Решение № 594 от 23.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 1752/2013 г.

Решение № 594 от 23.01.2014 г. на ВКС по н. д. № 1752/2013 г., I н. о., НК, докладчик съдията Капка Костова Производството е по реда на Глава ХХХIII от НПК и е образувано по искане на осъдения М. Н. И., чрез защитника му адвокат Д. М. от АК - [населено място], за отмяна по този ред на влязлата в законна сила присъда № 2627 от 29 март 2013 г. на РС - гр. Благоевград, постановена по нохд № 2353/2012 г. и потвърдена с решение № 2851 от 16 юли 2013 г. на ОС - гр. Благоевград, по внохд № 215/2013 г. по описа на този съд. В искането е релевирано отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, към което препраща разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, доколкото допуснатото нарушение е съществено. Отправеното до ВКС искане е за възобновяване на делото, отмяна на постановената присъда и потвърдителното решение на въззивния съд и прекратяване на наказателното производство срещу И. на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС осъденият М. И. и защитникът му адвокат М. не участват лично, редовно призовани, за което ВКС е уведомен с нарочна писмена молба от 03.12.2013 г., съдържаща и съгласие за разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Приложена е писмена защита. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането и оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С влязлата в законна сила присъда, потвърдена изцяло от въззивния съд, е ангажирана наказателната отговорност на молителя М. Н. И. за това, че на 06.09.2011 г., в [населено място], в съучастие като съизвършител с А. И. П. и Б. И. П., причинил на Р. Й. А. от същия град, в качеството му на длъжностно лице - главен охранител при [фирма] - Благоевград, при изпълнение на службата му, лека телесна повреда по чл. 130, ал. 1 от НК, изразяваща се в хематом на носа и горната устна, кръвонасядане на лицето, охлузване на дясното коляно, навяхване на пръстите на десния крак и анамнестични данни за мозъчно сътресение и представляваща временно разстройство на здравето, неопасно за живота, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 130, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на три месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Със същата присъда е ангажирана и отговорността на А. И. П. и Б. И. П., като при условията на чл. 78а от НК същите са освободени от наказателна отговорност и са им наложени административни наказания "глоба" в размер на по 1200 лева на всеки от тях. Тримата са осъдени да заплатят солидарно на пострадалия А. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 1200 лева, заедно със законните последици. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в поравно тежест на молителя И. и на А. П. и Б. П. Решението на въззивния съд не е проверявано по касационен ред като неподлежащо на такъв инстанционен контрол. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е неоснователно. Единственото въведено в искането възражение, в рамките на релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, е свързано със заявено нарушение на основен принцип в наказателния процес - забраната едно лице да бъде осъдено два пъти за едно и също деяние (non bis in idem). Молителят възразява осъждането си за причинена лека телесна повреда на пострадалия Р. А., тъй като по реда на Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ), с влязло в сила решение на РС - гр. Благоевград, по нахд № 1429/2011 г., за същата проява вече му е наложено наказание "задържане в поделение на МВР" за срок от три денонощия, което той е изтърпял. Затова прави искане за отмяна на постановените по настоящето производство съдебни актове и прекратяване на наказателното преследване срещу него на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК. Изложените в подкрепа на възражението доводи се основават и на въведения с разпоредбата на чл. 4 от Протокол № 7 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) принцип за забрана на двойната репресия, на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по идентични казуси, вкл. решението на Съда по делото "Ц. Ц. срещу България", както и на практика на ВС и ВКС (ТР на ОСНК на ВС № 85/1966 г., р. 227/2012 г., III н. о., р. № 180/2012 г., II н. о., р. № 272/2012 г., II н. о.). За да отхвърлят като неоснователни напълно идентичните възражения на защитата на осъдения И., направени и пред предходните съдебни инстанции, съдилищата са се позовали основно на съществуваща съдебна практика (ТР на ОСНК на ВС № 85/1966 г.) относно възможността за ангажиране на наказателната отговорност на дееца за престъплението хулиганство, при наличие на постановено решение по реда на УБДХ за същото деяние, извършено от същия деец. В основата на това тълкуване стоят съображения, изведени от характеристиките на производството по УБДХ, което не визира деяние, което да е престъпление по силата на закона, както и от съдържанието на нормата на чл. 4 от НПК (отм.), аналогично на това на чл. 24, ал. 1, т. 6 от действащия НПК. Обстоятелството, че на дееца вече е наложено административно наказание за същото деяние, може да бъде съобразено при определяне на наказанието, но не е пречка за съденето му в наказателно производство, защото решението по административнонаказателното производство не се ползва със сила на пресъдено нещо. ВКС намира, че тези правни съображения на редовните съдебни инстанции, макар и довели до законосъобразен резултат по делото, следва да бъдат съществено уточнени и допълнени. Направеното възражение всъщност поставя въпроса за съотношението между административнонаказателната и наказателната отговорности, когато фактите за извършеното деяние покриват признаците на административно нарушение и на престъпление, какъвто несъмнено е настоящият случай. По делото несъмнено е установено, че с решение № 7175 от 04. 