Решение № 293 от 15.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3427/2016 г.

Решение № 293 от 15.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3427/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 303 и сл. ГПК. Образувано е по молба на Х. С. Д. за отмяна на влязлото в сила решение на Пловдивски окръжен съд № 878/15.06.2016 г. по гр. д. № 934/2016 г., с което е осъден да заплати на [фирма] сумата 1 824 лв. - остатък от дадени в заем 2 000 лв. през месец март 2011 г., сумата 200 лв. - дадени в заем през месец февруари 2011 г., законната лихва върху тези суми за времето от 6.11.2014 г. до окончателното им изплащане и 684,44 лв. разноски по делото. Според молителя по отношение на това съдебно решение е налице основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. По предявен от [фирма] срещу него иск за връщане на сумата 1 824 лв, като дадена в заем, е постановено решение на Пловдивски районен съд № 4278 от 8.11.2013 г. по гр. д. № 10981/2013 г., влязло в сила, с което искът е отхвърлен. По отношение на заетата сума от 200 лв искът срещу него, предявен от същото дружество, е отхвърлен с влязло в сила решение от 7.01.2013 г. по гр. д. № 1780/2012 г. на Пловдивски районен съд. Решението, с което същите тези искове са уважени, молителят счита за неправилно и настоява то да бъде отменено. Въз основа на анализ на свидетелските показания поддържа за недоказано от страна на [фирма], че е получил (със задължение да ги върне) сумите, за които е осъден с решението по гр. д. № 934/2016 г. на Пловдивски окръжен съд. Ответната страна [фирма], [населено място], оспорва молбата с доводи, че няма обективно тъждество между посочените съдебни решения. Макар да са постановени между същите страни, те касаят различни отношения: решението по гр. д. № 1780/2012 г. е обезсилено от Пловдивски окръжен съд с решение по гр. д. № 713/2013 г. като постановено по непредявен иск и делото е върнато за ново разглеждане от районния съд. По образуваното гр. д. № 10981/2013 г. е отхвърлен иск за връщане на сумата 2 024 лв като дадена в заем през месец ноември 2010 г. А гр. д. № 934/2016 г. е постановено при твърдения за заемни отношения, възникнали през месец март 2011 г. (за сумата 1 824 лв) и през месец февруари 2011 г. (за сумата 200 лв). Поради това основание за отмяна на решението по гр. д. № 934/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, не е налице. При условията на евентуалност [фирма] излага и доводи, според които това решение, а не сочените от молителя решения на Пловдивски районен съд, е правилно. Върховният касационен съд намира молбата за отмяна за допустима, но разгледана по същество, тя се явява неоснователна. Основанието за отмяна на влезли в сила решения, които си противоречат, е налице при пълно обективно и субективно тъждество на окончателни съдебни актове, разрешаващи по същество правен спор. В случая не е налице обективен идентитет между решение на Пловдивски окръжен съд № 878/15.06.2016 г. по гр. д. № 934/2016 г. от една страна, и от друга страна решения на Пловдивски районен съд № 4278 от 8.11.2013 г. по гр. д. № 10981/2013 г. и № 83 от 7.01.2013 г. по гр. д. № 1780/2012 г. Първоначално спорът за наличието на заемни отношения между страните е повдигнат за разглеждане пред Пловдивски районен съд с насрещна искова молба на [фирма], предявена по гр. д. № 1780/2012 г. С решение № 83 от 7.01.2013 г. по това дело съдът е осъдил Х. Д. да заплати на дружеството 1 824 лв по предявен иск за реално изпълнение на задължението на Д. да върне тази сума, която е получил в заем през месец март 2011 г. Със същото решение съдът отхвърлил иска на дружеството против Х. Д. за връщане на дадена в заем през същия месец сума от 200 лв. С решение на Пловдивски окръжен съд № 778/29.04.2013 г. по гр. д. № 713/2013 г. е обезсилено решение на Пловдивски районен съд № 83 от 7.01.2013 г. по гр. д. № 1780/2012 г. в частта, в която Х. Д. е осъден да върне на [фирма] 1 824 лв и делото е върнато за ново разглеждане в тази част. Прието е, че първата инстанция се е произнесла по непредявен иск - разгледала е спор за връщане на взети в заем пари през месец март 2011 г., а твърденията са били, че заемът е сключен през ноември 2010 г. Въззивният съд е посочил, че основанието на иска се определя от твърденията на ищеца и щом той е претендирал връщане на суми, взети в заем през 2010 г., произнасянето за наличие на заемни отношения от 2011 г. е недопустимо. Констатирал е изрично, че в останалата част (включително в отхвърлящата иска за връщане на взета в заем през месец март 2011 г. сума от 200 лв) първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано. Въз основа на обезсилващото въззивно решение на окръжния съд пред Пловдивски районен съд е образувано гр. д. № 10981/2013 г., по което с решение № 4278 от 8.11.2013 г. съдът отхвърлил иска на [фирма] против Х. Д. за връщане на сумата 2 024 лв, взета в заем през месец ноември 2010 г. След влизане в сила на това решение, на 6.11.2014 г., [фирма] предявило искова молба против Х. С. Д. за връщане на сумата 200 лв - дадена в заем през февруари 2011 г. и на сумата 1 824 лв, дадена в заем през месец март 2011 г. По нея е образувано гр. д. № 15848/2014 г. на Пловдивски районен съд, което приключило с решение за отхвърляне на исковете. По въззивна жалба на [фирма] пред Пловдивски окръжен съд е образувано гр. д. № 934/2016 г., по което е постановено решението, чиято отмяна се иска в настоящето производство. С него молителят Д. е осъден да върне на [фирма] сумата 200 лв, дадена в заем през февруари 2011 г., и сумата 1 824 лв - част от сума 2 000 лв, дадена в заем през месец март 2011 г. Видно от изложеното, в решение на Пловдивски окръжен съд № 878/15.06.2016 г. по гр. д. № 934/2016 г. е разрешен правен спор за заемни отношения между молителя и ответното дружество, които са възникнали от договорен източник през месец март 2011 г., като дадената в заем сума е 2 000 лв, а са останали неиздължени 1 824 лв. В решение на Пловдивски районен съд № 4278 от 8.11.2013 г. по гр. д. № 10981/2013 г. е разгледан спор между същите страни, но за други отношения: за сумата 2 024 лв, която е взета в заем от Х. Д. от [фирма] през месец ноември 2010 г. Субективно тъждество между двете решения има, но няма обективно такова, поради което те не си противоречат. Само субективно, но не и обективно, е и тъждеството между решение № 83 от 7.01.2013 г. по гр. д. № 1780/2012 г. на Пловдивски районен съд и решение на Пловдивски окръжен съд № 878/15.06.2016 г. по гр. д. № 934/2016 г. С първото е разрешен спор между Х. Д. и [фирма] за заемни отношения с размер на заетата сума 200 лв, въз основа на договор, сключен месец март 2011 г. С второто е разрешен спор между същите страни и за същата сума, но при различно фактическо основание на претенцията: за връщане на заета през месец февруари 2011 г. сума. Източникът на претендираното задължение, чието реално изпълнение се иска, не е един и същ, като едното решение установява липсата на заем, сключен през март 2011 г., а другото признава съществуването на заем, сключен през февруари 2011 г. Поради това не е налице претендираното от молителя противоречие между горепосочените съдебни решения и молбата за отмяна следва да бъде отхвърлена. С оглед решението по делото, ответникът по молбата има право на разноските в производството, които са доказани в размер 300 лв - платено адвокатско възнаграждение. Молителят е направил възражение за намаляването на това възнаграждение поради прекомерност. Искането не може да бъде уважено, защото възнаграждението е минимално допустимото, което може да бъде уговорено за изготвяне на отговор срещу молба за отмяна, съгласно чл. 9, ал. 4 вр. § 1 от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд