Решение № 12727 от 24.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12962/2015 г.

Решение № 12727 от 24.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12962/2015 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационната жалба на Н. Д. Ч. против решение № 9/09.10.2015 г. по гр. дело № 12/2015 г. по описа на Административен съд - Г., в частта му, с която е отхвърлена исковата му претенция против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - В. Т. (ОДМВР) за сумата от 12 лева до 5364,15 лева, както и в частта, с която е осъден на разноски в полза на ответника по иска в размер на 449 лева.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при необоснованост на правните изводи с оглед събраните по делото доказателства и приложимия материален закон.

Поддържа се, че съдът противно на данните по делото е приел, че узнаването от органите към ОДМВР за наличието на валидна полица "Гражданска отговорност" е станало към 11.08.2014 г., при условие, че същата е изпратена от ищеца до РУП - Пътна полиция в град П. Тръмбеш на 02.01.2014 г. и че органите на МВР имат достъп до базата данни относно сключени застраховки "Гражданска отговорност".

Оспорват се и изводите на съда за дължимо от ищеца поведение, насочено към инициирането на производство по Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства. Доводът е, че в хипотеза на налична към датата на спиране от движение на автомобила валидна застрахователна полица "Гражданска отговорност", ищецът не е би могъл обективно да отпочне допустимо производство по пускане в движение на процесния автомобил, тъй като чл. 43 от Наредбата изисквал "отстраняване на причините", а в случая е доказано, че причина липсва. Поддържа се възражение, че не ищецът е имал задължение за действие, а "директорът" да отмени заповедта за налагане на ПАМ.

Възразява се и против извода на съда, че ищецът е ползвал процесния автомобил през целия исков период. Посочва се, че този извод е изведен като предположение от установеното по делото инцидентно ползване на автомобила в един единствен ден.

По отношение на неимуществените вреди се посочва, че съдът не обсъдил причините вреди, установени от събраните по делото свидетелски показания, както и че не е съобразил правилата за присъждане на разноските, направени в хода на оспорване на наказателни постановления.

По отношение на понесената тежест от разноски, касаторът прави възражение, че липсват данни за редовното упълномощаване на представителя на ответника, както и реално осъществена защита по делото.

Ответната страна - ОДМВР не взема отношение по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, респ. обжалваното решение е постановено при спазени процесуални правила и точно приложен материален закон. Според прокурора, по делото е установено, че през периода от издаването на процесната заповед до съдебната й отмяна ищецът е управлявал собственото си МПС.

Върховният административен съд, Първа колегия, трето отделение като прецени, че касационната жалба е редовно подадена от надлежна страна в срока по чл. 211 от АПК против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт намира същата за допустима. Разгледана по същество е частично основателна.

С обжалваното решение, Административен съд - Г. (ГАС) е отхвърлил предявения от Н. Д. Ч. иск против ОДМВР, в частта за сумата от 12 лева до пълния предявен размер от 5 364.15 лв. като неоснователен и недоказан и е осъдил ищецът да заплати на ОДМВР сумата от 449.00 лв., съставляваща направени пред ГАС разноски по делото - дължимо юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство.

Произнасянето на съда е във връзка с предявен от Чолаков иск с правно основание чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, предявен против ОДМВР, с която е претендирано обезщетяване на причинени вреди в общ размер от 5 376.15, ведно със законната лихва върху претендираните неимуществени вреди на стойност от 5 000.00 лв. от деня на увреждането - 02.01.2014 г. и върху имуществените такива - 376.15 лв., считано от датата на завеждането на иска - 27.05.2015 г. Непозволеното увреждане е обосновано от незаконосъобразното спиране от движение на собственото на ищеца МПС с рег. № ЕВ0214АС, считано от 01.01.2014 г. до пускането на автомобила движение, и издаването на Наказателно постановление № 14-0319-000094/31.01.2014 г. (НП). Търсеното с иска обезщетение е обосновано с причинените от гореописаните актове неимуществени и имуществени вреди, от които:

• имуществени вреди - заплатени такси за закупуване на винетен стикер /67 лв./, за пускане на автомобила в движение /12 лв./, пътни разходи за билети до В. Т. /20.00 лв./ по н. а. х. д. № 2097/2014 г. по описа на РС - В. Т., пощенски разходи за изпращане на наличната полица до РУП П. Т. /1.85 лв./, 16.00 лв. транспортни разходи до П. Т. за подаване на жалба против издаденото му НП, заплатена четвърта вноска по полицата ГО /43,45 лв./ на 13.03.2014 г., направени вноски по полица на същата застраховка за следващ период /две вноски, всяка от които по 47.63 лв./, платени на 10.06.2014 г. и на 02.10.2014 г.; годишен данък за спряното от движение МПС за 2014 г. - 114,69 лв., издаване на препис от съдебно решение на Адм. съд В. Т. /6 лв./;

• неимуществените му вреди се изразяват в изпитаните от него неудобства, свързани с невъзможността да ползва лекия си автомобил от 02.01.2014 г. до пускането му в движение за задоволяване на личните и семейните му нужди - семейни почивки, пазаруване, редовно посещаване на собствения му имот в с. П., полагане на редовни грижи за болната му баба, на която трябвало редовно да се купуват и доставят лекарства и тя да се води на лекарски прегледи. За да задоволи тези нужди, му се наложило да ползва услугите на негов познат и на тъста му, които да му предоставят автомобил или да го превозват. Четиричленното му семейство, като цяло, било с изключително затруднена комуникация по този повод.

За да отхвърли искът, съдът е приел, че липсват основания за ангажиране имуществената отговорност на ответника поради недоказаност на хипотезата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за сумата над 12 лева

Съдът е приел, че ищецът е правоспособен водач на МПС, категория "В" и като такъв на 01.01.2014 г. е управлявал процесния автомобил, като по този повод му е съставен АУАН № 3/2014 г. Относимата за делото причина за съставянето на акт е непредставянето на валидна полица за сключена застраховка "Гражданска отговорност" (ГО) и незалепен валиден стикер за сключена такава застраховка. И трите нарушения са квалифицирани по ЗДвП - чл. 6, ал. 1, чл. 100, ал. 1, т. 3 и чл. 100, ал. 3. Съдът е отчел, че ищецът не е възразил по така описаните в акта факти.

На същата дата - 01.01.2014 г., спрямо ищецът е съставен и АУАН № 2/2014 затова, че управлява автомобила си и без да има сключен договор за застраховка ГО, с което е нарушил чл. 259, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 249, ал. 1 от КЗ. По отношение на този акт, съдът е отбелязал, че са направени възражения, че ще бъде представена валидна полица в тридневен срок в РУП - Г. Въз основа на така съставения акт № 2/2014 е издадено НП № 14-0319-000094/31.01.2014 г., връчено на ищеца на 06.08.2014 г., с което му е наложена глоба от 400 лева на основание чл. 315, ал. 1, т. 1 от КЗ. Това постановление е обжалвано с жалба от 11.08.2014 г., като е отменено с решение № 1048/28.11.2014 г. на РС - В. Търново по н. а. х. д. № 2097/2014 г., считано от влизането в сила на решението на 24.12.2014 г.

ГАС приел, че ищецът, в качеството си на жалбоподател по н. а. х. д. № 2097/2014 г. на РС - В. Търново, се е явил лично в съдебно заседание от 30.10.2014 г., но не е искал присъждане на разноски в тази връзка, нито е представил доказателства за направени такива. Приел, че разноски от този вид на основание чл. 190 от НПК, във вр. с чл. 84 от ЗАНН следва да се присъдят директно в административно-наказателното производство. Приел е, че в хода на делото, доказателства за вида и размера на тези разходи не са налице, както и че спирането на автомобила от движение не е във връзка с така издаденото и в последствие отменено НП, което е издадено по АУАН № 2, а не по АУАН № 3/2014. Приел е, че връзка между разноските по н. а. х. д. № 2097/2014 г. и спирането на автомобила от движение липсва и е приел, че претенцията за възстановяване на пътни разходи, направени във връзка с този процес (по н. а. х. д. № 2097/2014 г.), е неоснователна.

От този извод, ГАС се е ползвал и по отношение на претендирания разход за път по маршрута Г. - П. Т. за подаване на жалба против НП № 14-0319-000094/31.01.2014 г. В допълнение ГАС посочва, че ищецът и не е бил длъжен да пътува до град Г. и е било достатъчно да подаде жалбата си по пощата, както и че за това пътуване и този разход не са представени въобще доказателства в настоящото исково производство.

Съдът е приел, че спирането от движение на автомобила на ищеца е разпоредено със заповед за прилагане на ПАМ № 3 от 2014 г., издадена на 02.01.2014 г. от Началник група ОП при РУП П. Т. при ОДМВР - В. Т. и е във връзка с установеното в АУАН № 3/2014 г. от 01.01.2014 г. Прието е за безспорно, че заповедта е връчена на своя адресат на 30.01.2015 г като същата е била оспорена по съдебен ред на 13.02.2015 г. до АС - В. Т. С влязло в законна сила съдебно решение от 29.04.2015 г. по адм. дело № 163/2015 г. АС - В. Т. заповедта за налагане на ПАМ е отменена. ГАС е приел, че по адм. д. № 163 от 2015 г. по описа на ВТАС разноските, свързани с процеса по отмяната на ПАМ-а, следва да се претендират и присъждат в рамките на същото административно производство и е недопустимо да се търси възстановяването им по друг ред - в случая исковото производство по ЗОДОВ, точно поради наличието на специален процесуален ред за това, регламентиран в АПК.

ГАС е приел, че заповед № 3 от 02.01.2014 г. подлежи на предварително изпълнение, съгласно чл. 172, ал. 6 от ЗДвП, осъществявано чрез залепяне на стикер на предното стъкло на автомобила. Посочено е, че спиране от движение на МПС на посоченото в заповедта нормативно основание е винаги временно, до отстраняване на проблема, поради който е наложена мярката, в случая /според съдържанието на заповедта/ - до поставянето на стикер за застраховката ГО на предното стъкло, тъй като това е било фактическото основание, поради което е наложена процесната мярка. След като автомобилът е имал съответната застраховка, то за ищецът не е съставлявало какъвто и да било проблем да отстрани това основание посредством изпълнението на това изискване. Според съда, нормативното основание за налагането на процесната ПАМ се отличава от фактически посоченото /което е и една от причините за отмяна на заповедта/ и то е липса на сключена такава застраховка. Това основание също е могло да бъде отстранено веднага от ищец според съда, тъй като е безспорно, че към датата на налагане на ПАМ-а е налице валидно сключена застраховката ГО.

При обсъждане на въпроса за присъждане репарация на причинени неимуществени щети от възпрепятстване на ищеца да ползва спряното от движение МПС съдът е приел, че събраните по делото доказателства в своята съвкупност водят до извод, че през процесния период ищецът е ползвал своя автомобил. В тази връзка, съдът е приел за недоказани твърденията, че ищецът е претърпял неудобства и притеснения, произтичащи от невъзможността за ползването на автомобила.

Тези изводи на съда са обосновани от общата съвкупна оценка на доказателствата по делото. Съдът е приел, че по делото не е установено приложението на правилото на чл. 172, ал. 2, т. 5 от ЗДвП, предполагащо преместване и предоставяне за отговорно пазене на моторни превозни средства, временно спрени от движение. По аргумент от обратното, съдът е приел, че ищецът е ползвал автомобила си още към 01.01.2014 г., прибирайки се по местодомуването му след извършената проверка. Приел е също така за доказано, че през периода от издаването на ПАМ на 02.01.2014 г. до отпадането на неговото действие, ищецът е управлявал собственото си МПС. Т. извод е изведен въз основа на наложената глоба с фиш на 01.05.2014 г. от органите на МВР, който фиш не е бил оспорен от адресата си, както и от събраните допълнителни доказателства в тази връзка - свидетелските показания на Д. М. в заседанието от 16.09.2015 г.

За да отхвърли иска, ГАС се е позовал и на пасивното поведение на ищеца по установяване на правото му да се ползва от автомобила си. Като относима към спора е преценена Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, издадена от министъра на вътрешните работи (Наредба/та). Позовавайки на чл. 43, ал. 1 и чл. 44 от Наредбата, съдът е приел, че отстраняването на пречките, довели до спирането от движение на автомобила, и пускането му в движение е по инициатива на заинтересования собственик. Установявайки пасивно поведение и неполагане на необходимата грижа от страна на ищеца, ГАС е извел извод, че същият сам се е поставил в неблагоприятно положение, като не е представил своевременно наличието на сключена застраховка ГО пред органите на КАТ.

По отношение на претендираните имуществените вреди - заплатените от ищеца такси по обслужването на автомобила - винетка, застраховка, годишен данък МПС, ГАС е намерил, че за ищеца те не съставляват вреда, като последица от деликт, позовавайки се на установения факт, че ищецът е ползвал автомобила си, а заплащането на тези такси е било негово задължение.

ГАС обаче е приел за доказан и основателен иска за сумата от 12 лева, представляващи недължимо заплатена държавна такса за пускане на неправомерно спрения от движение автомобил. Въз основа на приложената по делото вносна бележка за платена към КАТ Г. на 30.01.2015 г. такса в общ размер от 12 лева за пускане на автомобила в движение.

При тези изводи, ГАС е намерил, че предявената искова молба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена за сумата над 12 лева до пълния размер на исковата претенция от 5 376.15 лв.

При този изход на делото - частично уважен иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, ГАС се е произнесъл по исканията за разноски на страните. По отношение исканията на ищеца е приел, че такива не се дължат, тъй като видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие ищецът не е заплатил реално договорено адвокатско възнаграждение. По отношение на исканията на ответната страна, съдът е приел, че същото е основателно за размер от 449 лева, съобразно отхвърлената част от иска - 5364.15 лв., като е отсъдил сумата в тежест на ищеца.

Решението е правилно в обжалваната му част по съществото на спора, но е неправилно в частта му за разноските.

Касационната инстанция намира, че решението по съществото на спора е валидно, допустимо и правилно постановено. При разглеждането на спора, ГАС не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, приложил е точно относимия към спорните отношения материален закон и извършил задоволително обсъждане на събраните по делото доказателства, извеждайки обосновани правни изводи.

Спорният по делото факт, определящ изцяло исковата претенция като основание - реалното ползването на автомобила в рамките на процесния период, правилно е оценен от първоинстанционния съд. Касационната инстанция не приема възражението на касатора, че той е успял да докаже факта, че е съобразил поведението си с наложената му ПАМ и не е ползвал автомобила си в периода на иска. В случая дори да се приеме за инцидентно ползването на автомобила на 01.05.2014 г. и то да е оправдано от житейска гледна точка, то по делото са налични показанията на свидетеля М., които правилно са приети от ГАС за опровергаващи твърденията на ищеца, че не се е ползвал от собствения си автомобил. Трябва да се отбележи, че свидетелят М. е свидетелствал (доведен от самия ищец), в качеството си на много близък и познаващ от 15 години ищеца и семейството му - учили са заедно, приятели са, а впоследствие двамата са си кумували. В отговор по време на разпита в с. з. от 16.09.2015 г., св. М. ясно заявява "Разбира си, че съм го виждал през 2014 г. да кара колата.", а по отношение на срещите между ищеца и свидетеля и семейните им срещи се установява, че "Повечето пъти ние идвахме в Г., т. к. аз пътувам по-често и винаги ползвам това като повод да се видим с него". Настоящата инстанция намира, че тези показания са достатъчни, за да бъде подкрепен изводът на ГАС за недоказаност на обсъждания като спорен факт - абсолютното неползване на автомобила. Важно е да се отбележи, че този свидетел не е възприел и не пресъздава пред съда знание, че ищецът не ползва автомобила си. Този факт, ако бе истинен, не може да бъде подминат от този свидетел, особено щом се касае до така активно и нуждаещо се от личния си автомобил семейство като това на ищец, включващо него самия, съпругата му, техните две деца и неговата болна баба.

Тук е мястото да се посочи, че са налице и неубедителните показания на съпругата на ищеца - свидетеля А.-Ч. В записаните показания в протокола от 03.07.2015 г., свидетелят завява, че "В момента не се сещам, но може и да се случвало инцидентно да вземем автомобила ни...възможно е, но не се сещам за конкретен случай". При тези показания и като се отчете силната заинтересованост на свидетеля от изхода на делото, с оглед съпружеските й отношения с ищеца, както и като се отчете, засвидетелствената по принцип информираност за поддържането на автомобила: "Съпругът ми заплати през миналата година всички задължения по автомобила - застраховка, техн. преглед...", то за настоящия състав е извън съмнение факта, че при съвкупна преценка на доказателствата ясно се установява, че ищецът е ползвал автомобила, а показанията на съпругата му са недостоверни. В този смисъл, касационните доводи за необоснованост на първоинстанцинното решение по отношение ползването/неползването на автомобила следва да се приемат за неоснователни.

Защитата на касатора прави и опит за опровергаване изводите на ГАС за установено пасивно поведение на ищеца във връзка с преодоляване последиците от постановеното спиране на автомобила от движение. Оспорва се извода за дължимо от ищеца поведение, насочено към инициирането на производство по Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. Доводът е, че в хипотеза на налична към датата на спиране от движение на автомобила валидна застрахователна полица ГО, ищецът не би могъл обективно да отпочне допустимо производство по пускане в движение на процесния автомобил, тъй като чл. 43 от Наредбата изисквал "отстраняване на причините", а в случая е доказано, че причина липсва.

Касационната инстанция намира, че това възражение е изведено при неправилно тълкуване на чл. 43 от Наредбата. Съгласно ал. 1 на цитираната разпоредба, временно спрените превозни средства се пускат в движение след отстраняване на причините, поради които са били спрени, и извършване на преглед за техническа изправност. Тази разпоредба е подзаконовото допълнение на чл. 140, ал. 2, изр. последно от ЗДвП, според която спрените от движение моторни превозни средства и теглените от тях ремаркета се пускат в движение от същите органи след отстраняване на причината за тяхното спиране.

Както на законово, така и на подзаконово ниво не може да се направи логически издържан извод, че под "отстраняване на причините", законодателя се е ограничил само до хипотеза, при която по този ред могат да се ползват само онези автомобили, които законосъобразно, правомерно и с основание са били спрени от движение, но не и тези - спрени без основание, неправомерно. При едно разумното тълкуване на двете норми не може да има съмнение, че "отстраняване на причините" е общо понятие, обхващащо идеята, че независимо от причината за спиране на автомобила от движение, същият се допуска отново за движение след като компетентните органи се уверят в изпълнението на онези изискванията, предполагащи неговото законосъобразно ползване по отворените за обществено ползване пътища и улици. Факт е, че спрямо ищеца не е имало основание да се наложи ПАМ - временно спиране от движение на процесния автомобил, тъй като същия е имал валидно сключена застраховка ГО, но е факт и че, спорът за наличие на застраховка е причината за налагането на мярката. Този спор би намерил потенциално лесно разрешим изход, в случай, че ищецът бе спазил реда на чл. 43 във вр. с чл. 44, ал. 1 от Наредбата, инициирайки производство по пускане на движение на автомобила. ГАС правилно е отчел, че пасивното поведение на ищеца е определящо за отхвърлянето на иска.

Тук следва да се допълни, че ГАС правилно е приел, че по делото не е доказано твърдението на ищеца, че на 02.01.2014 г. е изпратена полицата на застраховката ГО, още по-малко "оригинала на полицата", каквото твърдение се съдържа в исковата молба. Фактът на получаване на полицата е оспорен в отговора на исковата молба от ответника, респ. като благоприятен и ползващ претенцията на ищеца факт подлежи на доказване от него. Касационната инстанция намира за неубедително възражението, че ГАС е следвало да изведе като доказан факта - изпращането и получаването на полицата от службите при ответника - с оглед представеното по делото служебен бон на "Български пощи" ЕАД. Този бон удостоверява ползването на пощенска услуга, но не удостоверява какво е изпратено, а още по-малко какво е получено от адресата на услугата - РПУ - ПП - П. Т.

Гореизложеното по отношение доказването на задоволяването на личните и на семейството нужди на ищеца при съобразяване с наложеното спиране от движение на автомобила и по отношение съпричиняването на евентуалните вреди чрез пасивното поведение на ищеца по пускане на автомобила в движение, е достатъчно да се приеме, че ГАС правилно е отхвърлил иска в обжалваната част на решението.

В тази връзка е излишно в настоящото производство да се обсъжда какви са били правните възможности за отмяна на наложения ПАМ и възможностите на органите на пътна полиция и МВР като цяло да осъществяват дистанционен контрол за наличие на застраховки ГО непосредствено в хода на дейностите по осъществяване на контрол на пътното движение.

Що се касае до разходите във връзка с АНД № 2097/2014 г. на Районен съд - В. Търново, то същите като транспортни такива, правилно като краен резултат са отхвърлени. Доказателства за направата на тези разходи не са представени по делото, породи които настоящата инстанция приема същите като недоказани твърдения.

По отношение на решението, в частта му за разноските, касационната инстанция намира, че същото е неправилно като постановено в нарушение на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ. Видно от мотивите към решението на ГАС, тази специална разпоредба спрямо общия ред за присъждане на разноските по общия ред на ГПК или АПК не е коментирана, респ. не е приложен. Съгласно чл. 10, ал. 2, изр. първо от ЗОДОВ, само ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството Разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ предвижда, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Двете разпоредби уреждат правило, при което ищецът се ползва от допълнителна защита спрямо ответникът в производство по ЗОДОВ при частично уважен иск. Тази защита се изразява в поемането от ответника в цялост на всички направени от него разноски, вкл. разходите за правна защита, наред с разноските на ищеца с изключение на адвокатското възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от иска.

С оглед изложеното и при положение, че искът на Ч. е частично уважен (в тази му част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила) решението на ГАС, в частта му, с която е осъден касаторът да заплати на ОДМВР - В. Търново сумата от 449 лева като разноски по делото, следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искането на ОДМВР бъде отхвърлено като неоснователно.

По отношение на разноските пред настоящата инстанция, същите се дължат на касатора с оглед изхода на делото и по аргумент от чл. 10, ал. 2 и 3 от ЗОДОВ в размер на 5 лева държавна такса. Предявеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение пред първата инстанция, съразмерно на уважената част на иска, следва да се остави без уважение. Този въпрос не е предмет на нарочно произнасяне в решението на първоинстанционния съд, поради което е недопустимо да се разглежда в касационното производство.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение