Решение № 425 от 16.1.2023 г. на ВАС, V о.

Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на министъра на правосъдието срещу решение по адм.д. 2189/2021 г. по описа на Административен съд-Бургас. Иска отмяна на решението с доводи за необоснованост и материална незаконосъобразност по съображения развити в касационната жалба. Заповедта е мотивирана с ръководното и служебно положение на служителя. при спазване на чл.59 от АПК. Претендира присъждане на направените разноски за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК по размера , определен в Наредба 1/ 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответната страна М. Владимиров оспорва касационната жалба. Позоваването на постановление на ОП- Шумен е неправилно, защото всъщност е постановен отказ за образуване на предварително производство- постановление от 1.11.2021 г. поради липса на данни за престъпление от общ характер. Цялата преписка е по анонимен сигнал. Претендира присъждане на разноски за настоящата съдебна инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: С решение 399/ 22.03.2022 г. по адм.д. 2189/ 21 г. по описа на Административен съд- Бургас е отменена точка три от заповед ЧР-03-113/23.08.2021 г. на министъра на правосъдието, с която на основание чл. 214, ал.1, т.1, чл. 215, ал. 1 и 207, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 12 от ЗМВР М. Владимиров е отстранен от длъжност заместник-началник /режимна и надзорно-охранителна дейност/ в Затвора [населено място] за срок от 2 месеца. Съдът приема, че липсват мотиви към заповедта, отменително основание по чл. 146, ал. 2 вр. с чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК и такива не се съдържат в отделен документ, подготвящ неговото издаване. Не са доказани и фактическите основания за издаване на акта. Решението е необосновано и материално незаконосъобразно. Съгласно чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗМВР държавен служител в МВР може да бъде временно отстранен от длъжност с писмена заповед когато срещу него е образувано дисциплинарно производство по чл. 207 и служебното му положение би затруднило разкриването на обективната истина. В решението е прието, че по делото безспорно е установено наличието на първата от двете кумулативно необходими предпоставки по чл. 214, ал. 1, т. 1 ЗМВР, но по отношение на втората в заповедта няма мотиви каква е връзката между служебното положение на Владимиров и опасността от затрудняване на разкриването на обстоятелствата по извършеното дисциплинарно нарушение. Тези правни изводи на съда са неправилни. В заповедта са описани деяния за превишаване на правомощия, злоупотреба със служебно положение и нерегламентирани контакти с близки на подсъдими лица. Предвид заеманото служебно положение заместник-началник, са обосновани мотивите за възможността служителят да затрудни разкриването на обективната истина чрез въздействие на подчинени, подсъдими задържани лица и техни близки. Срокът за отстраняване от длъжност е кратък- два месеца, поради което мярката е пропорционална и не засяга правото на труд на служителя в по-голяма степен от най-необходимото за целта. Като е приел друго, първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт. В случая обжалваната пред него заповед е постановена при спазване на изискванията за форма, защото са изложени фактически и правни основания относими към прилагането на чл. 214, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Предвид изхода на спора е основателно искането на процесуалния представител на министъра на правосъдието за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции. Приложима е обаче не Наредба 1/ 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както е посочил юрисконсултът, а чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ вр. с чл.37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл.144 от АПК, или за всяка съдебна инстанция по 120 лв., общо 240 лева. Касаторът не претендира присъждане на държавната такса. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение