Решение № 405 от 14.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14993/2014 г.

Решение № 405 от 14.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14993/2014 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на директора на Басейнова дирекция Западнобеломорски район - гр. Благоевград и касационната жалба на "РЕЯ - ФИШ" ООД гр. София против решение № 1586 от 8.10.2014 г. по адм. д. № 449 по описа на Административен съд - Благоевград. Решението, с което се отменя Акт за установяване на публично държавно вземане № 11/26.02.2013 г., издаден от Директора на Басейнова дирекция Западнобеломорски район - Благоевград, в частта му, с която е установено по основание и размер задължение на "РЕЯ - ФИШ" ООД като дължима сума за водовземане от повърхностен воден обект - р. Язо с цел на водоползването риборазвъждане за периода от 1.05.2004 г. - 31.12.2004 г. в размер на 10584.00 (десет хиляди петстотин осемдесет и четири) лева са обжалва от първия касационен жалбоподател, а в частта, с която жалбата срещу АУПДВ № 11/26.02.2013 г. в останалата част се отхвърля се обжалва от втория касационен жалбоподател. В жалбите са развити оплаквания за неправилност на съдебния акт в обжалваните части, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдпроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната на решението в оспорените части. Представителят на Върховната административна прокуратура е приел, че касационната жалба на "Рея - Фиш" ООД е частично основателна, поради неправилно прилагане на нормите на материалния закон - чл. 46, ал. 1, т. 2 вр. чл. 194, ал. 7, т. 4 ЗВ за периода 8.04.2009 г. - 31.12.2009 г. и 1.01.2010 - 31.12.2010 г., а касационната жалба на административния орган е приета за неоснователна. Касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни, за които обжалваният съдебен акт в съответните оспорени части е неблагоприятен, поради което са допустими за разглеждане по същество С обжалваното решение съдът е отменил Акт за установяване на публично държавно вземане № 11/26.02.2013 г., издаден от Директора на Басейнова дирекция Западнобеломорски район - Благоевград, в частта му, с която е установено по основание и размер задължение на "РЕЯ - ФИШ" ООД като дължима сума за водовземане от повърхностен воден обект - р. Язо с цел на водоползването риборазвъждане за периода от 1.05.2004 г. - 31.12.2004 г. в размер на 10584.00 лв. поради изтичане на погасителна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК. Отхвърлил е жалбата на дружеството против АУПДВ за следните периоди: 1.01.2005 г. - 31.12.2005 г.; 11.08.2006 г. - 31.12.2006 г.; 1.01.2009 г. - 31.12.2009 г. и 1.01.2010 г. - 31.12.2010 г. С оглед наведените в касационните жалби оплаквания настоящата инстанция намира, че спорът в касационното производство не е свързан с установяване на относими за същия факти, а е по приложението на материалния закон. В хода на съдебното производство е установено, че с Разрешително за водоползване № 400424/23.01.2006 г., издадено от Директора на БДЗБР - Благоевград дружеството е придобило право на водоползване с цел риборазвъждане от р. Язо. Максималното разрешено водно количество е определено до 200 л./сек, а разрешения лимит на ползваната вода до 6307200 куб. м./годишно. С Уведомление изх. № ПО-02-19/25.01.2013 г. (получено от оспорващия с известие за доставяне на 29.01.2013 г.), на основание чл. 26, ал. 1 от АПК Директорът на БДЗБР - Благоевград е уведомил дружеството, че е започнало производство за издаване на акт за установяване на публично държавно вземане относно дължима такса за разрешеното право на ползване. Посочено е, че в 7-дневен срок от получаване на уведомлението следва да се представят документи, удостоверяващи плащания, които да са основание за намаляване на посочените в поканата за доброволно изпълнение суми. Към уведомлението е приложена покана за доброволно изпълнение на основание чл. 195б, ал. 2, т. 3 от ЗВ, с която дружеството поканено да заплати доброволно задължение общо в размер на 64065.60 лева съгласно приложените справки за дължима сума за 2004 - 2010 г. Въз основа на горното е издаден оспорения АУПДВ, с който е установено по основание и размер задължение на дружеството като дължима сума за водовземане от повърхностен воден обект - р. Язос цел на водоползването риборазвъждане, осъществено въз основа на Разрешително за водоползване № 400424/23.01.2006 г., издадено от Директора на БДЗБР - Благоевград и § 9 от ДР на