Решение № 10683 от 9.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4191/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал.7 вр. чл. 129, ал. 7 от Данъчно осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция Обжалване и данъчно -осигурителна практика (ОДОП) Пловдив при ЦУ на НАП против Решение 1000/06.03.2024 г. на Административен съд Хасково, постановено по адм. д. 482/2023 г., с което е отменен Акт за прихващане или възстановяване (АПВ) ПО-16002622112287-004-001/16.01.2023 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение 91/16.03.2023 г. на директора на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП.

С доводи за наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и трето АПК касаторът претендира отмяна на решението на административния съд и присъждане на разноски (юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция и държавна такса). Иска намаляване на адвокатското възнаграждение на противната страна на основание чл. 78, ал. 5 ГПК и чл. 161, ал. 2 ДОПК.

Ответницата по касационната жалба Т. Т. З., [ЕГН] с адрес: гр. Хасково, [адрес] оспорва същата като неоснователна чрез пълномощника си адв. Филипова по съображения, изложени в писмено становище. Иска да бъде оставено в сила оспореното първоинстанционно решение и да й се присъдят сторените разноски 300 лв., договорено и заплатено адвокатско възнаграждение.

Представителят на Върховната прокуратура дава подробно мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд в състав на първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването, против подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея.

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Хасково е АПВ ПО-16002622112287-004-001/16.01.2023 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение 91/16.03.2023 г. на директора на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП. Със същия е отказано възстановяване на 3 310.80 лв. по подаденото от Т. Т. З. искане с вх. 02-287/20.12.2022 г., представляващи недължимо внесени задължителни осигурителни вноски (ЗОВ) за периода от 01.01.2016 г. до 31.10.2017 г. вкл., с мотива, че са погасени по давност.

Първостепенният съд е приел, че оспореният АПВ е издаден от компетентен орган по приходите и в изискуемата писмена форма без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изложил е мотиви за неговата материална незаконосъобразност, според които началният момент, от който тече давностният срок по чл. 110 ЗЗД, е моментът, в който са подадени коригиращите декларации обр. 6, тъй като до този момент не е налице изискуемо вземане на жалбоподателката според изискването на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Към момента на подаване на искането този срок не е изтекъл.

Настоящият касационен състав преценява така постановеното решение като валидно, допустимо и правилно.

При безспорни за страните факти административният съд е дал съответен на материалния закон отговор на спорния по делото въпрос при съобразяване с постановените от Върховния административен съд решения по сходни казуси.

Фактите, установени от съда, са следните:

1. Като самоосигуряващо се лице Т. Т. З. е подала декларации обр. 6 по реда на чл. 3, ал. 3, т. 2 от Наредба Н-8/29.12.2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица (отм.) за 2016 г. и 2017 г. В тях е декларирала авансови вноски за ДОО, ЗО и ДЗПО-УПФ, внесени в периодите от 22.01.2016 г. до 24.01.2017 г. и от 24.02.2017 г. до 24.01.2018 г.

2. Във връзка с констатациите от извършена проверка, възложена с Резолюция ПО-16002622108372-ОРП-001/02.12.2022 г., органът по приходите е изпратил на Т. З. покана по чл. 103 ДОПК за извършване на корекции в подадените от нея декларации обр. 6.

3. В изпълнение на поканата по чл. 103 ДОПК, която е с дата 05.12.2022 г., тя е подала коригиращи декларации обр. 6 за 2016 г. и 2017 г. на същата дата, приети с Протоколи отново от 05.12.2022 г.

4. С Протоколи от 07.12.2022 г. са заличени декларациите обр. 1 с вид осигурен 12 от м. януари 2016 г. до м. декември 2016 г. и от м. януари 2017 г. до м. декември 2017 г., тъй като лицето е осигурено на максималния осигурителен доход. Данните по делото сочат, че на 09.01.2015 г. Булгартрансгаз ЕАД сключва с Т. З. договор за управление с определено месечно възнаграждение.

5. С АПВ от 14.12.2022 г. са възстановени вноските с вальори от 20.12.2017 г. до 24.01.2018 г., представляващи част от внесените ЗОВ за 2017 г.

6. На 20.12.2022 г. Т. З. подава искане, заведено с вх. 02-287/20.12.2022 г. за възстановяване на недължимо платени осигурителни вноски в размер на 3 310.80 лв. за периода от 01.01.2016 г. до 31.10.2017 г. вкл.

Без да оспорва, че претендираните за възстановяване осигурителни вноски са недължимо платени, приходният орган отказва възстановяването им с процесния АПВ с мотива, че са погасени по давност. Застъпва тезата, че давностният срок тече от момента на внасянето им, а именно в периода 22.01.2016 г. 23.11.2017 г., и към момента на подаване на искането давностният срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл.

Издателят на акта приема, че искането на З. е допустимо като подадено в преклузивния срок по чл. 129, ал. 1 ДОПК.

Безспорно се приема в съдебната практика, че вземанията на лицата за недължимо платени публични задължения са частни вземания и доколкото в специалния закон (ДОПК) или в друг закон не е регламентирана погасителната давност, се прилага 5 годишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД този давностен срок започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.

Спорът между страните е за това кога вземанията на ответницата по касация за недължимо платените от нея ЗОВ са станали изискуеми.

Макар дължимостта на ЗОВ да е установена със закон, както и начинът за определяне на техния размер, то в подадените декларации обр. 1 и обр. 6 по реда на Наредба Н-8/29.12.2005 г. задължените лица изчисляват основата и размера на дължимите авансови вноски и общия им размер за годината съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 2 от същата. Чл. 105 ДОПК регламентира, че задълженията по тези декларации се внасят в сроковете, определени в съответния закон. Ако тези задължения не бъдат изпълнени доброволно, подлежат на принудително изпълнение, тъй като декларациите са изпълнително основание по чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК.

Задълженията за данъци и осигурителни вноски в случаите, когато задължените лица сами изчисляват техния размер с подадените от тях декларации, не се дължат на основание така подадените декларации, а се дължат по силата на закона. Следователно, още в момента на внасянето им те са недължимо внесени, както е прел и приходният орган, издал оспорения АПВ. Спорен обаче между страните е въпросът за това дали тези недължимо внесени суми са изискуеми за задълженото лице и вземането му за тях възниква в момента на плащането или за да стане то изискуемо е необходимо да бъдат коригирани първоначално подадените декларации.

В своето Решение 12541/19.10.2017 г. по дело 13130/2016 г. Върховният административен съд приема, че докато подадената декларация обр. 6 не бъде коригирана по предвидения от закона ред (чл. 103 и сл. ДОПК, с ревизионен акт или по реда, регламентиран в Наредба Н-8/29.12.2005 г. отм.) вноските са дължими. Следователно за ответницата по касация вземането за недължимо внесени осигурителни вноски по декларация обр. 6 възниква от момента на коригирането на декларацията и това е началният момент на давностния срок. До същият извод, а именно че правото на възстановяване на недължимо или неправилно внесените осигурителни вноски възниква в момента на отпадане на изпълнителното основание за тяхната дължимост е достигнал и друг състав на Върховния административен съд в постановеното от него Решение 6289/27.06.2022 г. по дело 10469/2021 г.

Настоящият касационен състав възприема изцяло така даденото в решенията на ВАС разрешение на спорния въпрос по изложените по-горе мотиви.

Като е достигнал до същите правни изводи, Административният съд Хасково е постановил правилно и съответно на материалния закон решение, което следва да бъде оставено в сила.

Основателна с оглед този изход на спора е претенцията на ответницата по касация за присъждане на разноски за настоящото касационно производство. Неоснователно е искането на касатора за намаляване размера на договореното и заплатено от нея адвокатско възнаграждение, тъй като същото е под минималния размер, определен в чл. 7, ал. 2, т. 2 във вр. с чл. 8, ал. 1 от Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение