Решение № 3839 от 26.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14383/2016 г.

Решение № 3839 от 26.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14383/2016 г., V о., докладчик председателят Диана Добрева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на община С. и на С. Б. П., подадени срещу различни части от решение № 879 от 6.10.2016 г., постановено по адм. дело № 246/2016 г. по описа на Административен съд С. - област (АССО). С обжалваните части на това решение община С. е осъдена да заплати на С. Б. П. обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) за времето, през което е останала без работа поради незаконното прекратяване на служебното й правоотношение, но не повече от шест месеца, в размер на сумата 6224.40 лева, ведно със законната лихва от 03.11.2014 г. до окончателното й изплащане, като предявеният иск е отхвърлен като неоснователен за разликата до 8174.50 лева. Подадена е и частна жалба от С. Б. П. срещу определение № 1297 от 7.11.2016 г., с което е оставена без разглеждане молбата й с вх. № 3809/04.11.2016 г. за допълване на съдебното решение чрез допускане на предварителното му изпълнение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на двете касационни жалби и за основателност на частната жалба. Настоящата инстанция намира, че е сезирана с процесуално допустими касационни и частна жалби. Разгледани по същество касационните жалби са неоснователни, а частната жалба е основателна, поради следното: По касационната жалба на община С. Решението в осъдителната му част е постановено при изяснена фактическа обстановка и при правилно приложение на материалния закон. Не са допуснати нарушения на съществени процесуални правила. Въпреки, че формално съдът не е изпълнил задължението си за разпределяне на доказателствената тежест, това не е повлияло на процеса по установяване на фактите и разкриване на обективната истина относно обстоятелството дали жалбоподателката е работила в релевантния за обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл период по друго служебно или трудово правоотношение, респективно какво заплащане (възнаграждение) е получавала. В този аспект делото е изяснено от фактическа страна чрез официалните сведения, получени от Националната агенция за приходите (НАП) и Националния осигурителен институт (НОИ), в резултат на което съдът е извел обоснован и верен правен извод, че липсват факти, които могат да бъдат подведени към хипотезата на чл. 104, ал. 1, изр. второ от ЗДСл. Поради това АССО е отхвърлил доказателствените искания на община С., свързани с установяване на евентуално получени от Панайотова суми от фирмата на съпруга й с предмет автосервизна дейност заради подписана от нея фактура. Това твърдение и събирането на доказателства в тази насока са неотносими към правния спор, доколкото основанията за тези доходи са извън посочените в цитираната правна норма. Законодателят е употребил израза "възнаграждение за друг вид работа" т.е. възнаграждение за положен труд, което се дължи по служебно или трудово правоотношение, а не за всякакъв друг вид престация, дължима по гражданско правоотношение. По касационната жалба на С. Б. П. Касационният състав счита и тази жалба за неоснователна. Решението е в съответствие с материалния закон и по отношение прилагането на чл. 104, ал. 1, от ЗДСл във връзка с определяне размера на основната заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно, респективно неявяването на служителя да заеме длъжността. Установено е, че последно определеното възнаграждение на служителката към 23.05.2013 г. е в размер на месечна заплата от 2037 лв. и няма данни същото да е променяно към датата на признаване на уволнението за незаконно - 3.11.2014 г. Не се спори, че съответната длъжност директор на дирекция " Общински приходи, бюджет и счетоводство" към община С. към този момент е била съкратена. Правилно съдът е приел, че не е компетентен да определя друг размер съобразно извършеното увеличение с 31.33 % на заплатите за ръководни длъжности в общината, защото не е работодател и няма подобни правомощия. Затова и непопълването на доказателствения материал със съответните атестации за оценка изпълнението на длъжността не е съществен пропуск, водещ до неизясненост на фактическата обстановка и неправилно приложение на материалния закон. По частната жалба. Същата е основателна и следва да се уважи. АССО е разгледал молбата на Панайотова за допускане предварителното изпълнение на постановеното съдебно решение в осъдителната му част като искане за допълването му по реда на чл. 176 от АПК, както в случая то неправилно е било предявено. Поради това го е приел за недопустимо, защото сезирането на съда е било несвоевременно направено - едва в писмените бележки след приключване на устните състезания по делото съобразно предоставената от съда възможност за депозирането им. Вярно е, че в случая не е приложима процедурата по постановяване на допълнително решение, защото не е налице хипотезата на непроизнасяне на съда по цялото оспорване. Неразглеждането на молбата по същество обаче противоречи на чл. 242, ал. 1 от ГПК, съгласно който съдът постановява предварително изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение или обезщетение за работа. Следователно такава искане е допустимо да бъде предявено и след обявяване на делото за решаване. Дали цитираната разпоредба следва да намери приложение и в административния процес на основание чл. 144 от АПК, касае не допустимостта, а основателността на претенцията, поради което определението е незаконосъобразно. Същото следва да се отмени, като връщане на делото за ново произнасяне след постановяване на настоящето касационно решение се явява безпредметно, тъй решението на АССО от този момент влиза в сила и осъдителната му част представлява годно изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист за присъденото обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Предвид изхода на спора основателно е искането на пълномощника на Панайотова за присъждане на разноски в касационното производство в размер на 300 лева, за чието заплащане следва да се осъди община С.. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,