Решение № 62 от 24.03.2016 г. на ВКС по н. д. № 103/2016 г.

Решение № 62 от 24.03.2016 г. на ВКС по н. д. № 103/2016 г., I н. о., НК, докладчик съдията Румен Петров Касационното производството по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия Й. Т. В. - адв. Ц. К. против въззивно решение № 142/6.11.2015 г., постановено по внохд № 139/2015 г. по описа на Апелативен съд - Бургас. В жалбата на адв. К. и в допълнението към нея твърде схематично е посочено, че от събраните по делото доказателства, които не са изследвани детайлно, не може да се направи извода, че инкриминираното деяние е извършено от подсъдимия или ако има извършено престъпление, то това не е описаното в обвинителния акт. Защитникът счита, че показанията на пострадалия свидетел са колебливи и несигурни относно отнемането на вещите, като напълно са игнорирани показанията на свидетеля очевидец Д. И. Претендира се да бъде отменено обжалваното решение и делото да се върне на за ново разглеждане от въззивния съд. В съдебно заседание подсъдимият и новоназначеният му служебен защитник адв. С. А. поддържат жалбата, като в депозираната "писмена защита" акцентират върху твърденията за допуснатите процесуални нарушения на досъдебното производство и пред първоинстанционния съд, както и на тяхното необсъждане от страна на въззивния състав. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Частният обвинител и граждански ищец Т. М. и повереникът му адв. З. К. въпреки предоставената им от съда възможност не се явяват и не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: С присъда № 130/18.06.2015 г., постановена от ОС - Бургас по нохд № 285/2015 г. подсъдимият Й. Т. В. е признат за виновен в това, че на 5.08.2014 г., около 03,00 ч. в [населено място] е отнел чужди движими вещи - мобилен телефон "С." на стойност 180 лв., ведно със СИМ карта на стойност 9,90 лв. и кожен калъф на стойност 10 лв., или всичко на обща стойност 199,90 лв., от владението на Т. Т. М. с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила - изразяваща се в нанасянето на удари по лицето и тялото, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 198, ал. 1 вр. с чл. 29, ал. 1 б. "Б" от НК и при условията на чл. 54 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода, което наказание е постановено да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. С присъдата В. е осъден да заплати на гражданския ищец Т. М. сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, както и 1 500 лв. - разноски по производството - за повереника, по договор за правна защита и съдействие, а в полза на държавата - 60 лв. дължима държавна такса върху уважения размер на предявения граждански иск и 110 лв. разноски по производството. По жалба на подсъдимия чрез защитника му адв. К. е образувано внохд № 138/2015 г. по описа на Апелативен съд - гр. Бургас. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда. При дължимата от касационната инстанция проверка, съобразно пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, настоящият състав счита, че не са допуснати претендираните в жалбата процесуални нарушения. Първоинстанционният и въззивният съд не без основание са възприели и кредитирали показанията на прекия очевидец на инкриминираното деяние - непълнолетния Д. И., но депозираните такива от него на досъдебното производство пред съдия. От протоколите за разпит на свидетеля от 6.08.2014 г., както пред съдия, така и проведения от разследващия полицай /л. 7 - 10 от досъд. пр./ се установява, че са спазени всички изисквания на разпоредбата на чл. 140 от НПК. Въпреки че, към този момент свидетелят е навършил 14 - годишна възраст, извършените процесуално следствени действия са проведени в присъствието не само на единия от родителите му, но и на инспектор от детска педагогическа стая. В този смисъл изцяло несъстоятелно е заявеното от неговата майка - св. М. И., че пред нея синът й не е разпитван. Последвалата промяна на показанията на Д. И. е лесно обяснима - с очевидното му желание, предвид чистото му съдебно минало, да оневини осъждания до момента три пъти подсъдим, като поеме сам вината относно отнемането на вещите, предмет на престъплението. Правилно въззивният съд е отхвърлил и искането за назначаване на съдебно-психиатрична експертиза на свидетеля И. В случая липсват каквито и да било данни за наличието на съмнения относно способността му да възприема фактите от значение за делото и да дава достоверни показания за тях. Изцяло неоснователна се явява и претенцията за разпит на касиера на заложната къща, отказал да приеме носения от подсъдимия телефон. Отправеното в тази насока искане е неотносимо, тъй като приетата по делото фактическата обстановка е изяснена обективно, всестранно и пълно. По никакъв начин искането не е свързано с установяването на правно релевантните факти и обстоятелства, още повече, че в крайна сметка отнетият от пострадалия мобилен апарат е закупен от свидетеля С. Г., който впоследствие е разпознал подсъдимия. Останалите, изложени от страна на защитата доводи, се отнасят до преценката на решаващите съдилища на достоверността, или по-точно както е отразено до колебливостта на показанията на пострадалия относно отнемането на вещите, поради което настоящият състав счита, че те са извън пределите на касационната проверка. Това е така, тъй като правилността на вътрешното убеждение на съответния съд е въпрос за обосноваността, съответно необосноваността на постановените съдебни актове, което не е сред касационните основания. При липсата на процесуални нарушения при събирането и оценката на доказателствения материал правилно предходните инстанции са приели, че в случая се касае за грабеж, а не за телесна повреда. Съгласно приетите за установени факти - следствие на нанесените от подсъдимия удари в главата и тялото на пострадалия, М. паднал на земята, а В. му нанесъл още два три удара, бръкнал в джоба му и взел мобилния му телефон, ведно със сим картата и калъфа, налагат извода, че се касае за престъпление по чл. 199 вр. с чл. 198 от НК. В случая е налице упражнена сила и последвало отнемане на инкриминираните вещи с намерение за присвояване, т.е. принудата е упражнена с цел за отнемане на вещите, а не е целяла единствено увреждане на телесната неприкосновеност на пострадалия, т.е. възприетата правна квалификация на извършеното от подсъдимия деяние е в съответствие с материално правните разпоредби на закона и с установената съдебна практика. В жалбата не е посечено като касационно основание, а и липсва аргументация по отношение наличието на явна несправедливост на наложеното наказание, а и няма претенция за намаляване на определеното такова. Подобни съображения са наведени едва в представената "писмена защита". Отразените определящи отговорността обстоятелства са обсъдени от предходните съдилища при индивидуализация на наказанието за извършеното от В. престъпление. Наложената санкция от пет години лишаване от свобода е в минималния предвиден в закона размер и последващото й намаляване би се явило несъответно на тежестта на извършеното, а и няма да съдейства за постигане целите по чл. 36 от НК. С оглед на гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение