Решение № 20 от 25.02.2022 г. на ВКС по н. д. № 1083/2021 г.

Решение № 20 от 25.02.2022 г. на ВКС по н. д. № 1083/2021 г., II н. о., НК, докладчик председателят Теодора Стамболова С присъда № 5/22.04.21 г., постановена от ОС - Сливен /СлОС/ по Н. Д. 601/19 г., подсъдимите П. Т. С. и М. Т. С. са признати за виновни и осъдени за извършени от тях престъпления по чл. 278, ал. 6, пр. посл. НК и вр. чл. 54 НК са им наложени наказания лишаване от свобода за срок от по три години, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от по пет години, както и глоба в размер на по 3 000 лв. На основание чл. 278, ал. 7 НК е отнет в полза на държавата предметът на престъпно посегателство. Тази присъда е потвърдена с решение № 64/29.10.21 г., постановено от АС-Бургас /БАС/ по В. Н. Д. 20212000600139/21 г. Срещу постановения второстепенен съдебен акт са постъпили лични жалби от двамата подсъдими и жалба, изготвена от упълномощен пред тази инстанция техен професионален защитник. Развити са касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Иска се на първо място отмяна на атакуваното решение, прекратяване на наказателното производство и оправдаване на дейците. Алтернативно се настоява за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимите и техният защитник, редовно призовани, не се явяват. Не заявяват и никакво становище по жалбите си. Представителят на ВКП моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид депозираните жалби и изразените в тях съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл. 347 и сл. НПК, намира за установено следното: ОБЩИ ПОСТАНОВКИ: Преди да пристъпи към разсъждения по допустимите за разглеждане възражения, висшата инстанция по наказателни дела не може да не отбележи предварително множеството упреци, отправени от атакуващите страни, относно процесуалната и материалноправна незаконосъобразности на актовете на съдилищата по същество. В голяма част от жалбите присъстват оплаквания по процесуални и материалноправни въпроси, които не само са обсъдени от БАС, защото са били поставени на разглеждане пред него; не само са повторени пред ВКС, без излагане на доводи по нарочно противопоставяне на приетото от съда; но и не става ясно в какво се състои съществеността на изложени процедурни оплаквания, която непреодолимо да е накърнила правото на защита на подсъдимите. Защото никога не е имало съмнение в теорията и практиката, че не всяко нарушение на процесуалните правила е съществено и води до съответни негативни последици за атакувания съдебен акт. Едва когато се стигне до заключение, че процедурно вярно е решено съответното производство, следва да се разсъждава за нарушение на материалното право. А несъмнена претенция за последното отправят жалбоподателите, въпреки всичките си процесуални възражения. Личният доказателствен разбор на атакуващата страна и в тази връзка нейният собствен прочит на актуалното законодателство не представляват самостоен повод за извеждане на допуснати от долустепенните съдилища съдебни грешки, оценявани от ВКС като съд по правото. Доводите пред последния е необходимо да са аргументирано отправени и подчинени на визираните в чл. 348, ал. 1 НПК касационни основания, със съответно разработване на твърдяната теза. Затова и ако се приеме, че фактологията по процесната деятелност е процедурно вярно изведена, но неправилно е счетено, че тя съставлява престъпление, ВКС може да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. посл. вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Това обаче е недопустимо при липса на предпоставките по чл. 354, ал. 5, пр. 2 НПК, ако се цели преразглеждане на доказателствената съвкупност и поради това- оправдаване на дееца/дейците. Вземайки предвид изтъкнатите дотук общи постановки, този съд ще построи изложението си, като групира проблемите по двете лични жалби на подсъдимите, които са братя, не по посочения в самите тях ред. Той ще следва логика, подчинена на последователността на разглеждане на едно наказателно производство в контекста на регламентираните касационни основания и техния естествен порядък при реализиране на оплакванията по конкретния съдебен акт. Отделно ще се спре на възраженията по жалбата на професионалния защитник, ангажиран от касаторите. В този ред на мисли ВКС не може да се въздържи да не отбележи, както неведнъж е правил досега в своите съдебни актове, че прочитът на всеки закон, включително и на НК и НПК, е необходимо да бъде професионален, при познание на съдържанието на институтите и смисъла на думите, употребени в тази връзка. Пред съд по правото, какъвто е ВКС, следва да се отправят не всякакви възражения, струващи се на съответната страна основателно формулирани с позоваване на законови текстове, а юридически обосновани такива, показващи познание на материята. Ето защо поначало не може да има легитимни очаквания, че върховната съдебна инстанция по наказателни дела ще дава отговори и ще възприема доводи, които не реферират към нейните правомощия или установяват извратен прочит на закона, доказващ непознаване на същността на нормите. Такъв прочит не следва да генерира претенция за правосъдие. ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ПРОЦЕДУРНИ ГРЕШКИ: 1 ПО ЖАЛБИТЕ НА ПОДСЪДИМИТЕ: А/ ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА ДОПУСНАТИ НАРУШЕНИЯ НА ДОСЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО: Върховната юрисдикция по наказателни дела се занимава със съдебни грешки, допуснати в хода на разглеждане на делото пред съответните инстанции. Оплакванията от прокурорски такива, както са отразени в жалбите на подсъдимите, следва да касаят толкова съществени процедурни недостатъци на досъдебното производство, че да не дават възможност да се активира въобще съдебно разглеждане. Затова и е създадена процедурата на разпоредително заседание пред първостепенния съд. Касаторите поставят на разглеждане пред ВКС всякакви свои възражения, свързани с досъдебното производство. Изтъкваните нарушения не са подчинени на изискването да се установи от искащата страна, че те са дотолкова същностни, че са довели до непреодолимо нарушаване на правото й на защита, очертаващо задължителна отмяна на атакувания съдебен акт. Както беше отбелязано в уводната част на настоящото решение, те са нахвърляни словесно с посочване на определени текстове от процесуалния закон. Въпреки това настоящата инстанция счита, че е необходимо с оглед развитието на правото да даде определени отговори. Първо, според дейците представителят на прокуратурата е декларирал още в разпоредително заседание на 21.01.20 г. пред СлОС, че не е осъществявал постоянен надзор над законосъобразността на производството, нарушавайки по този начин чл. 46, ал. 2, т. 1 НПК, включващ и опазване правата на обвиняемите. Видно от стр. 62 от първоинстанционното производство, в цитираното съдебно заседание подсъдимите са правили отвод на прокурора, участващ в съдебно заседание. Цитирайки изявлението му с какво конкретно се е занимавал по настоящото досъдебно производство, те удобно са пропуснали в жалбите си да отбележат неговото изрично изявление, че в голяма част от времето той не е бил наблюдаващ прокурор с оглед изпълнение на функциите му в ОП-Бургас. Уточнил е, че е приел по компетентност производството и е изготвил обвинителния акт. В останалото време е имало друг наблюдаващ прокурор. Доколкото тази фигура касае досъдебното производство и оплакването е за липсата й, ВКС обсъди несъстоятелността на направеното възражение в тази част на изложението си. Второ, според подсъдимите са нарушени чл. 207, ал. 1 и чл. 214, ал. 2 НПК, тъй като по отношение на тях в състояние на неотложност са извършени претърсване и изземване в домовете им, но в протоколите за тези процесуално-следствени действия не било отразено какъв е законният повод и достатъчното данни; както и самите те не са запознати с процесуалните им права по чл. 55, ал. 1 НПК. Повод за образуване на наказателното производство по реда на чл. 212, ал. 2 НПК не са извършените сочени от касаторите действия спрямо тях, а осъществен също на 23.03.18 г. от разследващ орган по-ранен обиск на А. Н. в С. З., за който е изготвен съответен протокол. Именно въз основа на откритото по време на обиска и дадените в тази връзка изявления на лицето се е пристъпило към спешно организиране и провеждане на претърсване и изземване в помещения, обитавани от братята С. в Н. З.. Обстоятелството, че по-късно производството спрямо тях е отделено, не променя описания факт. Да не говорим, че видно и от самите протоколи, изрично е изписано, че са налице достатъчно данни да се предполага, че се държат археологически обекти и културни ценности. Към този момент лицата не са били обвиняеми, за да се е налагало да бъдат предупреждавани за правата по чл. 55 НК, каквито изисквания поставят самите те. Няма привличане в посоченото качество с първото действие спрямо тях. Такова е направено значително време по-късно. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване трябва да се заяви, че действително нормата на чл. 214, ал. 2 НПК изисква, когато досъдебното производство се образува по реда на чл. 212, ал. 2 НПК, т. е., с протокола за първото действие по разследването, да се изпишат и законният повод и достатъчното данни. Липсата на подобно отразяване не може да бъде считана за съществено нарушение на процесуалните правила, защото от една страна, видно от възможните действия, визирани в чл. 212, ал. 2 НПК, не води до непреодолимо накърняване на права на уязвима процесуална фигура, а от друга- самото извършено действие, каквото в конкретния случай например е обискът на А. Н., може да резултира с извод за законен повод и достатъчно данни. Трето, дейците се оплакват, че прокуратурата не е счела за нужно да им връчи постановление за предаване по компетентност на ОП-Стара Загора с вх. № 716/11.06.18 г. и постановление № 2193/24.07.18 г. на ОП-Сливен за приемане по компетентност на ДП № 96/18 г. по описа на ОД на МВР-Стара Загора. Според тях тези две постановления подлежат на съдебен контрол и тъй като те самите са привлечени като обвиняеми по реда на чл. 219, ал. 2 НПК с първите осъществени срещу им действия по претърсване и изземване, невръчването на посочените прокурорски постановления е нарушение на чл. 55, ал. 1 НПК, чл. 143, ал. 1 ЗСВ и чл. 6, т. 3 а и в от ЕКПЧ. Тези изявления са лишени от процесуален резон. Извършените на 23.03.18 г. претърсвания и изземвания в домовете на подсъдимите и изготвените в тази връзка протоколи не са активирали органите на досъдебното производство с тях да привлекат братята С. като обвиняеми по реда на чл. 219, ал. 2 НПК. И това е така, тъй като в протоколите липсват задължителните реквизити, относими за обвиняване на лице, визирани в ал. 3 на обсъждания законов текст. Както е отразено в тази алинея, нейните реквизити следва да се изпишат и в протокола за действията по чл. 219, ал. 2 НПК. Спецификата на повдигнатото обвинение освен това - по чл. 278, ал. 6 НК- несъмнено е изисквала надлежно експертно изследване на иззетите вещи. Едва след неговото изготвяне са предявени обвиненията на дейците-през август и септември 2019 г. /т. 3 от ДП/. Така че не може да се говори за нарушение на чл. 55, ал. 1 НПК чрез незапознаване с постановления на прокурори от 24.07.18 г. и от 20.07.18 г. /л. 1 и л. 3 от т. 1 на ДП/, които носят различни номера от посочените в жабите, но се отнасят за третираните изпращане и приемане на производството. Този съд обаче иска да отрази следното си становище. Държавният обвинител се произнася с постановления в хода на досъдебното производство. Някои подлежат на съдебен контрол в изрично визирани случаи, други-не, като чл. 200 НПК отразява органите, пред които се атакуват вторият вид постановления. Не отговаря на правилата на НПК заявеното от касаторите обстоятелство, че актовете на прокуратурата за изпращане и приемане по компетентност могат да бъдат обект на съдебен контрол. Освен това иде реч за постановления по движение на делото, както правилно е отбелязал БАС. За тях не е необходимо уведомяване на лица, чиито права и законни интереси не са засегнати. Такива са явяват братята С. към процесните произнасяния. Четвърто, жалбоподателите се оплакват от нарушение на чл. 44, ал. 1 НПК, тъй като изпращането на част от ДП № 96/18 г. на ОД на МВР-Стара Загора от ОП-Стара Загора на ОП-Сливен променя както подследствеността, така и подсъдността на наказателното производство. По този начин разширително била тълкувана нормата на чл. 195, ал. 2 НПК, което противоречало дори на становището на ВКП. От друга страна, доколкото е в светлината на обсъжданото възражение, одобрението на разследване по Н. Ч. Д. 147/18 г. и Н. Ч. Д. 149/18 г. идвало от ОС-Стара Загора, който съд решил подсъдността чрез произнасянето си; а ОС-Сливен е приел, че Н. Д. 601/19 г. е подсъдно на него, игнорирайки компетенциите на ВКС. Изложеното указва на тотално смесване на процесуални институти, породено от юридическо непознание и превратен прочит на определени документи. За да стане ясна тезата на върховната съдебна инстанция по наказателни дела, трябва да се дадат задължителни пояснения. Първоначално производството е било образувано пред ОП-Стара Загора по повод обиска на А. Н., който, както