Решение № 457 от 29.10.2025 г. на ВКС по н.д. № 20258002200563/2025 г.

Производството е образувано по постъпил касационен протест от Окръжна прокуратура – Ямбол срещу въззивно решение № 170/02.12.2024 г., постановено по в.н.о.х.д № 270/2024 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол. В протеста се сочи наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК, като се твърди, че въззивният съд незаконосъобразно се е произнесъл по обвинението, внесено срещу подсъдимите А. Ж. и И. П., като ги е оправдал с въззивно решение, а не с въззивна присъда, постановена по реда на чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК. На това основание в касационния протест се излага искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд от стадия на съдебното заседание. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от Върховна касационна прокуратура не поддържа касационния протест на окръжната прокуратура и пледира за оставянето му без уважение. Защитникът на подсъдимия Н. И. изразява становище за неоснователност на касационния протест, като акцентира върху обстоятелството, че същият не е подаден срещу осъдителната част на въззивното решение, което се отнася до този подсъдим, поради което следва да се счита, че в тази част въззивният съдебен акт е влязъл в сила. Подсъдимите А. М. Ж. и И. П. П. не се явяват в съдебното заседание пред ВКС. Не се явяват и защитниците им, редовно призовани. От защитниците са постъпили писмени възражения, в които е отразено становището им за това, че касационният протест е неоснователен и не следва да бъде уважен. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 81/29.05.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 39/2024 г. по описа на Районен съд – Ямбол, подсъдимият Н. И. И. е признат за виновен в това, че на 29.01.2023 г., в гр. Ямбол, ж.к. „Златен рог“, бл. 8, вх. „В“, ет. 4, в апартамент № 49, без надлежно разрешително, издадено по реда на ЗКНВП, държал високорискови наркотични вещества – марихуана с нето тегло 14, 497 гр. със съдържание на активен наркотично действащ компонент тетрахидроканабинол с концентрация 19 %, на стойност 86, 99 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал. 3, т.1, вр. с чл. 54 НК е осъден на една година и четири месеца лишаване от свобода, при първоначален „общ“ режим на изтърпяване и глоба в размер на 2000 лева. На основание чл. 68, ал.1 НК е приведено в изпълнение наказание от осем месеца лишаване от свобода, наложено на подс. Н. И. с присъда по н.о.х.д. № 1129/2022 г. по описа на РС – Ямбол. С присъдата подсъдимият А. М. Ж. е признат за виновен в това, че по същото време и на същото място без надлежно разрешително, издадено по реда на ЗКНВП, държал високорискови наркотични вещества – марихуана с нето тегло 7, 383 гр. със съдържание на активен наркотично действащ компонент тетрахидроканабинол с концентрация 23 %, на стойност 44, 30 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал. 3, т.1, вр. с чл. 54 НК е осъден на една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 НК за изпитателен срок от три години и глоба в размер на 2000 лева. С посочената присъда подсъдимият И. П. П. е признат за виновен в това, че по същото време и на същото място без надлежно разрешително, издадено по реда на ЗКНВП, държал високорискови наркотични вещества – марихуана с нето тегло 16, 383 гр. със съдържание на активен наркотично действащ компонент тетрахидроканабинол с концентрация 19 %, на стойност 98, 30 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал. 3, т.1, вр. с чл. 54 НК е осъден на една година и четири месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 НК за изпитателен срок от три години и глоба в размер на 2000 лева. На основание чл. 354а, ал. 6 НК предметът на трите престъпления – 38, 236 гр. марихуана, е отнет в полза на държавата. С присъдата РС – Ямбол се разпоредил с разноските и веществените доказателства по делото. Подсъдимите останали недоволни от присъдата и я обжалвали пред ОС – Ямбол. С въззивно решение № 170/02.12.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 270/2024 г., ОС – Ямбол на основание чл. 304 НПК оправдал изцяло подсъдимите И. П. и А. Ж. по обвиненията по чл. 354а, ал. 3, т.1 НК; изменил първоинстанционната присъда по отношение на подс. Н. И., като преквалифицирал обвинението му по чл. 354а, ал. 5, вр. с ал. 3, т. 1 НК и му наложил наказание глоба в размер на 800 лева; отменил присъдата в частта, с която е приложена разпоредбата на чл. 68, ал.1 НК по отношение на подс. И.; присъдил в тежест на подс. И. разноските по делото. Касационният протест, подаден срещу въззивното решение, е процесуално допустим, тъй като е депозиран от страна, която е процесуално легитимирана, в срока по чл. 350 НК и по отношение на съдебен акт от категорията на чл. 346, т. 2 НПК. Разгледан по същество, протестът е неоснователен. Преди извършване на касационната проверка следва да се очертаят нейните предели. Протестът е подаден срещу тази част на въззивното решение, с която са оправдани подсъдимите И. П. и А. Ж., поради което въззивният съдебен акт, постановен по отношение на подс. Н. И. е влязъл в сила и не подлежи на касационен контрол. На следващо място следва да се посочи, че единственото нарушение, което е визирано в касационния протест се отнася до вида на съдебния акт, с който се е произнесла въззивната инстанция. Настоява се, че оправдаването на подсъдимите П. и Ж. е следвало да стане с постановяване на нова присъда, а не с въззивно решение. По този начин било нарушено правото на прокурора да атакува въззивния съдебен акт пред по - горната инстанция. Освен това бил нарушен и принципът за непосредственост и за непрекъсваемост на съдебното заседание, тъй като въззивното решение било постановено по реда на чл. 340 НПК, а не след изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимите. Законодателят в нормата на чл. 32 НПК ясно е посочил, че когато съдът като първа или въззивна инстанция решава въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия постановява присъда. В разпоредбата на чл. 336, ал. 1 НПК са посочени различни хипотези, при които въззивният съд следва да се произнесе с нова присъда – когато се налага да приложи закон за по - тежко наказуемо престъпление, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция; да осъди оправдан подсъдим, ако е имало съответното обвинение в първата инстанция; да оправдае подсъдим, осъден от първоинстанционния съд; да оправдае подсъдим и да му наложи административно наказание, в предвидените от закона случаи. Общото между тези хипотези е, че въззивната инстанция по различен начин от първоинстанционния съд решава основните въпроси в наказателния процес, като извършено ли е деяние, съставлява ли то престъпление, каква е правната му квалификация, кой е неговият автор, действал ли е виновно и каква отговорност следва да понесе подсъдимият. В този случай въззивният съд изцяло преразглежда въпросите, свързани с виновността и отговорността на подсъдимия, на които първостепенният съд е отговорил неправилно. Това контролно – решаващо правомощие е едно от основните за въззивната инстанция и е израз на същността на въззивното производство – делото да бъде преразгледано по същество. Няма спор в съдебната практика, че това се отнася и за случаите, в които въззивната инстанция оправдава част от подсъдимите и потвърждава или изменя първоинстанционната присъда по отношение на друг или други от подсъдимите, както и когато подсъдимият или подсъдимите се оправдават за част от повдигнатите им обвинения, за които са били осъдени с първоинстанционната присъда. Когато въззивният съд постановява нова присъда, при посочените по -горе хипотези, съобразно нормата на чл. 317 НПК, той следва да спази процесуалния ред, предвиден в разпоредбите на чл. 300 – 310 НПК, както и да изготви съдебен акт, съдържащ реквизитите, визирани в чл. 305 НПК, по аргумент от чл. 339, ал. 3 НПК. Това изисква след изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимите, въззивният съдебен състав да се оттегли на тайно съвещание, след което да обяви въззивната присъда публично, в присъствие на страните. Този ред гарантира спазването на основен принцип на наказателния процес - за непосредственост (чл. 18 НПК) и свързаното с него изискване за непрекъсваемост на съдебното заседание (чл. 259 НПК), забраняващо членовете на съдебния състав да разглеждат други дела след изслушването на последната дума на подсъдимия и оттеглянето на съвещание. Това е гаранция и че съдебният състав непосредствено и внимателно ще разгледа събраните доказателства, исканията и възраженията на страните, съсредоточавайки цялото си внимание върху тях. Всички тези принципни положения са приети от законодателя с една единствена цел – да се гарантират процесуалните права на страните и по - специално на подсъдимия. Когато вместо с нова присъда, въззивната инстанция пререши въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия с въззивно решение и го постанови по реда на чл. 340 НПК, а не така както изисква чл. 336, вр. с чл. 317, вр. с чл. 310, ал.1 НПК, тя допуска нарушение на посочените процесуални правила, което е съществено по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. с ал.1, т. 2 НПК. В този смисъл е трайно установената съдебна практика ( реш. № 272/2010 г. по н. д. № 217/2010 г. ІІ н. о.; реш. № 166/2014 г. по н. д. № 490/2014 г., ІІІ н. о.; реш. № 415/2014 г. по н. д. № 1414/2014 г. на ІІ н. о. и др.). Важно условие, посочено в чл. 348, ал. 3, т.1, вр. с ал.1 НПК, е допуснатото съществено процесуално нарушение, ограничаващо правата на страните, да не е отстранено. Пренесено на плоскостта на конкретния казус, допуснатото от ОС – Ямбол нарушение на разпоредбата на чл. 336, ал.1, т. 3 НПК, съответно на чл. 310, ал.1, вр. с чл. 259 НПК, реално не е довело до ограничаване на правата на подсъдимите П. и Ж., тъй като същите изцяло са оправдани с въззивното решение. Цялостното оправдаването на подсъдимите санира всички процесуални нарушения, допуснати спрямо тях, тъй като осигурява защитата им в най – пълен обем. Отмяната на въззивното решение и връщането на делото за ново разглеждане, каквото се иска с касационния протест, не би могло да доведе до по - благоприятен за тях резултат. Настоящият съдебен състав не намира за основателно твърдението, изложено в касационния протест, че допуснатото от въззивния съд нарушение е ограничило правото на прокурора за атакуване на съдебния акт пред касационната инстанция. В принципен план, когато нарушение от посочения вид е допуснато от окръжен съд като въззивна инстанция, то води до ограничаване на правото на подсъдимия да обжалва в случаите по чл. 336, ал.1, т. 1 и т. 2 и ал. 2 НПК, а на прокурора и частното обвинение в случая на чл. 336, ал.1, т. 3 НПК, тъй като съобразно чл. 346, т. 2 НПК на касационно обжалване подлежат само новите присъди, постановени от окръжния съд, освен тези, с които е приложен чл. 78а НК. В свои решения ( реш. № 40/2016 г. по н. д. № 47/2016 г., ІІ н. о.; реш. № 572/2013 г. по н. д. № 2122/2012г., ІІІ н. о.), с които настоящият съдебен състав се солидаризира, ВКС приема, че не наименованието на съдебния акт, а съдържанието му е от значение, т. е. подлежи на касационен контрол независимо, че е наименован като „решение“, щом има характеристиките на присъда. Следователно, а и доколкото според чл. 124 от Конституцията на Република България в правомощията на ВКС е да осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на закона, няма пречка да се разгледа подадения касационен съд и да се провери дали въззивната инстанция е приложила правилно материалния закон като е оправдала подсъдимите П. и Ж.. В конкретния случай, макар и да е постановила въззивно решение, въззивната инстанция е изготвила същото изцяло в съответствие със стандарта, заложен в нормата на чл. 339, ал. 3, вр. с чл. 305, ал.1 НПК, относим към съдържанието на новата присъда и нейните мотиви. В постановения съдебен акт въззивният съд е изложил подробно фактите, които е приел за установени, доказателствата, въз основа на които е изградил фактическите си изводи, както и правните съображения за взетото решение. Прегледът на въззивното решение налага извода, че при установяване на фактическите положения, проверяваната инстанция не е допуснала нарушения на правилата, свързани със събирането, анализа и оценката на доказателствената съвкупност. Законосъобразно от доказателствения материал са изключени показанията на свидетелите А. Н. и П. Г., поради това, че същите са провели с тримата подсъдими и свидетелите Н. и Б., тъй наречените „разузнавателни беседи“, с оглед забраната, визирана в разпоредбата на чл. 118, ал. 2 НПК, за ползването им като доказателствен източник. Правилни са и изложените от въззивния съд аргументи, с оглед на които с доверие са приети показанията на свидетелите Н. и Б., даващи информация за това, че всеки от тримата подсъдими е осигурил марихуана, от която петимата пушили в апартамента на подс. И., като остатъка от нея заедно сложили в найлонов плик от магазин „Лидъл“ и изхвърлили през прозореца, преди пристигането на полицейските служители. Кредитирани са правилно и показанията на свидетелите Т. и Г., участвали като поемни лица при извършването на огледа на пространството зад жилищния блок (процесуално действие, отразено в нарочен протокол), при който е открит и описан въпросният плик, съдържащ глави суха растителна зелена маса, която след физико – химичен анализ е установено, че представлява високорисково наркотично вещество - марихуана. В резултат на извършения задълбочен, обективен и логичен анализ на доказателствената съвкупност, контролираният съд е достигнал до вярната констатация за отсъствие на доказателства и за невъзможност да бъдат събрани такива за това, каква част от общото намерено количество марихуана е била държана от всеки от подсъдимите поотделно, така както им е повдигнато обвинение. В касационния протест не се сочат доводи срещу тези изводи на контролирания съд, както и искания, чрез уважаването на които може да бъде запълнен или преодолян този доказателствен дефицит. Законосъобразни са изложените от въззивния съд аргументи, че невъзможността да бъде установено точното количество наркотично вещество, което е държал всеки един от подсъдимите, не би било проблем, ако тримата бяха обвинени за държане на цялото намерено количество наркотично вещество в съучастие. След като такова не е било повдигнато с обвинителния акт, въззивният съд не е имал друга процесуална възможност различна от оправдаването на подсъдимите П. и Ж.. Настоящият съдебен състав от своя страна не открива пропуски в доказателствената и аналитичната дейност на проверявания съд, които биха могли да бъдат отстранени чрез връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция и които биха довели до различен резултат по отношение на обвиненията на подсъдимите П. и Ж.. При това положение е безпредметно отменянето на въззивното решение в частта, с която тези двама подсъдими са признати за невиновни и оправдани по повдигнатите им обвинения, с оглед на което въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение