Решение № 368 от 01.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 569/2026 г.

Производството е по реда на Глава 23 от НПК Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Б. М. П. чрез упълномощения защитник адв.Б. Т. и по касационна жалба на частните обвинители С. В. П. и М. М. Д. чрез упълномощения повереник адв.Д. Д. срещу Решение №129/23.04.2026г. по ВНОХД №22/2026г. по описа на Апелативен съд-София, НО, 1 състав, с което е потвърдена присъда №12/20.10.2025г. по НОХД №434/2025г. по описа на Окръжен съд-Перник. В касационната жалба на подсъдимия Б. М. П. се излагат доводи за наличието на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. Твърди се, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, изразяващо се в отказа да се назначи допълнителна или повторна съдебнопсихиатрична експертиза на състоянието на подсъдимия към момента на катастрофата. Нарушението на закона се свързва с твърдение за липса на умисъл за нарушаване на правилата за движение по пътищата, във връзка с което се сочи и неясен и необоснован анализ на въззивния съд в тази насока. Явната несправедливост на наложеното наказание според защитата се извежда от липсата на отегчаващи обстоятелства, от ниското превишение на прага за приемане на квалифициращия признак „пияно състояние“ и с неприлагането на института на условното осъждане. Иска намаляване на наложеното наказание и прилагане на чл.55, ал.1, т.1 от НК, на чл.58а, ал.1 от НК и на чл.66, ал.1 от НК. В касационната жалба на частните обвинители С. В. П. и М. М. Д. се иска увеличаване на наложените наказания, като се твърди, че определеното от апелативния съд съвкупно наказание е явно несправедливо и занижено. Искането се мотивира с наличието на отегчаващи обстоятелства, които не били съобразени в достатъчна степен от въззивния съд. Сочи се, че определеното от първата и от въззивната инстанция наказание нямало да изпълни целите на генералната и на специалната превенция по НК. Пред настоящия съдебен състав повереникът на частните обвинители С. В. П. и М. М. Д. - адв.Д. Д. поддържа касационната жалба и иска ВКС да измени решението на въззивния съд и да увеличи наложеното на подсъдимия наказание. Оспорва касационната жалба на подсъдимия, като сочи неоснователността на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения или нарушения на закона, а относно справедливостта на наказанието изтъква своите доводи в подкрепа на увеличаване на това наказание. Частният обвинител М. М. Д. поддържа изложението на своя повереник. Частният обвинител С. В. П. поддържа изложението на своя повереник. Защитникът на подсъдимия Б. М. П. - адв.Б. Т. поддържа подадената касационна жалба и моли за намаляване на наложените наказания с прилагане на чл.66, ал.1 от НК. Позовава се на липсата на отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Намира, че влизането на подсъдимия П. в затвора няма да спомогне за реализиране на функциите на наказанието. Подсъдимият Б. М. П. подкрепя искането на своя защитник и в последната си дума моли за намаляване на наказанието, което да бъде условно. Прокурорът от ВКП намира подадените касационни жалби на подсъдимия и на частните обвинители за неоснователни и иска въззивният акт да бъде оставен в сила. Според него наказанието на подсъдимия е определено при съобразяване на всички факти по случая, които са оценени правдиво, обективно и логически вярно. Обосновава и липсата на процесуални нарушения при постановяването на решението на въззивния съд, като набляга на обстоятелството, че съдебното следствие е протекло при условията на чл.371, т.2 от НПК и подсъдимият е признал всички факти в обвинителния акт, вкл. тези за психическото му състояние към момента на катастрофата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в касационните жалби на подсъдимия и на частните обвинители, както и тезите, изложени от страните в съдебно заседание‚ намери следното: Касационните жалби срещу решението на Апелативен съд-София са допустими, но неоснователни. С присъда №12 от 20.10.2025г. по НОХД №434/2025г. Окръжен съд-Перник е признал подсъдимия Б. М. П. за виновен в това, че на 22.12.2023г. между [населено място] и [населено място] на път /път/, на км.62+700 при управление на моторно превозно средство - лек автомобил /марка/ с ДК [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по чл.20, ал.1 от ЗДвП и по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на В. Ц. П., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл.343, ал.3, пр.1, б.„б“ вр. ал.1, б.„в“ от НК вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК и чл.2, ал.1 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода, което да се търпи при първоначален общ режим, като го е оправдал по обвинението да е нарушил чл.5, ал.3, т.1, пр.1 от ЗДвП. На основание чл.343г НК вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК съдът е лишил подсъдимия Б. М. П. от право да управлява моторни превозни средства за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Приложен е чл.59 от НК като са зачетени предварителното задържане на подсъдимия П. и лишаването му от право да управлява моторни превозни средства при прилагане на чл.69а от НПК. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е възложил върху подсъдимия Б. М. П. направени разноски. По въззивни жалби на подсъдимия Б. М. П. и на частните обвинители С. В. П. и М. М. Д. е образувано ВНОХД №22/2026г. по описа на Апелативен съд-София, НО, 1 състав. По въззивното дело е постановено обжалваното в касационното производство Решение №129 от 23.04.2026г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. ВКС на първо място трябва да се произнесе по изложените в касационната жалба на подсъдимия П. твърдения за наличие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Наличието на такива нарушения би предопределило връщането на делото за ново разглеждане на състав на въззивния съд за тяхното отстраняване и би препятствало произнасянето по довода за неправилно приложение на закона, развити в касационната жалба на подсъдимия, и по доводите за явна несправедливост на наложеното наказание, изложени в касационните жалби на частните обвинители и на подсъдимия. Първоинстанционното производство е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 НПК, като подсъдимият Б. М. П. е признал изцяло фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, и е дал своето информирано съгласие да не се събират доказателства за тези факти. При своето признание подсъдимият е бил подпомаган от своя надлежно упълномощен защитник, като са му били разяснени последиците от направеното признание. Сред фактите по обвинителен акт, които подсъдимият е признал и е дал своето съгласие да не се събират доказателства за тях, са и фактите относно неговото психическо и физическо състояние към момента на катастрофата (стр.4, абз.2 от обвинителния акт - л.6 от НОХД №434/2025г.) и съобразно т.8, ал.1 от ТР №1/06.04.2009г. по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС събирането на нови доказателства за неговото състояние би се явило несъвместимо с направеното самопризнание. Искането за назначаване на допълнителна съдебнопсихиатрична експертиза направено пред въззивния съд е обосновано с представени писмени документи за здравословното състояние на подсъдимия П. (л.64-л.69 от ВНОХД 22/2026г.). Същите документи са били предадени още на 06.03.2024г. по време на досъдебното производство (т.4, л.39-л.53 ДП) и са били известни на вещите лица, изготвили заключението на комплексната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза на досъдебното производство. По този начин, както обосновано е приел въззивният съд в своето определение от 05.03.2026г. (л.75 от ВНОХД 22/2026г.), не са били налице основанията за назначаване на допълнителна или повторна експертиза по поставените от защитата въпрос. Поради изложеното липсва допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение с отказа да назначи съдебнопсихиатрична експертиза по искането на защитата. Няма и допуснато нарушение на закона (респ. неяснота на мотивите на въззивния съд) и при изготвянето на съдебното решение на апелативния съд, доколкото в него не се съдържа противоречие относно субективната страна на деянието - изрично е посочено, че деянието е извършено при условията на небрежност като форма на непредпазливост, както е било инкриминирано от прокурора с обвинителния акт. Относно нарушаването на правилата за движение по пътищата въззивният съд е мотивирал защо приема, че те са нарушени умишлено от подсъдимия П., който е нарушил задължението си да не навлиза в насрещната лента за движение и да се движи в нея, като е съзнавал своите задължения и тяхното нарушаване, но не е предприел действия по съобразяване на своето поведение с разпоредбите на ЗДвП. Това налага извод за липса на процесуално нарушение при изготвянето на мотивите на съда и за липса на допуснато нарушение на закона с приемане на някаква различна форма на вина от инкриминираната с обвинителния акт. Доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия П. наказание са изложени както от подсъдимия и неговия защитник, така и от частните обвинители чрез техния повереник. Правят се искания в две насоки - за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода и прилагане на института на условното осъждане (от подсъдимия и от защитата) и за увеличаване на наложените наказания (от частните обвинители и техния повереник). В своето решение въззивният съд се е спрял подробно на всички обстоятелства, които имат значение за определяне на наказателната отговорност на подсъдимия за конкретното деяние и е наложил наказание, което съответства на установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и ще изпълни целите на наказанието, установени в чл.36 НК. При определяне на наказанието първата инстанция е приложила нормата на чл.58а, ал.1 НК вр. чл.54 НК, като е индивидуализирала наказанието лишаване от свобода в размер на седем години и шест месеца и го е намалила с една трета, като окончателно определеното наказание е лишаване от свобода за срок от пет години. По силата на чл.343г от НК е наложено и кумулативно предвиденото наказание лишаване от право да се управляват моторни превозни средства за срок от пет години, като размерът е съобразен с разпоредбата на чл.47, ал.3 от НК. В съответствие с разпоредбата на чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС е определен първоначален общ режим за изпълнение на наложеното наказание лишаване от свобода. Определеното съвкупно наказание е потвърдено от въззивната инстанция, която е изменила част от мотивите на първата инстанция, без да променя самия размер на определеното наказание. Въззивният съд подробно и задълбочено е определил кои са смекчаващи и кои са отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, изложил е логични и пълни мотиви за съответствието на наказанието с обществената опасност на деянието и на дееца, и е мотивирал целесъобразността на това наказание по смисъла на чл.36 от НК. Няма основания да се възприемат доводите на защитата за наличие на многобройни смекчаващи обстоятелства по смисъла на чл.55 от НК. Установените смекчаващи обстоятелства - чисто съдебно минало на подсъдимия, неговата трудова ангажираност, добрите характеристични данни, липсата на криминална проявеност и изразените съжаление и разкаяние за стореното - не са многобройни и никое от тях не е изключително, за да се счете, че и най-ниското предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко за стореното от подсъдимия. Наред с тези обстоятелства са налице и отегчаващи обстоятелства, отчетени от въззивния съд - грубото нарушаване на правилата за движение, довело до съставомерния резултат, причинените несъставомерни вредни последици по леките автомобили на св.М. и на починалия П., телесното увреждане, причинено на св.Г., пътнотранспортното произшествие, предизвикано от подсъдимия непосредствено преди катастрофата с управлявания от подсъдимия П. автомобил. Тези обстоятелства действително завишават степента на обществена опасност на деянието и разкриват пренебрежение към правилата за движение, проявено от подсъдимия П., довело до фаталния инцидент с пострадал В. Ц. П.. Съпоставянето на приетите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства води до извод, че определеното наказание лишаване от свобода в размер на седем години и половина (преди редукцията по чл.58а, ал.1 от НК) - над минималния и под средния размер, предвиден в закона към момента на деянието (лишаване от свобода от пет до петнадесет години) е справедливо и адекватно на всички доказателства за тежестта на конкретното деяние и е съобразено с личността на конкретния деец - подсъдимия П.. Неоснователно е твърдението в касационната жалба на подсъдимия, че седем години и половина било именно средния размер на предвиденото наказание, което не държи сметка за наличието на специален минимум от пет години, който определя, че средния размер на предвиденото наказание всъщност е десет години лишаване от свобода. Не могат да бъдат споделени и доводите на защитата за това, че ниското превишаване на прага на алкохолна концентрация, позволяващ квалифицирането на деянието като извършено в „пияно състояние“(0,73‰ при приета от съдебната практика граница от 0,5‰) съставлява смекчаващо обстоятелство. Цитираното от защитата т.2 от ТР №2/22.12.2016г. по т.д. №2/2016г. изисква съобразяване на концентрацията на алкохол при определяне степента на обществена опасност на деянието и на дееца, но не означава, че ниското превишаване над 0,5‰ представлява смекчаващо обстоятелство. В случая въззивният съд основателно не е приел превишаването с 0,23‰ нито като смекчаващо, нито като отегчаващо обстоятелство. Ефективното изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което е задължително при окончателно определеното след прилагане на чл.58а, ал.1 от НК наказание от пет години лишаване от свобода, ще въздейства отрицателно върху социалното и семейното положение на подсъдимия П., както се твърди в касационната му жалба, но това ограничение е необходимо за постигане на целите на специалната превенция - посочване на укоримостта на действията на подсъдимия, пресичане на подобни престъпни прояви от него, насочване на подсъдимия към осъзнаване на стореното и промяна на неговия манталитет, сочещ на потъпкване на нормите, регулиращи нормалното и безопасно осъществяване на дейност, която сама по себе си е източник на повишена опасност. Самият размер ще способства и за постигане на целите на генералната превенция - очертаване на недопустимостта на управление на моторни превозни средства по начина, осъществен от подсъдимия П. и показване на нетърпимостта към безразсъдно шофиране. В същото време не могат да бъдат възприети доводите в касационната жалба на частните обвинители за необходимост от увеличаване на наказанието на подсъдимия. Преди всичко трябва да се изтъкне, че уредбата на касационното производство в българския наказателен процес не дава възможност Върховния касационен съд да увеличава наказание, определено от предходната инстанция, освен в случаите по чл.354, ал.5, изр.2 от НПК - при трето поред касационно обжалване, ако ВКС прецени, че следва да изпълва въззивни правомощия. Настоящият случай не попада в тази хипотеза и не може да бъде изпълнено искането за увеличаване на размера на определеното на подсъдимия Б. М. П. наказание, направено от частните обвинители в тяхната касационна жалба и потвърдено в съдебното заседание пред настоящия съдебен състав. Част от обстоятелствата, които според частните обвинители налагат увеличаване на наказанието, са отчетени от въззивния съд - предходното пътнотранспортно произшествие преди катастрофата с пострадалия П. и напускането на произшествието, както и несъставомерните увреждания по леките автомобили на св.М. и на пострадалия. Не могат да се третират като отегчаващи обстоятелства липсата на съдействие към органите на досъдебното производство и непризнаването пред тях в първия момент, че подсъдимият е управлявал лекия автомобил, участвал в катастрофата, доколкото никой не е длъжен да съдейства за собственото си осъждане. В тази насока са основателни доводите във въззивното съдебно решение при обсъждане на въззивната жалба на частните обвинители. Фактът, че липсва съпричиняване на резултата от пострадалия и единствено подсъдимият П. има вина за катастрофата, не представлява отегчаващо обстоятелство. Законодателят инкриминира именно индивидуалното поведение на извършителя и определя наказанието за него като за самостоятелна проява. Съпричиняването на катастрофата би довело до смекчаване на отговорността на извършителя (в случая на подсъдимия П.), но липсата на съпричиняване не води до отегчаване на тази отговорност. Твърдението, че в процесния ден подсъдимият е проявил упоритост като е употребявал алкохол в няколко заведения преди да отидат в т. нар./заведение/, противоречи на фактическите положения, приети по делото, доколкото в самия обвинителен акт е вписано, че подсъдимият и св.Г. са посетили заведения в [населено място], в които не намерили места и именно по тази причина тръгнали към посоченото ханче. Предходните нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на подсъдимия, на които се позовава частното обвинение, правилно са възприети от апелативния съд като неотносими към определяне на обема на наказателната отговорност на подсъдимия, доколкото са със значителна давност, и с инцидентен характер. Посоченото мотивира настоящия касационен състав да приеме, че няма основания, които да налагат намаляване на наложеното на подсъдимия наказание в неговата съвкупност по реда на чл.354, ал.2, т.1 вр. ал.1, т.4 от НПК, нито има основания да върне делото на въззивния съд за увеличаване на наложеното наказание по реда на чл.354, ал.3, т.1 вр. ал.1, т.5 от НПК. Поради всички изложени съображения липсват предпоставките по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК за отмяна или изменение на атакувания съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Водим от всичко изложено и на основание чл.354‚ ал.1, т.1 от НПК‚ Върховен касационен съд, Трето наказателно отделение