Решение № 383 от 13.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 539/2026 г.

Производството е образувано по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С решение, постановено в открито съдебно заседание на 01.04.26 г.по Н.Ч.Д. 1870/26 г.от Софийски градски съд /СГС/, 23 състав, е приета за изпълнение присъда №Б806-22 на Апелативен областен съд за Йовре Норланд, Кралство Швеция от 04.04.23 г.по дело №1 Т 6/2021 г., влязла ва сила на 22.06.23 г., с която българският гражданин К. И. Ж. е признат за виновен в извършено на 12.03.22 г. престъпление „изнасилване“ по глава 6,чл.1,ал.1 от НК на Кралство Швеция, с която му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години. Извършеното престъпление е квалифицирано по чл.150, ал.1 НК на РБ. Постановено е Ж. да изтърпи в РБ наказание лишаване от свобода за срок от две години, като е определен първоначален общ режим-на основание чл.57,ал.1,т.3 ЗИНЗС. От наложеното наказание лишаване от свобода е приспаднато времето, през което той е бил задържан по делото в Кралство Швеция от 12.03.22 г.до 13.07.22 г., бил е задържан в РБ за времето от 20.12.23 г.до 21.12.23 г., и времето, през което е изтърпявал мярка за неотклонение Домашен арест от 21.12.23 г.до 26.01.26 г. С решение №151/12.05.26 г.,постановено по В.Н.Ч.Д.501/26 г.от АС-София /САС/, Четвърти наказателен състав, актът на СГС е потвърден. В мотивите на решението е отбелязано, че един ден Задържане се зачита за един ден лишаване от свобода, а два дни Домашен арест- за един ден лишаване от свобода. На 02.06.26 г.е постъпила жалба от осъдения чрез неговия защитник по реда на чл.416,ал.8 НПК. Тя е насочена към първостепенния съд, както указва посочената законова норма. На нейно основание се иска прекараният Домашен арест от Ж. да бъде приспаднат ден за ден. На 03.06.26 г.съдията-докладчик от СГС е изготвил разпореждане №1929, в което е приел,че не се касае за процедура по чл.416,ал.8 НПК, а за искане за възобновяване и е препратил молбата и разпореждането до ВКС за преценка на допустимостта, респ.основателността на същата. На 11.06.26 г.е изготвено разпореждане №1494 от председател на отделение в НК на ВКС, в което е прието, че жалбата е с характер на искане за възобновяване и се образува производство по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК с предмет- произнасяне във връзка с производство по чл.12 ЗПИИСАННЛСМВЛС. На 20.08.26 г.е постъпило допълващо изложение от осъдения чрез неговия защитник, в което не се прави никакъв опит да се отговори на изискванията за изготвяне на искане за възобновяване по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК в насока на това да се уточни какви нарушения, при това съществени, на чл.348,ал.1,т.1-3 НПК, се твърди,че са допуснати. Както впрочем изисква законът. Излага се практика на ЕСПЧ и СЕС, за да се обоснове финалното искане постановеното и влязло в сила съдебно решение да бъде изменено в частта касателно приспадането на изтърпяната от Ж. мярка за неотклонение Домашен арест от постановената присъда, като всеки ден от същия бъде зачетен за един ден изтърпяно наказание. Казаното не се предхожда от искане за възобновяване на производството, въпреки че вече е било ясно, че точно в такава процедура е образувано дело пред ВКС. В съдебно заседание пред този съд осъденият не се явява, редовно призован. Неговият защитник поддържа тезата, като я разширява до степен /без да направи необходимо уточнение, за да отговори на законовите изисквания за формулиране на искане по чл.422,ал.1,т.5 във връзка с основанията по чл.348,ал.1 НПК/, директно да прикани този съд да отправи преюдициално запитване по повод поставения от него въпрос по същество, защото това е последна инстанция. Алтернативно настоява да бъде уважена претенцията на неговия подзащитен. Представителят на ВП моли искането да не бъде удовлетворявано. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата, приета за искане за възобновяване, и допълнителното изложение към нея, аргументите по тях и депозираните искания, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на процесната процедура, намира за установено следното: ПО ДОПУСТИМОСТТА: Изключително спорно е обстоятелството дали жалбата, отправена до СГС по реда на чл.416,ал.8 НПК, може да бъде счетена за годно искане за възобновяване по реда на чл.422,ал.1,т.5,пр.посл.НПК. Без коментар ще бъде оставен въпросът доколко ангажиращо е разчитането от страна на съдията-докладчик в първостепенния съд на жалбата като документ,който не го ангажира по реда на чл.416,ал.8 НПК, но пък е възможно да ангажира ВКС по реда на възобновяването. Без коментар ще бъде оставено и обстоятелството защо, след като в рамките на ВКС е прието,че следва да се образува дел по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК, не е подходено към дължимо привеждане на жалбата, приета за искане, в съответствие със законовите изисквания за изготвяне на съответен документ. Образуването на съдебно производство създава легитимно очакване у атакуващата страна за произнасяне по същество. Но за да стане това, сезиращият върховната съдебна инстанция по наказателни дела документ следва да отговаря на формат, както е заложен в процесуалния закон. Постъпилото допълващо изложение на 20.08.26 г. повтаря и разширява тезите по първоначалната жалба,приета за искане, от 02.06.26 г., но формулиране на позиция по посочване на нарушения по чл.348,ал.1,т.1-3 НПК, които следва да присъстват, както е видно от чл.422,ал.1,т.5 НПК, липсва. Липсва и изрично искане за възобновяване. В съдебно заседание пред ВКС не се правят надлежни процесуални уточнения, но със задълбочено позоваване на решения на съдилищата в Страсбург и Люксембург се поставят допълнителни изисквания за сезиране на СЕС с определен въпрос, защото тази институция била последна съдебна инстанция. Подминава се обстоятелството, че възобновяването е извънреден способ, искането за реализиране на който не се удовлетворява непременно, ако не се изложат убедителни съображения защо е необходимо да бъде възобновено производството по съответния ред. Въпреки казаното ВКС прави следната своя самостоятелна преценка: Първо, няма съмнение, че жалбата, приета за искане и станала повод да се образува актуалното производство по чл.422,ал.1,т.5 НПК, е депозирана в шестмесечния срок от влизане на решението за признаване на чуждата присъда в сила- 12.05.26 г.и 02.06.26 г. Второ, трайна е практиката на ВКС, че производства по ЗПИИСАННЛСМВЛС се разглеждат по процесния ред. Трето- разчитайки внимателно съображенията по жалбата, приета за искане, както и допълнителното изложение към нея, преценявайки и изтъкнатите аргументи в открито съдебно заседание, този съд стига до извод, че осъденият чрез своя защитник релевира оплакване, че въззивната инстанция е приложила разпоредбата на чл.59, ал.1,т.2 НК, макар и да не го е изписала по нарочен начин, без да съобрази практика на ЕСПЧ и СЕС за, най-общо казано, продължителността, интензитета и степента на ограничения при изпълнение на мярка за неотклонение Домашен арест, които водят до извод, че тя трябва да бъде приспадана при изтърпяване на определеното наказание лишаване от свобода, както това става при Задържането под стража- ден за ден. В този смисъл може да се формулира оплакване, че няма мотивировка на въззивната инстанция за приетото разрешение, а и че е нарушен материалният закон поради несъобразяване на приложението на същия с противоречието му с конкретно предложена практика на съдилищата в Страсбург и Люксембург. При тези направени от ВКС уточнения се извежда заключение, че се постига някаква степен на допустимост на жалбата, приета за искане за възобновяване, която предполага произнасяне по предложените аргументи. Предвид казаното, без всякакъв преглед ще остане постъпилата след открито съдебно заседание и обявяване на делото за решаване документация от защитата с вх.№20391/29.09.26 г.и №20396/29.09.26 г., като въобще не се коментира доколко е допустимо в такъв момент да се отправят претенции за прекратяване на производството, при това без изрично оттегляне по съответен ред, и то от самото осъдено лице, и да се представя искане за възобновяване директно до ВКС /при наличие на разпоредбата на чл.424,ал.3 НПК/. ПО СЪЩЕСТВО: И най-повърхностният преглед на настоящото наказателно производство установява, че по различни съображения, включително и с отправяне на преюдициално запитване до СЕС и постановяване на определение от 18.12.25 г.по дело № С-293/25 /Могучев/, същото е продължило изключително дълго. Тъй като иде реч за постановена в Кралство Швеция присъда и е отказано изпълнение на ЕЗА по отношение на българския гражданин Ж., като е прието изпълнение на наложеното му наказание в РБ, трябва да се отбележи, че с определение от 21.12.23 г., постановено по Н.Ч.Д.7354/23 г., състав на СГС е отказал да вземе мярка за неотклонение Задържане под стража, както е било поискано от прокуратурата. Поради прието тежко здравословно състояние на осъдения е постановен Домашен арест. Изпълнявано е и радиочестотно наблюдение с електронна гривна. Адресът на изтърпяване на тази мярка е бил съобразен изцяло с желанието на лицето. От 21.12.23 г.до 26.01.26 г., когато Домашният арест е отменен, преди да бъде финализирано настоящото производство по искането на шведските власти, Дотогава Ж. многократно е искал разрешение от съответния съдебен орган, пред който делото е било висящо към определения процесуален момент, за илизане от дома, където е изтърпявал Домашния арест. В името на истината трябва да се съобщи, че това се е дължало на здравословното му състояние, като колкото и за различни заболявания и акутни болестни прояви да е ставало дума, съдилищата винаги са разрешавали напускане на дома за прегледи, лечения и престой в болница. По-нататък, по Н.Ч.Д.1870/26 г.по описа на СГС,НО, 24 състав, съдебният акт, който е влезлият в сила по конкретното производство за възобновяване, е особен. От една страна мотивировката е като за протоколно определение, а от друга- постановеният диспозитив е за решение. В мотивите липсва каквото и да е разяснение как Домашният арест на Ж. се зачита като времетраене, отнесено към лишаването от свобода, както и задържането под стража междувпрочем; а в диспозитива обсъжданата мярка за неотклонение само е спомената като приспадната от наложеното наказание лишаване от свобода, без да се сочи основанието за това. Не може да се приеме за вярно становището на защитата, че било постановено зачитане ден за ден. Няма нито едно съображение, което да наведе на такова тълкуване. По В.Н.Ч.Д.501/26 г.по описа на САС, Четвърти наказателен състав, поставеният въпрос не е бил разискван. Не е взето отношение и за специфичните особености на съдебния акт, както бе отразен по-горе. Прието е, че това е решение, постановено по надлежен ред,което е потвърдено. Що се касае до приспадане на времето, в което осъденият е бил задържан по производството с мярка за неотклонение Задържане под стража в Швеция и България, както и Домашен арест в РБ, на края на мотивите е направено уточнение за зачитане ден за ден на задържането и за два дни Домашен арест, равними на един ден лишаване от свобода. Макар и да не е посочено изрично, се има предвид разрешението, което дава нормата на чл.59,ал.1,т.1 и т.2 НК. Оттук насетне проблемът, както е поставен от защитата, е на плоскостта на продължителността и ограниченията при изтърпяване на мярката за неотклонение Домашен арест-дали предвид практиката на ЕСПЧ и СЕС конкретните такива спрямо Ж. не следва да обусловят отхвърляне на законовата хипотеза на чл.59,ал.1,т.2 НК и зачитането да бъде ден за ден като при Задържане под стража. Този съд не намира, че представените решения на съдилищата в Страсбург и Люксембург насочват на такава обезателност, нито че въпросът не може да бъде разрешен без отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл.17,ал.2 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета- дали Домашният арест с конкретиката по процесното дело следва да се тълкува като лишаване от свобода по смисъла на тази разпоредба. Поначало не би следвало да има спор,че по националното законодателство на РБ мерките за неотклонение Задържане под стража и Домашен арест се приспадат при изпълнение на наказанието лишаване от свобода, т.е. те се „приравняват“ на лишаване от свобода, но с различно отчитане на дните, които се зачитат. Няма никакво съмнение, че според практиката на ЕСПЧ Домашният арест е равностоен на лишаване от свобода по смисъла на чл.5,параграф 3 ЕКПЧ. Но нито този съд, нито СЕС се ангажират с краен извод за задължение един ден Домашен арест да бъде зачитан за ден лишаване от свобода. Разрешението се оставя на националните законодателства. Същевременно, практиката на тези съдилища обосновава задължение за разглеждане от страна на оторизираните органи на дълготрайността и строгостта на ограниченията, търпени при изпълнение на обсъжданата мярка за неотклонение, с изискване лицето да не бъде поставяно в по-неблагоприятно положение от задържания под стража и изпълняващия наказание лишаване от свобода. И това е така, защото с тази мярка не се ограничава само правото на придвижване, а има и допълнителни неблагополучни последици. Казаното дотук не прави нито по принцип,нито конкретно по това производство българското законодателство несъответстващо на разрешенията, дадени по Case of Buzadji v.Republic of Moldova и Решение на СЕС, Четвърти състав от 28.07.16 г.по дело С-294/16 PPU, цитирани и обсъждани от защитата в сезиращия документ и в съдебно заседание пред ВКС. В първия случай е установено, че Домашният арест е равностоен на лишаване от свобода, без да се предлага конкретна формула за приспадане. Във втория случай, характеристиката на изпълняван Домашен арест с конкретни параметри в Обединеното кралство е приета за не толкова ограничителна, че да води до лишаване от свобода с последици, сравними със Задържане под стража, а оттам, и зачитани като такива. Този съд не намира пряка относимост към настоящия казус по начина,по който е поставено искането за вземане на отношение и проблема, дължим за разрешаване. Не така стои въпросът, отворен от представителя на ВП, за решение на СЕС /Голям състав/ от 08„11.16 г. по дело № С-554/14 /Огнян Атанасов/. В него изрично е прието,че правото на Съюза следва да се тълкува в смисъл, че националният съд трябва да вземе предвид всички норми от националното право и да ги тълкува, доколкото е възможно в съотвтствие с Рамково решение 2008/909, изменено с Рамково решение 2009/299, за да постигне търсения с това решение резултат, като при необходимост по собствена инициатива не приложи тълкуването, дадено от националния съд, действащ като последна инстанция, когато това тълкуване не е съвместимо с правото на Съюза. Преценявайки материалите по делото, ВКС не намира, че въвзивната инстанция неправилно е приложила, макар и без да посочи изрично, разпоредбата на чл.59,ал.1,т.2 НПК. Националният закон е приложен директно, без размишления. Всъщност, на Ж. не е била определена мярка за неотклонение Задържане под стража по настоящото производство единствено по хуманитарни съображения. Наложеният му Домашен арест е отговарял на правилата за изпълнение на такъв със съответните ограничения. Съгласно чл.62,ал.1 НПК Домашният арест се състои в забрана обвиняемият да напуска жилището си без разрешение на съответния орган. Иначе казано, при надлежно отправено искане за даване на разрешение за напускане на дома, такова би следвало да получи разрешение. По това дело многократно е ставало така за обгрижване на здравословното състояние на лицето, заради което единствено са отправяни искания за напускане на дома. Дължимата изолация не създава непоносим стандарт, след като може да бъде преодоляна в определени случаи. Няма данни, извън радиочестотното наблюдение, което е постановено и е било необходимо за Ж. с оглед изпълнение на задълженията на РБ към искането на Кралство Швеция, отнесена към опасността да се укрие, той да е бил подложен на някакви изключителни ограничения вътре в дома си, които да го препятстват до степен все едно е реално задържан или търпи наказание лишаване от свобода- да не може да ползва телефон, да гледа телевизор, да ползва електронни устройства или да се храни,когато пожелае. В момента, в който се е преценило, че може да бъде надхвърлен дължимият за зачитане срок на всякакво задържане, е бил отменен и Домашният арест, продължил ефективно малко над две години. В този период при тази сега оценявана от защитата „строгост“ на Домашния арест, не се е подхождало към активно предявяване на претенция за изменение на мярката за неотклонение. Това, разбира се, е резултат от преценка на осъдения и неговия защитник, която не може да бъде осъждана, доколкото касае процесуална стратегия, но няма пречка да се обмисля с оглед критерии за комфорт според нивото на ограниченията при изпълнение на конкретния Домашен арест. Несравними биха били степента и интензитетът на ограниченията, които Ж. би търпял при положение, че би бил задържан под стража в място за задържане в РБ, по отношение на Домашния арест, с каквото и високо ниво на ограничения да би било запълнено съдържанието на последния. Същото се отнася и до самото изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Този съд не намира необходимост да прави сравнение между ситуациите и разликите в ограниченията. Те са ясни. Затова, без да желае да коментира в същината заявеното от защитата в допълващото изложение, този състав само ще го цитира, изразявайки несъгласие с него: „В конкретния казус условията на изтърпяване на наложения на моя подзащитен строг домашен арест в продължение на над две години под непрекъснат електронен контрол, без никакво право на разходка на въздух, без право да спортува, да има достъп до библиотека….се явява дори по строга мярка в сравнение с изтърпяване на наказание в затвор при общ режим, какъвто му е наложен с признатата в Р.България присъда по НЧД 1870/2026 на СГС.“ Финално, ВКС не намира,че е налице някое от основанията по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК, каквато преценка се дължи в рамките на процедурата по чл.422,ал.1,т.5 НК, които да изискват намеса чрез възобновяване на наказателното производство, а след това и отправяне на преюдициално запитване до СЕС. В този случай, при реализирания комплексен подход на проследяване на процесуалната хронология и обмисляне на поставения по делото въпрос, обсъден в настоящото изложение, не може да се счете, че в конкретния случай националният съд не е следвало да спази вътрешното законодателство, за да не влезе в колизия с правото на Съюза и с практиката на ЕСПЧ. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение