Решение № 5713 от 2.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10788/2016 г.

Решение № 5713 от 2.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10788/2016 г., V о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс /АПК/ във връзка чл. 121, ал. 1, т. 3 и чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл/. Образувано е по касационна жалба на Агенция за социално подпомагане, представлявана от Ц. С. В. – изпълнителен директор, срещу решение № 361 от 21.06.2016 г., постановено по адм. дело № 110/2015 г. по описа на Административен съд - Монтана. Наведени са доводи за неправилност на съдебния акт, като постановен при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение, ведно с всички законни последици от това. Моли да бъдат присъдени сторените по делото разноски, включително и възнаграждение за осъществено процесуално представителство. Прави се и възражение за прекомерност на присъдените разноски в първоинстанционното решение. Ответната в производството страна – А. К. М., чрез процесуален представител адв. П., оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и иска неговото оставяне в сила. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение и счита, че същото следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение първоинстанционният съд осъжда Агенция за социално подпомагане да заплати на А. К. М. сума в размер 4 740, 42 (четири хиляди седемстотин и четиридесет и две) лева, представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл ведно със законната лихва върху тази сума считано от 30.03.2016 г. до окончателното изплащане на задължението. При постановяване на съдебния акт, решаващият съд приема за установено, че служебното правоотношение на ищеца, заемал длъжността Директор в Дирекция "Социално подпомагане" Лом (А7), е прекратено със Заповед № ЧР-279/07.11.2014 г. на Изпълнителния директор на Агенция социално подпомагане, като от 07.11.2014 г. ищеца не заема държавна служба. Приел е още, че с решение № 17/19.01.2015 г. постановено по адм. дело № 609/2014 г. на по описа на Административен съд Монтана е отменена, като незаконосъобразна заповедта, с която е прекратено служебното правоотношение на ищеца, като с Решение № 3632/30.03.2016 г. по адм. дело № 3231/2015 г. на ВАС, V-то отд. решението, с което е признато за незаконосъобразно прекратяването на служебното правоотношение на ищеца, е оставено в сила. Въз основа на тази фактическа установеност първостепенния съд е приел, че правото на обезщетение за държавния служител възниква от момента на признаване на уволнението за незаконно, което в конкретния случай е станало със съдебното решение от 30.03.2016 г. Предвид горното е прието, че от тази дата за ищеца се е проявил правопораждащият факт, въз основа на който би могъл да претендира обезщетение, и претенцията е намерена за основателна за сумата от 4 740, 42 (четири хиляди седемстотин и четиридесет и две) лева, ведно със законната лихва, считано от датата на забавата, която съвпада с деня на влизане в сила на решението за отмяна на заповедта за уволнение - 30.03.2016 г., до окончателното й изплащане. Решението е валидно, допустимо и правилно. В чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е предвидено право на обезщетение за държавния служител в случай на отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение в размер на основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, след като е бил възстановен. За да възникне право на обезщетяване трябва да се докаже наличието на следните елементи от фактическия състав на посочената норма: 1. Заповедта за прекратяване на служебното правоотношение да е отменена от органа по назначаването или от съда с влязъл в сила акт; 2. Уволнението да е признато за незаконно със същия акт; 3. През цялото време държавният служител да не е заемал държавна служба или да е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер. В процесния случай са налице изискуемите от закона предпоставки за реализиране на правото на държания служител да получи обезщетение, което обосновано е отчел и решаващият съд. От приетата и неоспорена по делото съдебно-икономическа експертиза изготвена от вещото лице, която съдът е кредитирал изцяло, като професионална и обективна се установява, че размера на месечното възнаграждение към момента на признаването на уволнението за незаконно е 840 лева. Въз основа на извършена проверка за трудови и държавни правоотношения на ищеца, която вещото лице е извършило в ТД на НАП, се установява, че от 12.12.2014 г. до 31.12.2014 г. ищецът е работил като готвач и има деклариран доход от работодателя в размер на 220 лева за 10 работни дни по трудово правоотношение, като вещото лице изрично посочва, че в периода 07.11.2014 г. до 07.05.2015 г. не се установяват данни за друга трудова заетост на ищеца. В експертизата е посочено изрично, че при извършените проверки е установено, че ищецът е получавал обезщетение за безработица от 01.01.2015 г. до 30.06.2015 г., но правилно първоинстанционния съд е приел, че получаването на обезщетение за безработица не може да се възприеме, като основание за намаляване на размера на обезщетението, което ищеца претендира, тъй като сумите които ищецът е получавал като обезщетение не се следват по силата на трудово или служебно правоотношение, респективно те не следва да се приспадат от дължимото обезщетение по аргумента на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, където изрично е посочено, че само възнаграждение получавано във връзка с държавна или друга служба (такава по трудово правоотношение) следва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението. Вещото лице е установило, че размера на основната заплата на Директор Дирекция "Социално подпомагане" в периода 07. 11-06.05.2015 г. е в размер на 4 960, 42 лева, като вещото лице извършвайки съпоставка с размера на основната заплата получавана от ищеца в периода 12.12.2014 - 31.12.2014 г., която е в размер на 220 лева, дава заключение, че разликата между двете стойности е в размер на 4 740, 42 лева, което съдебния състав е счел, че е размера на дължимото обезщетение по смисъла на чл. 104, ал. 1 ЗДСл във вр. с чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл. С оглед на гореизложеното се налага извода за законосъобразност при определяне на общия размер на дължимото обезщетение от първоинстанционния съд. Законосъобразно е прието, че основателността на главния иск обоснова и основателност на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху сумата на обезщетението. При определяне началния момент на акцесорното задължение за лихва е съобразена т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., което е задължително за съдилищата и според което при незаконни актове на администрацията, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове. Касационната инстанция приема, че фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. При осъществяване на правораздавателната дейност на решаващия съд не са допуснати и твърдените нарушения на производствените правила - доказателствения материал е анализиран поотделно и в неговата съвкупност, а всички доводи и възражения на страните са обсъдени и правилно преценени. Относно направеното възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възражение от Административен съд – Монтана, същото е следвало да бъде направено до приключване на устните състезания пред решаващия съд, а не да бъде заявено за първи път пред касационната инстанция, която не е и компетентна да се произнесе по искане за изменение на съдебното решение в частта за разноските. Предвид изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявената претенция, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски. Видно от представения договор за правна защита и съдействие, ответникът е направил разноски за водене на делото в размер на 600 лева /шестстотин лева/, представляващи заплатено възнаграждение за един адвокат. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд - пето отделение,