вече бе заявено, е осъществен в С. З.. Във връзка с неговия резултат и казаното от това лице са извършени претърсване и изземване като неотложни следствени действия в домовете на подсъдимите, находящи се в Н. З., който град сам по себе си се намира в съдебния район на СлОС. Към 24.03.18 г. производството е било подсъдно на ОП-Стара Загора, поради което и произнасянията по Н. Ч. Д. 147/18 г. и Н. Ч. Д. 148/18 г. с тези дати са били извършени от ОС-Стара Загора, макар и да са касаели одобряване на процесуална деятелност, осъществена в Нова З. /л. 9 и 13 от т. 1 на ДП/. По-нататък, на л. 437 от първоинстанционното производство е приложено постановление на прокурор от ВКП от 12.07.18 г., съгласно диспозитива на което е указано материалите по първоначално образуваното досъдебно производство пред ОП-Стара Загора да бъдат изпратени по компетентност там за продължаване на разследването. Същевременно в обстоятелствената част на постановлението е отразено, че няма пречка сочената окръжна прокуратура да прецени необходимостта от отделяне и изпращане на компетентната прокуратура на материалите, свързани с неправомерната дейност на М. и П. С.. Това е сторено с обсъжданото вече постановление от 20.07.18 г. Съгласно него на ОП-Сливен са изпратени материали, относими за касаторите, които с постановление от 24.07.18 г. същата е приела. Разследването за престъпната деятелност на А. Н. е продължило в съдебния район на ОС-Стара Загора /тя е потвърдена с влязла в сила присъда, за което има приложени материали в кориците на делото/. Оттам насетне е образувано процесното Н. Д. 601/19 г., разглеждано от СлОС. Предвид изложеното дотук, тъй като неправомерното поведение на братята С. е било осъществено в Н. З., този съд не е имал никакъв повод да поиска промяна на подсъдността. Спор за подсъдност по чл. 44, ал. 1 НПК се повдига между две съдилища, които спорят кой да разглежда еднакви по вид съдебни производства, а не такова на досъдебна фаза с такова на съдебна фаза. Ето защо не само държавното обвинение не е престъпило правилата на чл. 195, ал. 2 НПК, не само се е съобразило и с указанията по постановлението на прокурор от ВКП, чийто смисъл на съдържанието е убягнал на дейците, но и СлОС повече от неправилно е упрекнат за неексплоатиране на процедурата по чл. 44, ал. 1 НПК пред ВКС. В подобен смисъл са разсъжденията по въпроса и на въззивната инстанция, които са пренебрегнати като несъществуващи, видно от съдържанието на оплакванията по касационните жалби. Пето, според подсъдимите на досъдебното производство е допуснато нарушение на чл. 145, ал. 1 НПК. Две са измеренията в тази насока. Най-напред се заявява, че постановлението за назначаване на историческа, археологическа и нумизматична експертиза не е изготвено от разследващия следовател и е без посочване на името, образованието и специалността на експерта. А това са релевантни процесуални реквизити. Назначаването освен това е станало по различен номер на ДП. Макар и в атакувания съдебен акт да са залегнали отговори на част от тези въпроси, ВКС намира, че следва да сподели и собствено становище. На л. 1 от т. 2 на ДП е приложено постановление на прокурор от ОП-Сливен с дата 20.08.18 г., съгласно което разследването по прокурорска преписка № 189/18 г. е възложено на следовател от ОСО при ОП-Сливен, избран чрез системата за случайно разпределение на делата. Тогава следственият номер на разследването е станал 34/18 г. Преди това от 24.07.18 г., когато ОП-Сливен е приела за разглеждане изпратеното й от ОП-Стара Загора ДП, до 20.08.18 г., производството е водено под № 306 ЗМ-482/18 г. по описа на РУ-Нова Загора. На 06.08.18 г., т. е., четиринадесет дни преди делото да бъде възложено за разследване на следовател, е изготвено въпросното постановление за назначаване на съдебно-оценителна нумизматично-археологическа експертиза /л. 53 от т. 1 на ДП/ от съответен разследващ полицай. Следователно няма нарушения по отношение на компетентния разследващ орган, Експертизата е възложена за изготвяне на вещи лица-експерти при Регионален исторически музей-Сливен по номера на полицейското производство, под което се е водила към процесния момент. Липсват всички реквизити по чл. 145, ал. 1 НПК. И няма как да бъде иначе. Тогава те не са били известни. В такава насока настоящият съд е излагал многократно съображения. А те са следните: Законът за съдебната власт като устройствен такъв урежда в най-общ план възможността да се назначават вещи лица от списък на утвърдени такива- определени специалисти- чл. 396, ал. 1 НПК. Този списък се създава за удобство на органите на правораздаване. Правилата за включване на специалисти в него, наред с други съответни изисквания, са залегнали и в подзаконови нормативни актове. Поради многообразието на живота обаче е повече от възможно списъкът да не е изчерпателен за всички видове специалисти, от каквито възниква следствена и съдебна необходимост, поради което вещите лица по него няма как да бъдат счетени за достатъчни и единствено допустими за определяне. Неслучайно НПК не поставя ограничение за назначаване на вещи лица от определен списък. Съгласно чл. 147 от процесуалния закон се изисква единствено експертизата да се възложи на специалисти от съответната област на науката, изкуството или техниката. Предвид казаното, не само че не е имало процедурен проблем разследващият орган да подходи по посочения вече начин, а дори е било задължително да се отнесе към съответна компетентна институция, в която има набор от необходимите за процесното изследване специалисти, включваеми в изготвяне на експертизата. Второто измерение на обсъждания въпрос е свързано с оплакването в жалбата, че при назначаване на експертизата са зададени въпроси, насочващи към желаните отговори, които опорочавали становището и представлявали пряка намеса в правния спор. И най-простият прочит на поставените въпроси доказва, че се касае за искане на експертни отговори с оглед установяване на същността на иззетите от домовете на братята С. вещи и потенциалното им отнасяне към състав на престъпление. Точно заради това експертната оценка е нужна на наказателното производство. Обстоятелството, че изводите й не ползват дейците, не води до извод, че експертите са участвали в правния спор. Смесването в обсъжданата част на жалбите на коментирания довод по дейността на органа на досъдебното производство с характеристиките на конкретни вещи и съдебната преценка за тях пък, след като е даден процесуален отговор защо въпросът не се нуждае от допълнително изясняване /л. 46 от второстепенното дело- не са налице основанията на чл. 153 НПК/, очертава оплакване за необоснованост, на което няма да се отговаря, тъй като то е относимо към съд по фактите. При настоящото първо разглеждане на делото пред него ВКС не е такъв. Пето, и в двете лични жалби на подсъдимите има оплакване за нарушение на чл. 105, ал. 2 НПК, окачествено като невалиден протокол. Това се отнася до протокол за претърсване и изземване от дом в Нова З., [улица] /от 23.03.18 г./. Въобще не е направен опит да се конкретизира за кой от касаторите следва да се отрече юридическата му стойност. Това поведение не само е неуважително към върховната съдебна инстанция по наказателни дела, пред която възраженията трябва да са ясно конкретизирани и при която служебното начало намира съвсем тясно приложение. Залягането на изложения довод и в двете жалби освен това, след като очевидно се отнася само за едно от лицата, лишава оплакването от необходимостта да му се отделя сериозно внимание. Затова този съд само ще каже, че вероятно става дума за протокола за претърсване и изземване, приложен на л. 10 и сл. от т. 1 от сл. д., отнасящ се за подсъдимия П. С.. Писменото объркване с името на М. С., отразено на последната страница, е изяснено в обжалвания съдебен акт и основателно е преценено, че става дума за техническа грешка, а не за отсъствие на П. С. при протичане на претърсването и изземването от неговия дом, находящ се на [улица] в Н. З.. Претендираният от дейците порок, предполагащ формализъм при разглеждане на коментирания проблем, който да доведе до изключване на това доказателствено средство като възможно за ценене по силата на НПК, не може да бъде удовлетворен. Б/ ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА ДОПУСНАТИ НАРУШЕНИЯ НА СЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО: За да се прецени дали и какви недостатъци има атакуваният съдебен акт, най-напред трябва да се даде отговор дали той е валиден такъв. Едва тогава е възможно да бъде оглеждан в същината му съгласно други допустими възражения. Ето защо ВКС ще обсъди най-напред претенциите на подсъдимите за постановяване на решението на БАС от незаконен състав и при липса на надлежни мотиви. Това е така, тъй като при положителен отговор на някой от поставените