ЗВ, за периоди както следва: 1.05.2004 г. - 31.12.2004 г. - 10584.00 лева; 1.01.2005 г. - 31.12.2005 г. - 15768.00 лева; 11.08.2006 г. - 31.12.2006 г. - 6117.60 лева; 1.01.2009 г. - 31.12.2009 г. - 15768.00 лева и 1.01.2010 г. - 31.12.2010 г. - 15768.00 лева. От заключението на вещото лице по допуснатата и назначена съдебно-икономическа експертиза, изпълнена от вещо лице - счетоводител съдът е приел, и това не се оспорва от страните, че размерът на дължимата такса е определен на база разрешения годишен лимит - до 6307200 куб. м./годишно. Определената с оспорения АУПДВ такса за е изчислена коректно, в съответствие с определената от чл. 2, ал. 1 от Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект (отм. бр. 50/1.07.2011 г., в сила от 1.01.2012 г.) формула, като са приспаднати и направените в годините плащания. Съдът е приел за неоснователно възражението в жалбата, че с оглед целта на водоползването, такса за правото на ползване не се дължи. Съдът е изложил съображения, че Законът за водите установява разрешителен режим за водовземане от води и за ползване на водни обекти, собственост на държавата или общините. Съгласно чл. 194 от ЗВ за правото на използване на водите и водните обекти се заплаща такса за водовземане и такса за ползване на воден обект. След като дружеството е титуляр на издадено разрешително за водовземане от р. Язо, на основание чл. 194, ал. 1, т. 1, буква "а" от ЗВ дължи такса за водовземане от повърхностни води. Според чл. 197, ал. 7, т. 4 от ЗВ таксата за водовземане за правото на ползване на повърхностни води не се заплаща в случаите по чл. 46, ал. 1, т. 2 ЗВ или тогава, когато титулярът на разрешително за водовземане има издадено и разрешително за ползване на воден обект за аквакултури. Както е предвидено в чл. 46, ал. 1, т. 2 ЗВ, дейностите, свързани с развъждането и отглеждането на риби и други водни организми във води, държавна или общинска собственост, са предмет на разрешителен режим. Според съда таксата за водовземане е дължима, тъй като дружеството не притежава разрешение по чл. 46 от ЗВ за ползване на воден обект и се занимава с риборазвъждане в двадесет и седем изкуствено изградени басейна. Дейността за аквакултури се освобождава от такса за водовземане само в случаите, когато се осъществява в обекти, публична собственост, въз основа на издадено от компетентния орган разрешение за ползване. Този извод на съда се възприема като неправилен от настоящата съдебна инстанция. Правилно първоинстнационният съд е приел, че за да бъде освободен от заплащане на такса за водовземане по реда на чл. 194, ал. 7, т. 4 ЗВ, дружеството следва да е титуляр на разрешително за ползване на воден обект за аквакултури и свързаните с тях дейности. Именно наличието на такова издадено разрешително - по чл. 46, ал. 1, т. 2 ЗВ е основанието за освобождаване от заплащане на такса за водоползване. Законът за водите в разпоредбите си използва понятията "водоползване", "ползване на водните обекти " и "използване на водите и водните ресурси". Първото от тези понятия има свое легално определение в т. 80 от ДР ЗВ и се определя като общ термин са водните услуги заедно с всяка друга човешка дейност, свързана с отнемане на води, ползване на водни обекти и земеползване, за която при характеризирането на водните тела, извършено при условията на наредбите по чл. 135, ал. 1, т. 2 и 9, е установено, че оказва значително въздействие върху състоянието на водите, и които се вземат предвид при изпълнението на икономическия анализ по чл. 192, ал. 2, т. 1; Що се отнася до понятието "използване", то чл. 39 ЗВ сочи, че използването на водите и водните обекти включва водовземане и ползване на водния обект. Понятието "ползване на водните обекти", заедно с "водовземането" е една формите на "използване" на водните обекти и се възприема като юридически факт, от категорията на юридическите действия, а според чл. 41 ЗВ общото водовземане и ползване на водните обекти е правото на гражданите да ползват водите и/или водните обекти - публична държавна или общинска собственост, за лични нужди, отдих и водни спортове, водопой на животни и къпане. Ползването на водните обекти е една от двете от двете правни форми, чрез която собственикът упражнява правото на собственост, предоставяйки го на трето лице. В случаите когато собственикът и ползвателят не са една и съща юридическа личност, ползването на водните обекти се подчинява на разрешителен режим. Съгласно чл. 50, ал. 1 разрешително се издава както за водовземане, така и за ползване на водните обекти. Нормите на чл. 44 и чл. 46 ЗВ ясно разграничават основанията и реда на издаване разрешително за водовземане и такова за ползване. Освобождаването от заплащане на публично държавно вземане също е съобразено с двете форми на използване на водните обекти. Предвид публичния характер на вземането, не може да се приеме, че в хипотезата на освобождаване от заплащане на такса за водовземане имплицитно се съдържа и право на освобождаване от заплащане на другия вид такса - такса за ползване - в каквато връзка се цитира съдебната практика по предходни дела на Върховния административен съд. Всъщност разпоредбата на чл. 194, ал. 7, т. 4 в редакцията й - ДВ бр. 36/2008 ясно сочи, че основание за освобождаване от заплащане на такса за водовземане е наличието на издадено разрешително за ползване на воден обект. Освобождаването от заплащане на публично вземане следва да е изрично, тъй като се и осъществява с императивни по вида си правни норми. То не може да се извлича по тълкувателен път от друга правна норма и да се прилага в друга, освен в изрично разписаната от закона хипотеза. В този случай следва се направи преценка издаденото на жалбоподателя "РЕЯ - ФИШ" разрешително представлява ли такова по чл. 44 /за водовземане/ или е разрешително по чл. 46 ЗВ за ползване на воден обект. Видно от мотивната част на разрешително № 400424/23.01.2006 г. разрешителното е издадено на осн. чл. 44 ЗВ, т.е. същото е за водовземане, и именно такова е било възприето в отменителното решение № 8856 от 25.06.2014 г. по адм. д. № 16384/2013 г. на Върховен административен съд. Правилна е преценката на административния съд, че не са налице основания за освобождаване от заплащане на такса за водовземане предвид липсата на издадено разрешително за ползване на воден обект. В тази връзка оплакването ва касационната жалба на "Рея Фиш" ООд е неоснователно. Що се отнася до оплакването в касационната жалба на Директора на Басейнова дирекция Западнобеломорски район - Благоевград за неправилно приложение на института на погасителната давност по чл. 171 ДОПК настоящата инстнация намира следното: Както правилно се сочи в мотивите на съдебното решение въпросът за давността в действащата понастоящем законова уредба е уреден в чл. 171 от ДОПК, като според ал. 1 публичните вземания се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Напълно идентична уредба е била възприета и от чл. 140, ал. 1 от ДПК (отм.), но действащ към 2004 г. Институтът на давността има материалноправен характер, нормите, които го уреждат са материалноправни. По тази причина в съответствие с общия правен принцип за действие на нормите във времето, нормите, уреждащи погасителната давност се прилагат спрямо факти, възникнали по време на тяхното действие. На материалните норми може да се придаде обратно действие и те да се прилагат спрямо факти, възникнали преди влизането им в сила само по силата на изрична законова регламентация. Така, нормата на чл. 171, ал. 1 ДОПК ще се прилага само спрямо юридически факти, възникнали след влизането й в сила. По силата на това правило, по отношение на давността, започнала да тече по време на действие на ДПК /отм./, предвид липсата на изрична законова уредба в ДОПК, с която на чл. 171, ал. 1 ДОПК да е придадено обратно действие, периодът, през който текла погасителна давност, по правилото на чл. 140 ДПК /отм./, не може да бъде зачетен. От момента на влизане в сила на чл. 171, ал. 1 ДОПК - започва да тече давността по този текст. Фактите по делото обаче сочат, че за задължението за 2004 г. е следва ода бъде заплатено през 2005 г., а погасителната давност започва да тече от 1.01.2006 г. Тази дата съвпада с момента на влизане в сила на ДОПК и правилото на чл. 171, ал. 1 ДОПК ще намери приложение. Така по силата на същата норма давността изтича на 31.12.2010 г. /пет години, считано от считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение/. Правилни са изводите на съда за липса на правно основание, което да спре или прекъсне погасителната давност, поради което обосновано и в съответствие с приложимите норми задължението за 2004 г. е счетено за погасено по давност. Предвид изложеното, съдът намира, че решението на Административен съд - Благоевград е правилно и следва да се остави в сила, а оплакванията в касационните жалби на двата касационни жалбоподателя са неоснователни. Водим от горното, Върховният административен съд