Решение № 8148 от 1.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3053/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, чрез ст. юрк. Велинов като процесуален представител, срещу решение 7955 от 18.12.2023 г., постановено по адм. дело 10385/2023 г. по описа на Административен съд София-град. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за неговата отмяна и отхвърляне на жалбата срещу оспорената заповед, както и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът Б. П. Б., чрез адв. Русанова като процесуален представител, в писмена защита изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отменена заповед 03-73 от 21.09.2023 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ), с която на основание чл. 12, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на Б. П. Б. на длъжността директор на Регистрационно-приемателен център гр. София, считано от 21.09.2023 г. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в съответствие с изискванията на чл. 108 ЗДСл относно съдържанието й, но в нарушение на материалния закон. Излага съображения за липса на задължителната материалноправна предпоставка за прекратяване на служебното правоотношение на посоченото правно основание, а именно държавният служител да е назначен за първи път на държавна служба. Позовава се на събраните по делото доказателства, от които се установява, че до постъпването му на работа в Държавна агенция за бежанците през 2023 г. служителят е бил на държавна служба от януари 1998 г., като е заемал последователно длъжности в системата на Министерство на вътрешните работи (МВР), а след това и в Държавна агенция Национална сигурност (ДАНС). Излага съображения, че служебното правоотношение за заеманите длъжности в органите на МВР и ДАНС не е различно от възникналото по силата на ЗДСл, поради което правното основание по чл. 12 ЗДСл е неприложимо. Според съда наличието на подадена от служителя декларация пред ДАБ, че постъпва за първи път на държавна служба, не освобождава органа по назначаването от задължението му да провери обективирани ли са материалноправните предпоставки на чл. 12, ал. 1 ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение между страните и не дава основание за различен извод. Решението е валидно, допустимо и правилно. Относимите за спора факти са установени от съда след анализ на събраните по делото доказателства и въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 1, изр. първо ЗДСл, когато кандидатът се назначава за първи път на държавна служба, в едногодишен срок, считано от датата на встъпване в длъжност, органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение без предизвестие. Прекратяването на служебното правоотношение на това основание е правомощие на органа по назначаването, което той може да упражни без задължение да мотивира своето решение. За да се приеме осъществяването на тази хипотеза, е необходимо да се установи наличието на положителна и липсата на отрицателна предпоставка, а именно държавният служител да е назначен за първи път на държавна служба и да не е изминала една година от датата на встъпването му в длъжност. Спорният по делото въпрос е налице ли е първата от двете предпоставки. Настоящият съдебен състав споделя направения от първоинстанционния съд извод за липсата на посоченото материалноправно изискване. По делото се установява, че в периода 30.01.1998 г. 31.03.2008 г. Б. Б. е бил държавен служител в Национална служба Сигурност МВР, като е заемал последователно длъжностите разузнавач, старши инспектор, главен инспектор, експерт, главен експерт и началник на сектор, а за времето от 01.04.2008 г. до 09.10.2014 г. е бил държавен служител в ДАНС със служебно правоотношение по ЗДАНС, като е заемал длъжностите началник на отдел и директор на специализирана администрация. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че с оглед на фактическите установявания по делото не са налице предпоставките на чл. 12, ал. 1 ЗДСл. Предвид времетраенето на служебното правоотношение на предходно заеманите от жалбоподателя длъжности в системата на МВР и ДАНС преди постъпването му на работа в ДАБ пред 2023 г., не е налице приложимост и на хипотезата на чл. 12, ал. 2 ЗДСл, която регламентира започването на нов едногодишен срок за изпитване в случай на предходно прекратяване на служебното правоотношение на основание ал. 1. Неоснователно е възражението на касатора, че естеството на изпълняваната от служителя работа по служебно правоотношение в структурите на МВР и ДАНС обосноват различен извод за определянето на заеманите от него длъжности като такива на държавна служба. Понятието държавен служител е конституционно определено. В чл. 116 КРБ държавните служители се определят като изпълнители на волята и интересите на нацията. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗДСл държавният служител е лице, което по силата на административен акт за назначаване заема платена щатна длъжност в държавната администрация и подпомага орган на държавната власт при осъществяване на неговите правомощия. Същата разпоредба определя за държавни служители и лицата, на които специален закон предоставя статут на държавен служител при спазване изискванията на този закон. Правният статут на служителите, назначени по ЗМВР и ЗДАНС, относим към периодите на заеманите от жалбоподателя длъжности в двете структури, е регламентиран съответно в отменените ЗМВР (обн., ДВ, бр. 122 от 1997 г.; отм., ДВ, бр. 17 от 2006 г.) и ЗМВР (обн., ДВ, бр. 17 от 2006 г., в сила от 1.05.2006 г.; отм., ДВ, бр. 53 от 2014 г.), както и в сега действащия ЗДАНС. В чл. 192, ал. 1 и 2 ЗМВР (ред., ДВ, бр. 29 от 2000 г.). както и в чл. 169, ал. 1 ЗМВР (ред., ДВ, бр. 17 от 2006 г., в сила от 01.05.2006 г.) се съдържа идентична уредба, съгласно която служителите на МВР са две категории: 1. държавни служители, и 2. лица, работещи по трудово правоотношение, като чл. 192, ал. 3 (ред., ДВ, бр. 17 от 2003 г.) предвижда субсидиарно приложение на ЗДСл за неуредените случаи. Правният статут на служителите на ДАНС е уреден в чл. 43 ЗДАНС (ред., ДВ, бр. 109 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.). Съгласно тази разпоредба те могат да са или държавни служители, чийто статут се урежда по специалния закон, или лица по трудово правоотношение. Съгласно Тълкувателно решение 2 от 26.02.2014 г. по т. д. 2/2013 г. на Върховния административен съд държавните служители в МВР са част от конституционното понятие държавен служител и с оглед на това смисълът на относимите към служебното им правоотношение правни понятия, както и възникването, съдържанието и прекратяването на това правоотношение, е в съответствие със ЗДСл при отчитане на специфичните изисквания на специалния ЗМВР. Поради това не са налице основания за придаване на друг характер на служебното правоотношение по ЗМВР от този, който законодателят е придал на служебните правоотношения по ЗДСл. Даденото тълкуване в този смисъл в цитираното тълкувателно решение е относимо по аналогичен начин и спрямо служебните правоотношения по ЗДАНС като друг специален закон, уреждащ правоотношенията в структурата на ДАНС подобно на ЗМВР. Независимо от специалната уредба в тези два закона, служителите, работещи по служебно правоотношение в МВР и ДАНС, безспорно имат статут на държавни служители и изпълняват държавна служба. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 ЗДСл не поставя изрично условие за упражняване на правомощието на органа по назначаването да прекрати в срока за изпитване служебното правоотношение при първоначално постъпване на държавната служба, уредена само по правилата на ЗДСл, следователно липсва основание разпоредбата да се тълкува ограничително, противно на тезата в касационната жалба. Специфичният характер на изпълняваната от жалбоподателя работа при предходните му назначения в структурите на МВР и ДАНС и различията с естеството на работата му в ДАБ не дават основание за тълкуване в обратен смисъл. Подаването от служителя на декларация при постъпването му на държавна служба в ДАБ, в която изрично се посочва, че за първи път постъпва на държавна служба, е юридически факт, който не следва да се възприема изолирано от останалите доказателства във връзка с предходния му трудов стаж, които без съмнение лицето е представило при постъпването си в ДАБ. Административният орган е бил длъжен да съобрази наличието на положителната предпоставка по чл. 12, ал. 1 ЗДСл с всички обстоятелства, установени със съдържащите се в служебното досие на служителя доказателства, а не само с декларираните от него такива. Неотносимо към наличието на материалноправната предпоставка по чл. 12, ал. 1 ЗДСл е прекъсването на държавната служба при прекратяването на служебните правоотношения на жалбоподателя при предходните му назначения, освен в хипотезата на чл. 12, ал. 2 ЗДСл, която, както бе посочено в случая не е налице. Предвид изложеното обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и с оглед своевременно заявеното искане, на ответника по касация се дължат направените за настоящото производство разноски в размер на 1800 лева, представляващи адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 16.05.2024 г., които Държавна агенция за бежанците следва да бъде осъдена да заплати. Възражението на касатора за прекомерност на адвокатското възнаграждение пред касационната инстанция на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. чл. 144 АПК е неоснователно с оглед фактическата и правна сложност на делото, поради което същото следва да се присъди в пълния претендиран размер. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение