Решение № 8462 от 20.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1575/2014 г.

Решение № 8462 от 20.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1575/2014 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Автотранссервиз" АД, гр. София при ЦУ на НАП срещу Решение № 7750/9.12.2013 г., постановено по адм. дело № 6705/2013 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 2001100558/10.06.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, в частта, с която на ревизираното лице за данъчни периоди м. 10.2007 г., м. 12.2008 г., м. 10.2009 г., м. 11.2009 г. и м. 03.2010 г. е отказано право на данъчен кредит в общ размер от 57 106 лв. и са начислени следващите се лихви за забава, изменен и потвърден с Решение № 1850/18.10.2011 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" - София при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът не се е съобразил със задължителните указания на ВАС, съдържащите се в мотивите на решението, с което делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Намира, че ангажираните доказателства установяват реалното осъществяване на спорните доставки, като в подкрепа на тезата си навежда конкретни и подробни аргументи в жалбата и моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да отмени оспорения РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. София при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител, в о. с. з. изразява становище за нейната неоснователност и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14 - дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - София град е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ № 2001100558/10.06.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, в частта, с която на ревизираното лице за данъчни периоди м. 10.2007 г., м. 12.2008 г., м. 10.2009 г., м. 11. 2009 г. и м. 03.2010 г. е отказано право на данъчен кредит в общ размер от 57 106 лв. и са начислени следващите се лихви за забава, изменен и потвърден с Решение № 1850/18.10.2011 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" - София при ЦУ на НАП. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на предявената жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, обоснованост и в съответствие с материалния закон. Този извод е мотивиран от следните релевантни фактически констатации: С оспореният РА е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "Балкан - СТ" ЕООД, "Спумид" ЕООД, "Старт- А. Н." ЕООД и "Билд Пропърти България" ЕООД, обективиращи доставки с предмет - "СМР по договор". Съдът е приел, че спорът между страните се концентрира върху въпроса за тяхното реалното осъществяване и в този аспект е обсъдил поотделно и в съвкупност ангажираните доказателства. В резултат на тази преценка решаващият състав е достигнал до извода, че спорните СМР са осъществени на място в офис - сграда, собственост на ревизираното лице, но същите не са достатъчно конкретизирани по вид и количество в представените договори и протоколи за приемане. Преценил е, че не е доказана материалната, кадрова и техническа обезпеченост на доставчиците за осъществяване на строително-монтажните работи, както и какви разходи те са направили за материали, възнаграждения и консумативи. В обобщение съдът е извел заключението, че спорните доставки не са реално извършени, поради което данъкът за тях е неправомерно начислен по смисъла на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС и с РА законосъобразно е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Основателни са доводите на касатора, че съдът не се е съобразил със задължителните указания на ВАС, обективирани в мотивите на Решение № 9921/2.07.2013 г. по адм. дело № 4611/2013 г. В същите изрично е посочено, че между страните не е спорна конкретизацията и връзката между представените приемо-предавателни протоколи и процесните фактури, а основен довод на органа по приходите да откаже право на данъчен кредит е липсата на доказан технически и персонален капацитет на доставчиците. В този аспект решаващият състав не е съобразил задължителното тълкуване, обективирано в приложимото поради сходство във фактическия състав Решение на СЕС по дело C-324/11, съобразно което "Директива 2006/112 не допуска данъчен орган да откаже на данъчнозадължено лице правото на приспадане от дължимия или платен данък върху добавената стойност за предоставени му услуги, поради това, че издателят на фактурата за тези услуги не е декларирал наетите от него работници, без този орган да доказва, въз основа на обективни данни, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки. Фактът, че данъчнозадълженото лице не е проверило дали между наетите на строежа работници и издателя на фактурата е съществувало правоотношение или дали този издател е декларирал посочените работници, не представлява обективно обстоятелство, от което може да се заключи, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че участва в сделка, свързана с измама с данък върху добавената стойност." Досежно кадровата обезпеченост на доставчиците и липсата на условия за признаване на приходите от услугите съгласно ЗСч и приложимите счетоводни стандарти съобразно чл. 12 от ППЗДДС, тълкувателно приложимо поради сходство на фактическия състав е и Решението от 13.02.2014 г. на СЕС по дело С-18/13, съгласно което нормата на чл. 12 от ППЗДДС противоречи на Директива 2006/112 и не следва да бъде прилагана. СЕС уточнява, че "Директива 2006/112 г. не допуска национална разпоредба, съгласно която услугата се счита извършена на датата, на която възникват условията да бъде признат приходът от съответната доставка. Той посочва още, че "само по себе си, за да се откаже признаване на правото на приспадане, не е достатъчно да липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, нито разходите за услугата в счетоводната им документация да са неоправдавани или в някои документи да липсват подписи на посочените като доставчици лица. Необходимо е още тези обстоятелства да сочат за наличието на измама и от обективните данни, предоставени от органите по приходите да се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама. " Визираните тълкувания, съотнесени към конкретната фактическа установеност, обуславят извод, че констатираните обективни данни не сочат за наличието на измама, нито на знание или дължимо такова у данъчно задълженото лице, че сделките, с които обосновава правото на приспадане, са част от измами. От заключението на експерта по проведената СТЕ и уточненията, дадени от него при повторно разглеждане на делото, е установено, че спорните СМР са осъществени на място в административната сграда на ревизираното лице, а за приемането им от получателя са съставени двустранно подписани приемо - предавателни протоколи, в които престираните и съответстващи на извършените и фактурираните СМР са конкретизирани по вид, количество, единична и обща цена. Наред с представените договори, сключени между касатора и издателите на процесните фактури за извършване на СМР, индиция за тяхното реално осъществяване са и приложените фискални бонове и банкови извлечения за осъществени плащания за тях, които в съвкупност с останалите ангажирани доказателства, ценени в тяхната взаимовръзка, мотивират заключението, че спорните доставки са реално извършени. След като в хода на ревизията и съдебното производство органът по приходите не е ангажирал доказателства, че наличните СМР са изпълнени от лица, различни от издателите на спорните фактури, то необоснован и материално незаконосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че правото на данъчен кредит законосъобразно е отказано на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. Като е достигнал до него и е отхвърлил жалбата срещу РА в атакуваната му част, решаващият състав е постановил решение, което страда от визираните касационни пороци и като неправилно следва да бъде отменено. Вместо него следва да се постанови друго, по съществото на изяснения от фактическа страна спор, с което атакуваният РА бъде отменен като незаконосъобразен. При този изход на спора и направеното искане, в полза на касатора следва да се присъдят осъществените при първоначалното и новото разглеждане на делото и в двете инстанции разноски, възлизащи общо на сумата от 5000 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделениe