Решение № 9229 от 18.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1835/2019 г.

Решение № 9229 от 18.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1835/2019 г., VIII о., докладчик председателят Мирослав Мирчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на С. У. от [населено място], подадена чрез адв. А. Е. против решение № 546/17.12.2018 г. на Административен съд – В. Т., постановено по адм. дело № 801/2018 година. С решението е отхвърлена жалбата на лицето против Акт за установяване на задължение /АУЗ/ № 1202-1/07.09.2018 г., издаден от орган по приходите при Община В. Т., потвърден с Решение № 111/27.09.2018 г. на директор на Дирекция "Местни данъци и такси" /МДТ/ при Община В. Т. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът счита, че след като декларирането на МПС е еднократно и лицето не е подало нужната декларация при придобиването през 2011 г., то неправомерно е определен начален срок за възникване на задълженията от 2013 година. Поддържа довод за нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК при образуването на производството по издаване на оспорения акт. Моли за отмяна на решението. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - директор на дирекция "Местни данъци и такси" при Община В. Т. не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и след извършване на служебна проверка по чл. 218 АПК, приема от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена от страна по делото и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна поради следните съображения: Предмет на оспорване пред административния съд е бил АУЗ № 1202-1/07.09.2018 г., издаден от орган по приходите при Община В. Т., потвърден с Решение № 111/27.09.2018 г. на директор на Дирекция "Местни данъци и такси" /МДТ/ при Община В. Т., с който на С. У., [населено място], са установени задължения за данък върху превозно средство по чл. 55 ЗМДТ за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2017 г., в размер общо на 1333, 20 лв. и лихви за забавено плащане в размер на 408, 61 лева. За да отхвърли жалбата срещу оспорения акт, първоинстанционният съд е приел, че данъкът е определен във връзка с придобит от лицето на 03.11.2010 г. лек автомобил "Хюндай", за който не е подадена декларация по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ /в приложимата редакция/ и не е платен дължимия данък. По спорния между страните въпрос – нарушен ли е преклузивния срок по чл. 109, ал. 1 от ДОПК при издаване на АУЗ, с който са установени задълженията на лицето за периода 2013 г. – 2017 г., съдът е посочил, че актът е издаден законосъобразно за посочения период, без да е изтекъл 5-годишния давностен срок за задълженията. Мотивирал се е, че регистрирано превозно средство трябва да се декларира еднократно пред общинските данъчни власти при придобиването му, но задължението за данък се изпълнява периодично, без да е необходимо задълженото лице да подава нова декларация всяка година. Посочил е в решението си и, че след като лицето не е подало първоначална декларация през 2010 г. при придобиване на превозното средство, то за всеки следващ данъчен период следва да се приложи втората хипотеза на чл. 109, ал. 1 ДОПК. След анализ на събраните по делото доказателства и приложимите норми, съдът е преценил като законосъобразено определен данъкът по основание и размер. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице отразените в касационната жалба пороци на първоинстанционния съдебен акт, които да съставляват основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 52, т. 1 ЗМДТ, с данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Република България. По силата на чл. 53 ЗМДТ данъкът се заплаща от собствениците на превозните средства, като местният данък върху превозното средство не се дължи само в случаите на прекратена регистрация. По делото не се спори, а и се установява от събраните доказателства, че С. У. е задължено лице по смисъла на чл. 53 ЗДМТ в качеството му на собственик на превозното средство. Доводите за нарушение на материалния закон са неоснователни. Нормата на чл. 54, ал. 1 ЗМДТ, в приложимата редакция до изменението с ДВ, бр. 105 от 2014 г., в сила от 1.01.2015 г., възлага в задължение на собствениците на превозни средства да ги декларират в общината по постоянния си адрес в двумесечен срок от придобиване на правото на собственост. От съдържанието на тази разпоредба не следва извод, че при неизпълнение на задължението за подаване на декларация, приходната администрация не може служебно да определи данъкът върху пътно превозно средство въз основа на данни от регистъра на ППС, поддържан от Министерство на вътрешните работи. В подкрепа на изложеното е и текстът на чл. 107, ал. 3 ДОПК, в който неподаването на декларация изрично е предвидено като самостоятелно основание за издаване на акт за установяване на задължения. Противното означава задължените лица да черпят права от неизпълнение на законовото си задължение да подават декларация за придобиване правото на собственост върху обекта на облагане. Това както правилно е посочил административният съд, е недопустимо. Неоснователно е възражението за нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК. Цитираната норма предвижда, че не се образува производството по установяване на данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. По силата на чл. 144 ДОПК този срок, е приложим и за производство по установяване на местни данъци съгласно препращането по чл. 4, ал. 1 ЗМДТ. При преценката за спазване изискването на чл. 109, ал. 1 ДОПК следва да се отчита спецификата на декларирането по ЗМДТ. Задълженията за местни данъци и такси не се определят въз основа на декларация подадена за всеки данъчен период. Нормата на чл. 109, ал. 1 ДОПК установява срок за образуване на производство по установяване на задължения, поради което декларацията за придобиване на имуществото, обект на облагане не е релевантна за преценката във връзка с неговото спазване. В конкретният случай задълженията са определени за периодите от 2013 г. до 2017 г. и за тези периоди срокът не е изтекъл към 2018 година, когато е започнало производството по издаване на оспореният акт. Правилни са изложените от съда мотиви спрямо характера на акта за установяване на задължения. Данъчното задължение възниква по силата на закона, а не се поражда от издаденият акт, поради което той няма конститутивно действие. С акта данъчното задължение само се конкретизира като размер. Неоснователни са възраженията на касатора по този въпрос. С. е установил относимите към спора факти и е направил законосъобразни изводи по приложението на материалния закон. Относно релевираното от касатора нарушение на съдопроизводствените правила при постановяване на решението в касационната жалба не се сочат конкретни твърдения. Въз основа на изложеното се налага извод, че не са налице касационни основания по чл. 209 АПК, поради което и съгласно чл. 221, ал. 2 АПК обжалваното първоинстанционно съдебно решение, трябва да бъде оставено в сила. При този резултат по спора, в полза на касатора разноски не се дължат. По изложените съображения Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,