Решение № 999 от 27.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 5076/2013 г.

Решение № 999 от 27.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 5076/2013 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 256, ал. 1 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Образувано е по касационната жалба на Министерството на вътрешните работи (МВР), гр. София, ул. "Шести септември" № 29, представлявано по пълномощие на министъра на вътрешните работи от процесуалния представител Деница Петрова Люнчева, против Решение № 1300 от 25.02.2013 г., постановено по адм. дело № 10410/2012 г. на Административен съд София-град в частта, с която на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД министерството е осъдено да заплати на Радослав Кръстев Радев законна лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба - 27.04.2011 г., както и в частта досежно размера на присъдените съдебни и деловодни разноски. Твърди се неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се още, че съдът неправилно е конституирал страните като ответник по иска е следвало да бъде конституирана Академията на МВР, а не Министреството на вътрешните работи. Иска се отмяна на съдебния акт в обжалваната част и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - Радослав Кръстев Радев от гр. София, чрез пълномощника си адв. Свилен Димитров, в писмен отговор по касационната жалба и в съдебно заседание оспорва същата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, а съдебното решение оставено в сила. Претендира разноски по делото пред касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е частично основателна. Първоинстанционният съд неправилно е определил началната дата на периода, за който министерството на вътрешните работи е осъдено да заплати лихва за забава върху сумата на обезщетението (5 429,07 лв.). В останалата част счита касационните възражения са неоснователни. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото намери за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна при следните съображения: С обжалваното решение съдът от първата инстанция е отхвърлил предявеният от Радослав Радев иск срещу Министерството на вътрешните работи, с правно основание чл. 254, ал. 1 от ЗМВР, за сумата от 7 232. 40 лева, представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа, а именно от 23.03.2011 г. до 23.09.2011 г. и е осъдил ответника да заплати на ищеца законна лихва върху сумата от 5 429. 07 лева, на осн. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.04.2011 г. до датата на плащането на главницата - 15.12.2012 г., като материална последица от подаването на иска, както и съдебни и деловодни разноски в размер на 1 357. 50 лв. Съдът е приел, че надлежен ответник по иска е Министерството на вътрешните работи, а не Академията на МВР, тъй като имуществената отговорност на Държавата за незаконосъобразните актове, действия или бездействия на нейните органи и длъжностни лица се предявяват срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. В случая Заповед № К-2679 от 17.03.2011 г., издадена от Министъра на вътрешните работи, е била отменена, като незаконосъобразна с Решение № 13230 от 23.10.2012 г., постановено по адм. дело № 7070/2012 г. от петчленен състав на ВАС, II Колегия и решението е влязло в сила на същата дата. Следователно, издател на незаконосъобразния административен акт, от който се твърди да са настъпили вреди е министърът на вътрешните работи, поради което и в съответствие с нормата на чл. 205 от АПК ответник по иска е Министреството на вътрешните работи, а не структурното звено - Академия на МВР, където е бил служител ищеца. По съществото на спора съдът е приел за безспорен факта, че в хода на процеса, на 15.12.2012 г., ищецът е получил сумата от 5 429. 07 лв., която в конкретния случай представлява дължимото от административния орган обезщетение, за времето, през което е извършвал по -ниско платена работа и е получавал по-ниско възнаграждение. На това основание съдът е приел, че искът за изплащане на обезщетение в размер на 7 232. 40 лева е изцяло неоснователен. Досежно лихвата за забава с основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съдът е приел, че такава се дължи от датата на подаване на исковата молба - 27.04.2011 г. по арг. от чл. 206 от АПК; до датата на плащането, настъпило в хода на процеса, а именно 15.12.2012 г.; върху сумата от 5 429,07 лв. Така постановеното съдебно решение е неправилно в частта, в която е определена началната дата на дължимост на лихвата за забава. В останалата си част решението на Административен съд София-град е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) "при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпените вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет." Нормата на чл. 254, ал. 1 от ЗМВР определя, че "при незаконно прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 256 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца. Когато през това време са работили на по-нископлатена работа, те имат право на разликата във възнагражденията". Следователно, правото на държавния служител от системата на МВР да търси обезщетение по реда на чл. 254, ал. 1 от ЗМВР не може да възникне преди да бъде признато за незаконно прекратяването на служебното му правоотношение. В случая това е станало с влязъл в сила на 23.10.2012 г. съдебен акт, следователно след тази дата е възникнало правото на ищеца да претендира обезщетение за времето, през което е останал без работа или е изпълнявал по-ниско платена работа. След като дължимото обезщетение е било изплатено на 15.12.2012 г., за който факт страните не спорят, то лихва за забава, съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, административният орган дължи за времето от 24.10.2012 г. до 15.12.2012 г. върху сумата от 5 429,07 лв., а не от датата на завеждане на исковата молба, която в случая е обединена с жалбата срещу административния акт. Ето защо съдебното решение на първостепенния съд следва да бъде отменено в тази му част, а касационната жалба - уважена. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е разгледал иска в производство по реда на чл. 203 - чл. 207 от АПК. Видно от обстоятелствената част на иска, претенцията е за заплащане на обезщетение по чл. 254, ал. 1 от ЗМВР в размер, изчислен по реда на чл. 256 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца. Този иск се явява правно средство за защита в резултат от неправомерното протичане на правоотношения в сферата на държавната служба, регулирани от метода на власт и подчинение. Следователно искът по чл. 254, ал. 1 от ЗМВР се явява частен случай на правото на обезщетение за вреди от незаконосъобразни административни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица. Предвид изложеното и на основание чл. 128, ал. 1 от АПК, който дефинира видовете дела от компетентността на административните съдилища, исковете за обезщетения за вреди от незаконосъобразни административни актове, след влизане в сила на кодекса, се разглеждат от административните съдилища по реда на чл. 203 и сл. от АПК. При този изход на процеса искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно и в полза на Министерството на вътрешните работи и на основание чл. 8 във вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да бъде присъдена сумата от 150 лв. Претенцията на ответника за присъждане на разноски по делото, следва да бъде отхвърлена с оглед изхода от делото. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК Върховният административен съд, трето отделение