въпроси, задължително следва отмяна и връщане на делото за ново разглеждане поради наличие на абсолютен повод за отмяна- чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 2, т. 2, пр. 1 и т. 3 вр. ал. 1, т. 2 НПК. В жалбите се твърди, че за председателя на съдебния състав на БАС и докладчик по настоящото дело съдия П. С. са били налице предпоставките на чл. 29, ал. 2 НПК. Единствените уточнения по този повод са, че той е бил член на съдебния състав, постановил решение № 184/10.03.20 г. по В. Н. Д. 210/19 г. по описа на АС-Бургас. А предвид това, е разгледал и се е произнесъл по едни и същи доказателства /по претенцията за дублиране ВКС ще говори по-надолу в изложението си/. Искане за отвод на съдия С. на същото основание е направено в съдебно заседание на 30.08.21 г. пред БАС. Твърдяло се е наличие на предубеденост. Както правилно е отговорено от страна на съдебния състав, участието на председателя му по актуалното дело, произнесъл се и по друго наказателно производство срещу подсъдимите, само по себе си не е основание за отвод. А при непосочени различни обстоятелства за заинтересованост и предубеденост, е намерено неналичие на обстоятелства по чл. 29, ал. 2 НПК. ВКС се солидаризира изцяло с изложената позиция. В крайна сметка, както неколкократно се уточнява в настоящото решение, всяка лансирана теза трябва да бъде убедително защитена. Изводите по-нататък, които е нужно да бъдат направени по повод обсъждането на незаконен състав и в тази връзка касаещи справедливостта на проведения процес, обмислен в светлината на ЗСВ и чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, неведнъж излагани от тази инстанция, изхождат от обстоятелството, че съдът, разглеждащ делото по същество, е нужно да бъде конструиран в съответствие със заложените в чл. 9 ЗСВ предписания- случаен подбор, което е гаранция за непрекрачване на границите на постулатите, заложени в основата на разпоредбата на чл. 348, ал. 3, т. 3 вр. ал. 1, т. 2 НПК. Наред с това във всяко производство незаконността на състава се определя от обективно наличие на конкретни обстоятелства, отразяващи се върху безпристрастността на съдията и даващи основание за отвод. В процесния казус няма никакви характеристики, които да бъдат разгледани на плоскостта на субективен тест за оценка на безпристрастността на докладчика, за да се изведе присъствие на изискваното нарушение. Мотивите на атакувания съдебен акт освен това не подсказват /субективно/ и не показват /обективно/ предубеждение както на съдия С., така и на някой от останалите членове на състава на съда, обосноваващо тяхна пристрастност и лишаващо ги от възможността да участват без предразсъдъци в решаване на процесния казус. Казаното току-що се отнася и за оплакването на подсъдимите за нарушение на нормата на чл. 258, ал. 1 НПК. Според тях е неприемливо обжалваното дело да бъде разгледано от два различни съдебни състава, при нарушаване на принципа за непосредственост. Има се предвид различният персонален състав на съда, произнесъл се по реда на чл. 327, ал. 1 НПК, и този, постановил атакуваното съдебно решение. Неясно останало за касаторите защо съдия Ц. е заменена със съдия В. и кога, как и дали делото е докладвано на последната. Не е отразено, но за ВКС няма съмнение поради познание на закона и неговата логика, както и теорията и практиката, че оплакването за нарушение на чл. 258, ал. 1 НПК проектира довод за постановяване на атакувания съдебен акт от незаконен състав. Смисълът на разпоредбата на чл. 258 НПК се корени в обстоятелството един и същи съдебен състав да участва във всички етапи на откритото съдебно заседание за разглеждане на делото по същество най-вече предвид комплексен единен поглед върху доказателствените материали, въз основа на които се постановява съответният финален за инстанцията съдебен акт. Обсъжданата разпоредба е приложима за БАС във връзка със заложения в чл. 317 НПК регламент. По настоящото дело е проведено едно открито съдебно заседание от обсъждания тип - на 30.08.21 г., в състав съдиите П. С., Б. П. и М. В.. Разпоредителното заседание на БАС от 13.07.21 г., което е закрито-без присъствие на страните- е проведено в състав съдиите П. С., С. Ц. и Б. П.. То има подготвителен за разглеждане в открито съдебно заседание характер. Действително, решава доказателствени въпроси, но по процедурни поводи. Затова взетите по него решения подлежат на преосмисляне в открито съдебно заседание при разглеждане на делото по същество. Точно поради тази причина в конкретния казус отказът по определението, изготвено по реда на чл. 327 НПК, да се удовлетвори искането на подсъдимите, отразено във въззивните им жалби, за допускане и назначаване на повторна експертиза, е бил разгледан отново от решаващия съдебен състав на 30.08.21 г., поради поредното поставяне на претенцията от въззивниците. Така че не е имало никаква законова пречка вместо съдия Ц. в откритото съдебно заседание да участва съдия В.. А по отношение на проектираното оплакване за постановяване на решението от незаконен състав освен поради изложеното дотук, и поради учудването на касаторите кога съдия В. се е запознала с делото, трябва да се посочи следното: Този съд служебно е запознат с Правилата за случайно разпределение на делата и натовареността на съдиите в АС-Бургас, в сила от 14.04.21 г., важащи и към обсъждания период. Съгласно чл. 34, ал. 1 от същите в АС-Бургас се изготвя месечен график на откритите съдебни заседания в наказателно и другите отделения от председателя или заместник-председателя и ръководител на съответното отделение, по вид дела, дни и съдебни състави, съобразно насрочването на делата. Такъв график е изготвен за месец август 2021 г. и подписан от И. Ф. административния ръководител-председател на АС-Бургас съдия П. С.. Определеният за 30.08.21 г. състав, който да разглежда В. Н. Д 139/21 г. и 151/21 г. по описа на БАС се състои от съдиите П. С., Б. П. и М. В.. Същевременно на л. 32 от въззивното производство е приложен протокол за избор на докладчик от 05.07.21 г., съгласно който за такъв е определен съдия П. С.. На л. ЗЗ и 34 от същото са приложени и протоколи за избор на член на състав от 13.07.21 г., съгласно които за членове на съда по настоящото дело са избрани съдиите С. Ц. и Б. П.. На 13.07.21 г. е постановено и определението по реда на чл. 327 НПК. На л. 43 от второ-инстанционното дело е приложен преразпределителен протокол за избор на член на съдебен състав от 27.08.21 г., съгласно който по процесното производство е избрана съдия М. В. съгласно посочения вече чл. 34, ал. 1 от Правилата във връзка с утвърдения месечен график за участие на съдиите специално от наказателното отделение на БАС в открити съдебни заседания. Следователно, не може да има никакви съмнения, че разглеждащите въззивното дело състави на БАС са били сформирани при спазване на всички правила. Така се отговаря на въпроса на подсъдимите защо съдия Ц. е сменена със съдия В.. Втората е имала възможност да се запознае с материалите във времето от 27.08.21 г. до 30.08.21 г. Последното казано дава отговор и на въпроса на дейците- кога е докладвано делото на съдия В.. В тази връзка не подлежи на обсъждане "как и дали" това е сторено, да не говорим, че подобно подмятане представлява поне недопустимо предположение, че не е. ВКС всъщност отговаря на касаторите в последната част на изложението, не защото дължи надлежно произнасяне по тези обстоятелства, поднесени некоректно, при липса на прочит и поради неексплоатиране на възможност за запознаване с определени документи. Той желае да експликира за пореден път становището си, че простото позоваване на норми на процесуалния закон, без задълбочено юридическо познание по тях и разбирането им в съдържателен и комплексен спрямо други норми план, не води до основателност на претенциите, както те следва да бъдат релевирани най-вече пред висшата инстанция по наказателни дела. Още повече, преди да се говори за приложението на правото, трябва вярно да се интерпретират известните факти. В този ред на мисли трябва да се обсъди и следващото оплакване на подсъдимите- според тях и присъдата на СлОС, и решението на БАС са белязани от съществен порок-абсолютна неразбираемост на волята на съда, която се приравнява на липса на мотиви. В подкрепа на тази теза те поставят собствени разсъждения, от които личи, че очевидно не са съгласни със съществото на преценките по съдебните актове и правят лични изводи за нужно отношение към културно-историческото наследство. Тях този съд няма да обсъжда, защото не са подчинени на дължимия формат на настоящото касационно производство. Ще заяви само, че прочитът на атакуваното пред него решение, което е предмет на касационна проверка, установява стриктно спазване на правилата, заложени в чл. 339 НПК. Волята на съда е ясна и обосновано мотивирана както във фактологическата, доказателствената, и в частта по определените наказания, така и относно депозираните отговори по всички конкретно отправени пред БАС възражения на страните. Следващите две възражения ще бъдат обсъдени едновременно, тъй като в същината си касаят общ проблем по мнение на жалбоподателите- невъзможност да има надлежно произнасяне по съществото на настоящото дело. Ставало дума за дублирани наказателни производства поради еднакъв предмет на престъплението от една страна. От друга- не била спазена разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 8а НПК, съгласно която е следвало да се прекрати настоящото наказателното производство поради наличие на приключило административнонаказателно такова, иначе казано, пренебрегнат е процесуалният принцип NE BIS IN IDEM. И по двата въпроса контролираният съд се е произнесъл с мотиви, споделяни от ВКС. Това е станало на стр. 30, 31, 32, 43 и 44 от съдебното решение. Пред настоящата инстанция липсва дължимо противопоставяне на изложените позиции на БАС. Просто отново са поставени на разглеждане проблемите, чието разрешаване не се е харесало на дейците. Сиреч, акцентът не се поставя върху очертаване на допусната процедурна грешка чрез обосноваване на незаконосъобразност на възприетата от съда теза, каквото висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела да обсъжда, а върху поредна претенция за правилност на собствена на страната позиция. Ето защо ВКС ще бъде кратък в изложението си по коментираната тема. Основателно е прието на база на назначената пред СлОС историко-археологическа и нумизматична експертиза, че предметът на престъпно посегателство по Н. Д. 243/18 г. по описа на СлОС и по процесното Н. Д. 601/19 г. по описа на същия съд, касаещи и двамата подсъдими, не е един и същ. При депозиране на възражението в обратен смисъл не е взето предвид изтъкнатото от съда, че при изземването на вещите по Н. Д. 601/19 г. веществените доказателства по Н. Д. 243/18 г. вече са били в РИМ-Сливен. В единия случай повдигнатото обвинение е за неправомерно държане по чл. 278, ал. 6 НК от страна на дейците на съответни археологически културни ценности на 22.03.16 г., а във втория-на 23.03.18 г. Не е допуснато и твърдяното нарушение на принципа NE BIS IN IDEM в смисъла, вложен от жалбоподателите. От приложените на л. 519 и сл. и 545 и сл. от първоинстанционното производство съдебни решения по наказателно-административен характер дела, става ясно, че отмяната на наказателно постановление относно иззети на 04.12.07 г. от дома на М. С. археологически паметници на културата не касае П. С. и е постановена на процедурно основание. Произнасяне по фактите на нарушението няма. Така че дори да се приеме, че някои вещи, предмет на престъпно посегателство по актуалното производство, които вследствие на отмяната на наказателното постановление са били върнати, не може да се твърди, че има приключило административнонаказателно производство, което е разрешило фактологически въпроси, правещо невъзможно наказателноправното им третиране по-късно. Именно произнасяне по фактологията с влязъл в сила административнонаказателен акт има предвид обсъжданият процесуален принцип. Освен това, след влизане в сила на ЗКН на 10.04.09 г. по отношение на приетите за върнати предмети се е налагало привеждането им в съответствие с правилата за идентификация и регистрация на археологическите обекти- културни ценности, както е заявил и БАС. Този въпрос ще бъде засегнат в частта от настоящото решение по обсъждане на оплакванията за неправилно приложение на материалния закон. И най-накрая, твърди се, макар и не при очертаване на пороците в съдебната фаза на процеса, а при тези на досъдебното производство, че СлОС бил допуснал нарушение на заложеното в чл. 285 НПК правило, като видно от протокола за съдебно заседание на 30.06.20 г., не е извършил оглед на веществените доказателства. Макар и оплакването да не е за поведение на въззивната инстанция, която може да изправя определени процедурни грешки на първата такава и чийто акт се контролира понастоящем, този съд все пак държи да даде пояснение. Огледът, уреден в нормата на чл. 155 НПК, не е задължителен в хода на съдебното дирене, доколкото той има за цел по негово време да се разкрият, непосредствено да се изследват и запазят по реда, предвиден в процесуалния закон, следи от престъплението и други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото.