Решение № 98 от 16.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 870/2014 г.

Решение № 98 от 16.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 870/2014 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Дария Проданова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение № 2005 от 10.12.2013 г. по гр. д. № 2829/2013 г. на Пловдивския окръжен съд. Въззивното решение е постановено по жалбата на [фирма] срещу Решение № 2108 от 21.05.2013 г. по гр. д. № 2431/2013 г. на Пловдивски районен съд с което на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД дружеството е било осъден да заплати на И. Б. К. сумата 16 250 лв., обезщетение за държането на магазинно помещение, находящо се в [населено място], [жк] за периода 05.07.2011 - 14.09.2012 г., който е след изтичане срока на сключен между страните наемен договор. Присъдена е законната лихва и разноски. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния закон и неправилно прилагане на материалния закон - чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Искането е за касиране на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд. Ответникът по касация И. К. не е изразил становище. Касационен контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие със задължителна практика на ВКС по въпроса за момента за определяне параметрите на спора и преклудиране на доказателствените искания - чл. 133 и чл. 146 ГПК, съдържаща се в Решение № 67/2010 г. по т. д. № 898/2009 г. на I т. о.; Решение № 290/2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г. на I г. о.; Решение № 556/2011 г. по гр. д. № 1019.2009 г. на II г. о.; Решение № 310/2010 г. по гр. д. № 1086/2009 г. на II г. о. Като взе предвид доводите по жалбата и извърши проверка по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК на обжалвания съдебен акт, ВКС-Търговска колегия, състав на I т. о. приема следното: Жалбата е основателна. Предявен е иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за сумата 16 250 лв. Твърдението на И. К. е, че като собственик на магазинно помещение в [населено място] го е отдал под наем на ответното дружество за срок от 3 години, считано от датата на сключване на договора - 05.07.2006 г., като с последващ анекс, срокът е продължен до 05.07.2011 г. при наемна цена по 1300 лв. месечно. Исковата претенция произтича от твърдението, че държането на имота е продължило след изтичането на срока на договора и до принудителното му отнемане с протокол за въвод от 14.09.2012 г. и е формирана съобразно цената на месечния наем за периода. Последователно подържаната теза на ответника-касатор [фирма] е, че след изтичането срока на договора и през целия исков период е продължил да заплаща наем за магазинното помещение, които плащания са били приемани от наемодателя Б. и декларирани пред НАП. Правопогасяващите възражения са били елемент на отговора на исковата молба, който, обаче е бил депозиран извън срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, което страната е обяснила с факта, че призовката е била изпратен на адреса на управление в [населено място], но късно придвижена от техен служител към администрацията. Първоинстанционният съд е приел, че искът на К. е основателен, като по отношение на възраженията на ответника се е позовал на преклузията, въведена с чл. 133 ГПК. Сезиран с въззивната жалба на [фирма], Пловдивският окръжен съд е стигнал до същия извод. Не е обсъдил довода по въззивната жалба за приложимостта на чл. 146, ал. 3 ГПК, като възможност за ангажиране на доказателства в първото по делото съдебно заседание. В първото по делото с. з. ответникът е оспорил основателността на исковата претенция. Направил искане за събиране на доказателства, съобразно твърдението му, че е заплащал наем през спорния период, което е било оставено без уважение, като несвоевременно направено. Поради същите съображение и при позоваване на преклузия на чл. 266 ГПК искането за събиране на доказателства е било оставено без уважение и от въззивния съд. Първоинстанционният съд е допълнил доклада единствено с посочването, че исковата претенция е оспорена, като е отказал извършването на каквито и да е процесуални действия във връзка с това оспорване. Изпълнено е било само първото задължение по чл. 146, ал. 3 предл. 1 ГПК, като възможност за извършване на процесуални действия не е дадена, оставено е без уважение искането за служебна справка от НАП за деклариран от ищеца доход от наем, отречено е значението на чл. 146, ал. 3 предл. 2 ГПК, при препращане единствено към преклузията по чл. 133 ГПК, при липса на отделяне на спорното от безспорното. В случая - безспорно е било държането на имота след приключването на наемното правоотношение - спорно е било дали е имало каквото и да било плащане за периода. Както изрично е посочил ВКС задължителната си практика, материализирана в цитираните по-горе решения, неподаването (респ. късното подаване) на отговор по чл. 131 ГПК не освобождава първоинстанционния съд от задълженията по чл. 146 ГПК и не те се изчерпват само с неговата ал. 1. Във въззивната си жалба [фирма] изрично се е позовал на непълнотата на доклада, и нарушение на чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК, водещо до обезсмислянето му. Въззивният съд в доклада си бланкетно се е позовал на преклузията по чл. 133 ГПК, не е надградил доклада на първата инстанция (съобразно възможността по т. 2 и т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), отказал е събирането на каквито и да било доказателства. Поради неправилно прилагане на процесуалния закон, не са изяснени фактите по спора. Това налага касиране на въззивното решение при хипотезата на чл. 293, ал. 3 ГПК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд от стадия по чл. 266, ал. 3 ГПК. При новото разглеждане и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, съставът на ПОС ще следва да се произнесе и по разноските за настоящето производство. Поради изложеното, Върховният касационен съд - Търговска колегия, състав на I т. о.