10. 2011 г. по нахд № 1429/2011 г. (приложено към настоящето производство), Благоевградският районен съд, на основание чл. 6, ал. 1, б. "а" от УБДХ е признал осъдения М. И. (както и другите двама участници А. П. и Б. П.) за виновни в това, че на 06.09.2011 г., в [населено място], пред портала на [фирма], са извършили непристойна проява на публично място, изразяваща се в сбиване със свидетелите Р. А. и С. Г., с което са нарушили обществения ред и спокойствие, поради което и на основание чл. 1, ал. 2 от УБДХ е наложил на всеки от тях административно наказание "задържане в поделение на МВР" за срок от по три денонощия. В мотивите на решението си съдът е изложил приетите за установени факти, вкл. и относно причинените при сбиването телесни увреждания на пострадалия А. Пълната идентичност на тези факти с инкриминираните в образуваното и водено впоследствие наказателно производство, също не поражда никакво съмнение. Ясно е също, че според действащата към онзи момент редакция на чл. 7 от УБДХ (ДВ, бр. 38/2011 г.), в нормата все още не е била разписана процедура за обжалване на решението на съда, макар неговата необжалваемост вече да е била обявена за противоконституционна, поради което то е влязло в сила в деня на постановяването му и е изпълнено веднага. Няма спор, че посоченият Протокол № 7 към КЗПЧОС е ратифициран със Закон за ратификация, ДВ, бр. 87/2000 г., в сила от 24.10.2000 г. и затова представлява част от вътрешното ни право, с предимство пред нормите, които му противоречат (чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ). Няма спор също така, че с посоченото по-горе свое решение, ЕСПЧ е приел наличие на нарушение на чл. 4 от Протокол № 7, тъй като наказателното производство срещу Ц. Ц. има за предмет престъпление, еднакво с това, за което той вече е бил "осъден" по административен ред с влязло в законна сила решение (т. 56 - 57 от Решението на ЕСПЧ). Приел е също, че единствената отправна точка за сравнение трябва да бъдат фактите, независимо от правната характеристика на правонарушенията. Правната квалификация на деянията и обществените отношения, които те са засегнали, не е определяща за преценката дали се касае за двукратно "осъждане" за едно и също нещо. Водещо значение има съвкупността от факти и обстоятелства, за които лицето следва да носи отговорност (т. 51), а те сочат, че извършеното от жалбоподателя Ц. нарушение на обществения ред (разбиване на вратата на чуждо жилище) попада в обхвата на израза "наказателно производство", използван в чл. 4 от Протокол № 7 (т. 50). Или иначе казано, с ангажирането на административната и наказателната отговорности на жалбоподателя за идентични факти, е нарушен принципът "non bis in idem", защото той е осъден два пъти за едно и също деяние. Приемайки обаче допуснато нарушение на чл. 4 от Протокол № 7, Съдът не указва какво да се случи с вътрешните национални производства, с които е допуснато това нарушение. Отстраняването му следва да се извърши по правилата на нашето вътрешно законодателство, като се съобрази следното: Принципът "non bis in idem" в рамките на обсъждания тук въпрос за съотношението на административнонаказателната отговорност и на наказателната такава, е намерил отражение в няколко норми на ЗАНН. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗАНН, не може да се образува административнонаказателно производство, ако за деянието вече е възбудено наказателно преследване от органите на прокуратурата. На следващо място, разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗАНН задължава административнонаказващият орган да прекрати производството и изпрати материалите на съответния прокурор във всички случаи, когато установи, ви, че деянието, за което е образувано административнонаказателното производство, съставлява престъпление. И на трето място, разпоредбата на чл. 70, ал. 1, б. "г" от ЗАНН предвижда като основание за възобновяване на административнонаказателното производство наличието на влязла в сила присъда с която се установява, че деянието, за което е наложено административното наказание, съставлява престъпление. Наред с това, правната доктрина и съдебната практика традиционно приемат, че при идентичност на фактите, обусловили ангажирането на административнонаказателна и наказателна отговорност на дееца, приоритет има реализирането на неговата наказателна отговорност. В този смисъл са ТР № 85/1966 г. на ОСНК на ВС, ТР № 51/1978 г. на ОСНК на ВС, р. № 348/1998 г. на ВС, II н. о., р. № 564/2008 г. на ВКС, I н. о., р. № 200/1985 г. на ВС, II н. о. и др. Затова, когато бъдат реализирани и двата вида отговорност, напр. поради това, че административнонаказателната е осъществена по-рано във времето от наказателната, както е в настоящия случай, следва да се възобнови административнонаказателното производство по реда на чл. 72, ал. 1 от ЗАНН и да се отмени постановеното по него решение, а самото производство да бъде прекратено, а не обратното, както се претендира в искането за възобновяване на наказателното дело (в този смисъл вж. р. № 273/2011 г. на ВКС, II н. о., р. № 485/2010 г., III н. о.). При изложените съображения ВКС намира, че направеното от осъдения М. И. искане за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на атакувания съдебен акт, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Поради това, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение