Решение № 82 от 9.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 848/2012 г.

Решение № 82 от 9.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 848/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител Г. С. А., от Ф. А. А., действащ чрез Г. А., като негова майка и законен представител и от Д. А. А. против решение № 775/16.05.2012 г. по гр. д. № 366/2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, в частта в която със същото е потвърдено решение № 6171/19.11.2011 г. по гр. д. № 13085/2010 г. на СГС, за отхвърляне исковете на всеки от касаторите, с правно основание чл. 88, ал. 1, т. 1 б. "б" ЗЗ (отм.), за присъждане обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Х. Б. А., за разликата над присъдените 30 000 лева и до претендираните от всеки ищец 75 000 лева, както и в частта в която е отменено първоинстанционното решение относно определената начална дата за начисляване на лихва за забава върху присъдените обезщетения и такава е определена от датата на отправяне покана до ответника за заплащане на обезщетенията 05.10.2010 г., а не от датата на деликта, сочена от касаторите - 19.11.2005 г. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 271, ал. 1 предл. 2 ГПК / в нарушение забраната за влошаване положението на жалбоподателя /, както и в противоречие с материалния закон - чл. 52 ЗЗД вр. с ППВС № 4/1968 г. при прилагане критерия за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за всеки от ищците, както и в противоречие с материалния закон, досежно началния момент на дължимата от ответника - Г. фонд - законна лихва върху присъдените обезщетения. Ответната страна - Г. фонд - оспорва касационната жалба. Предвид потвърден с въззивното решение размер на присъденото с първоинстанционното решение обезщетение за всеки от ищците, считано от страната като единствен меродавен критерий при съобразяване със забраната на чл. 271, ал. 1 пр. 2 ГПК, ответникът не намира влошено положението на жалбоподателя. Счита определеният размер съобразен с всички релевантни за определянето му факти и обстоятелства, а началния момент на присъдената законна лихва - правилен, в съответствие със закона и гаранционно-обезпечителния, нормативен характер на отговорност на Г. фонд, различна от договорната застрахователна отговорност. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, с определение № 126/14.02.2013 г. е допуснал касационно обжалване за преценка вероятната недопустимост на въззивното решение, с оглед довода за нарушаване на забраната "reformatio in peius" / чл. 271, ал. 1 пр. 2 ГПК /. По вероятната недопустимост на въззивното решение, предпоставяща отговор дали в конкретния случай въззивният съд се е произнесъл в противоречие с принципа " reformatio in peius " и дали същото нарушение предпоставя недопустимост или неправилност на решението, настоящият състав намира следното: Първоинстанционния съд, приемайки за справедлив и доказан размер на дължимото за всеки от ищците обезщетение в размер на 60 000 лева и признавайки съпричиняване в размер на 1/2 на пострадалия Х. Б. А., от смъртта на който при ПТП, настъпило на 19.11.2005 г. при управление на автомобил от друго лице - неправоспособен водач, ищците твърдят причинени им неимуществени вреди, е присъдил обезщетение от по 30 000 лева, при претендирано от всеки ищец в размер на 75 000 лева. Въззивният съд е потвърдил решението, но приемайки - въпреки липса на насрещна жалба на Г. фонд, относно размера на действително справедливото според съда обезщетение от 60 000 лева, е приел различен справедлив размер от 30 000 лева и потвърдил първоинстанционното решение за същия, поради отхвърляне като недоказано възражението на ответника за съпричиняване от пострадалия, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Така потвърдения с въззивното решение, в полза на всеки от ищците, размер на обезщетението, е останал в рамките на първоначално присъдения - 30 000 лева. При постановяването на решението въззивният съд не е нарушил забраната на чл. 271, ал. 1 пр. 2 ГПК. По начало, като разграничено самостоятелно от порока " недопустимост " на решението, правилото за забрана влошаване положението на жалбоподателя законодателно е уредено като относимо към правилността, а не към допустимостта на въззивното решение, в случай че би било констатирано нарушението му от съда. Недопустимостта на съдебния акт предпоставя нарушаване принципа на диспозитивното начало в процеса - произнасяне извън предмета на иска и / или извън предмета на упражнените от ответната страна процесуални средства, произнасянето на съда по които е скрепено със сила на пресъдено нещо. Влошаване положението на жалбоподателя предпоставя произнасяне извън предмета на въззивното обжалване. Съдебната практика е дала отговор на въпроса кога произнасяне по предмет, невъведен с въззивната жалба, поради липса на интерес на обжалващия от въвеждането му, но и при непредявена въззивна жалба от насрещната страна / изрично условие за привеждане на принципа в действие, съгласно чл. 271, ал. 1 пр. второ ГПК / предпоставя " влошаване положението на жалбоподателя " . Задължението за съблюдаване на принципа " reformatio in peius " е уредено самостоятелно от уредбата на правомощията на въззивния съд - за служебно следене за недопустимостта и нищожността на решенията и за произнасянето по правилността им само на наведените от страната доводи / чл. 269 вр. с чл. 270 ГПК /. Това законодателно разграничаване дава опора за два извода: произнасянето на въззивния съд в необжалвани части на първоинстанционното решение, които, с оглед самостоятелността си, с необжалването влизат в сила, предпоставя недопустимост на въззивното решение, предвид нарушаване забраната за пререшаване на спора / чл. 299, ал. 1 ГПК /. Следователно принципът на чл. 271, ал. 1, пр. 2 ГПК, нарушаването на който предпоставя неправилност, а не недопустимост, не намира приложение в случаите на недопустимо произнасяне по част от предмета на спора, чиято самостоятелност предпоставя влизането й в сила с необжалването от страната, имаща интерес за това. Същевременно, ограничаването на произнасянето на въззивния съд до наведените във въззивната жалба доводи, като самостоятелно от това по чл. 271, ал. 1, пр. 2 ГПК задължение, предпоставя извода, че съобразяване на невъведени доводи за неправилност, респ. възражения на страните, предпоставя самостоятелно съществено нарушение на съдопроизводствените правила, различно от нарушение на принципа " reformatio in peius ". От преждеизложеното следва, че това нарушение би било налице в случай, когато въззивният съд се е произнесъл по непредявено с жалба от въззиваемия материално право /а не възражение относно правилността на първоинстанционното решение/ или разгледал непредявено от въззивника собствено или на ответната страна материално право, за обжалване произнасянето на първоинстанционния съд по което страната няма правен интерес, което е предпоставило признато от въззивния съд право на обжалващия в по-малък от признатия му от първоинстанционния съд обхват, с диспозитива на съдебното решение, който единствено формира сила на пресъдено нещо по предмета на спора. Следва да се касае за такова право, произнасянето по което не формира самостоятелност на решението в тази му част, поради което и с необжалването му същото да е влязло в сила, тъй като в този случай би се касаело за недопустимост, на основание чл. 229, ал. 1 ГПК / в практиката - промяна на делбена квота, изменение решението относно издръжка, семейно жилище, родителски права и пр., при обжалване само относно вината и др./. В съответствие с гореизложеното, настоящият състав споделя съображенията за приложението на чл. 208, ал. 2 ГПК (отм.), норма идентична по съдържание на чл. 271, ал. 1 пр. 2 ГПК, дадени с реш. № 270/20.05.2000 г. по гр. д. № 1434/1999 г. на IV г. о. на ВКС, според което " въззивният съд не може да отрече на страната права, признати от районния съд и неоспорени от насрещната страна чрез жалба, с което да влоши положението на жалбоподателя ", считайки разрешението приспособимо и във вариант на признати на ответната страна права, отречени с първоинстанционното решение, необжалвано в тази му част от нея, в ущърб на въззивника. Идентичен на горните разсъждения, концентриран отговор е даден и в реш. № 163/09.06.2011 г. по гр. д. № 1191/2010 г. на II г. о. на ВКС, възпроизведено и в реш. №282 от 28.10.2011 г. по гр. д. № 235/2011 г. на II г. о. на ВКС: "Влошаване положението на жалбоподателя е налице, когато признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба на другата страна в процеса права, са в по-голям размер от тези по въззивното решение". Следва в допълнение да се посочи, че влошаването трябва да е резултат от съпоставяне на диспозитивите на двете решения, единствено формиращи сила на пресъдено нещо. В съответствие с отговора на релевантния за произнасяне по спора въпрос, въззивният съд - потвърждавайки първоинстанционното решение в присъдения с диспозитива на същото размер на обезщетението, не е постановил решение в нарушение на чл. 271, ал. 1 пр. 2 ГПК. Определеният в мотивите на решението справедлив според първоинстанционния съд размер на обезщетението не е част от произнасянето му, по което би се формирала, в случай на потвърждаване, сила на пресъдено нещо. Произнасянето на въззивния съд по отношение размера на обезщетението, от който следва да се приспада, в случай на основателност на възражение за съпричиняване, при липса на насрещна въззивна жалба на Г. фонд, доколкото не е променен в ущърб на касаторите размера на присъденото обезщетение с диспозитива на въззивното решение, представлява нарушение на чл. 269 пр. 2 ГПК, но не и на чл. 271, ал. 1 пр. 2 ГПК. По отношение действително справедливия размер на обезщетението страната разполага с касационен довод за неправилност на решението, вкл. поради неправилно приложение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, който надлежно е упражнила. Доводът за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, в противоречие с ППВС № 4/1968 г. е частично основателен. За да приеме справедлив размер на обезщетяването от по 30 000 лева за всяко дете / при безспорна легитимация на ищците по отношение правото на обезщетяване на неимуществени вреди, на основание ППВС № 5/1969 г. - нерождени, неосиновени деца на починалия, за които същият се е грижил и фактически отглеждал и възпитавал, с намерение за осиновяване /, въззивният съд е съобразил краткия период на фактическо съжителстване, отглеждане и възпитаване - 3 години, посочвайки формално, като съобразени при определянето на размера, критерии като " установени близки отношения " между починалия и касаторите и " начина на изживяване на загубата " от тях, но без относими към съдържанието на същите конкретни факти и обстоятелства, въз основа на анализ на събраните доказателства. Правилни са доводите на касаторите, че не е отчетена като критерий ниската им възраст към момента на установяване с починалия отношения, адекватни на отношението родител - дете, респ. незрялата им такава и към настъпване смъртта на Х. Б. А., което предпоставя по - засилена привързаност, а предвид несамостоятелността на лицата и зависимост, предпоставящи по - тежко преживяване на загубата от това, което при идентични обстоятелства би преживяло зряло, пълноценно, самостоятелно и дееспособно лице. Тази загуба и във времеви аспект, пак с оглед на своята незрялост и несамостоятелност, ищците ще преодоляват по - трудно и по - продължително, в който смисъл са и свидетелските показания на Г. С. и М. М. в с. з. от 19.05.2011 г. Така посоченият, релевантен и несъобразен от съда изрично критерий, по мнение на настоящият състав обуславя частично завишение на дължимото обезщетение с по 10 000 лева за всеки от ищците. Доколкото извън обичайно предполагаемото съдържание на търпимите болки и страдания, вкл. с оглед възрастта на децата, не са ангажирани доказателства в подкрепа на завишен интензитет, претенциите за разликата до претендираните 75 000 лева, вкл. съобразявайки икономическата конюнктура към момента на настъпване на деликта /2005 г./, се явяват недоказани. Основателен е доводът за противоречие на въззивното решение с приложимата към спора редакция на чл. 88, ал. 4 ЗЗ (отм.) след изм. й обн. в ДВ бр. 85 от 2004 г. / по отношение началната дата на присъдимата върху обезщетенията законна лихва, но противоречието не се явява в подкрепа на довода на ищците, че същата се дължи от датата на увреждането, а в подкрепа на извод, че се дължи от по-късна от приетата от въззивния съд дата - след изтичане определения в закона срок за произнасяне по предявена претенция за обезщетение, но не по-късно от 30 дни от завеждането й / чл. 88, ал. 4 пр. 1 и 2 ЗЗ отм. /. Въззивникът не е упражнил потестативното си право на въззивна жалба на това основание, поради което и в тази му част въззивното решение следва да бъде потвърдено. Цитираното от въззивния съд решение, а в същия смисъл и реш. № 73 22.06.2012 г. по т. д. № 423/2011 г. на ВКС, I т. о., са постановени в хипотеза на настъпил преди изменението на разпоредбата деликт, но по същество отговарят на доводите на касаторите относно основанието за приеман различен от този, приложим за делинквента и застрахователя му по задължителна застраховка " Гражданска отговорност ", начален момент на лихвата: ГФ не е застраховател. Законът му възлага отговорност за чуждо задължение и то в случаите, когато е поискано от пострадалите. Затова същият изпада в забава и дължи обезщетение след покана, респ. с изтичане определен срок след поканата, в съответствие с общия принцип на чл. 86, ал. 1 вр. с чл. 84, ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 88, ал. 4 ЗЗ (отм.). С оглед изхода на делото, ще следва да бъдат присъдени по съразмерност, с оглед уважена спрямо отхвърлена част на касационната жалба, разноски в полза на касаторите, за процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв., / с вписано изрично основание в представените по делото пълномощни / в размер на 1 050 лв. за настоящата инстанция, както и коригирани съответно присъдените в тежест на ответника разноски в първа и въззивна инстанции, както следва: допълнителни 2 373 лв. за първа и 1050 лв. за въззивна инстанция. В тежест на ответната страна следва да се присъди допълнителна държавна такса от 600 лева, дължима по сметка на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение, на основание чл. 293, ал. 2 вр. с ал. 1 ГПК