Решение № 10090 от 1.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6958/2018 г.

Решение № 10090 от 1.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6958/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 АПК. Образувано е по касационни жалби от Комисия за защита от дискриминация /КЗД, Комисията/ и от Д. Димитров, чрез процесуалните им представители против решение № 1823/21.03.2018 г. по адм. д. № 1929/2017 г. на Административен съд - София-град, с което Комисията за защита от дискриминация е осъдена да заплати на Д. Димитров сумата от 10000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в преживяна тревога, безпокойство, дълбоко разочарование и обида, както и напълно разколебано чувството за право и морал, вследствие на незаконосъобразното бездействие на КЗД, за периода от 21.01.2015 г. до 8.02.2017 г., ведно със законната лихва, като искът е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 14 400 лв.; отхвърлен е и искът на Д. Димитров за присъждане на сумата от 62 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - пропуснати ползи, вследствие на незаконосъобразното бездействие на КЗД, изразяващи се в разликата между нереализиране на месечен доход от по 2 200 лв. месечно за период от 4 години от датата на осъществяване на дискриминацията - 1.11.2012 г. и получаваната пенсия до 1.11.2016 г. и съответно са присъдени разноски. Касаторът Комисия за защита от дискриминация обжалва решението в осъдителната му част с твърдения, че същото е неправилно, поради необоснованост и конкретни доводи, които следва да се квалифицират като такива за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Процесуалният представител на КЗД излага съображения, че свидетелските показания за емоционалното и здравословно състояние на Д. Димитров не е следвало да бъдат кредитирани, поради заинтересованост на свидетеля, както и поради това, че последният няма медицинско образование. Недопустимо съдът приел, че е налице обида на ищеца, тъй като престъплението обида не можело да се установява по административен ред. Съдът неправилно приложил чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението. Д. Димитров оспорва касационната жалба на КЗД. Касаторът Д. Димитров обжалва решението в частта му, в която исковете са отхвърлени, по съображения за нарушения на материалния закон. Твърди, че размерът на търсената обезвреда е следвало да бъде приет от съда за ясно установен, че решението на КЗД е следвало да е благоприятно за касатора, както и че АССГ е следвало сам да установи извършената дискриминация. И този касатор счита, че съдът неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД. Претендира разноски. Противната страна по тази касационна жалба - КЗД – не взема становище. Прокурорът от Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на двете касационни жалби, по подробно изложено и обективирано в съдебния протокол заключение. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211 от АПК от надлежни страна, за които съдебният акт е неблагоприятен, поради което са допустими за разглеждане по същество. Административен съд София-град е сезиран с обективно и субективно съединени искове, предявени от Д. Димитров срещу Комисия за защита от дискриминация за присъждане на обезщетение в размер на 62 400 лв. за претърпени имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между нереализиране на месечен доход от по 2 200 лв. месечно за период от 4 години от датата на осъществяване на дискриминацията - 1.11.2012 г. и получаваната пенсия до 1.11.2016 г., както и сумата от 14 400, 00 лв., представляващи неимуществени вреди, изразяващи се в преживяна тревога, безпокойствие, дълбоко разочарование и обида вследствие на бездействието на КЗД, както и напълно разколебано чувството за право и морал, за периода от 8.02.2013 г. /датата на подаване на първата жалба до КЗД/ до 8.02.2017 г., ведно със законната лихва върху двете претендирани главници, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата. С обжалваното решение, постановено в производство по чл. 203 АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, Комисията за защита от дискриминация е осъдена да заплати на Д. Димитров сумата от 10000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в преживяна тревога, безпокойство, дълбоко разочарование и обида, както и напълно разколебано чувството за право и морал, в следствие на незаконосъобразното бездействие на КЗД, за периода от 21.01.2015 г., ведно със законната лихва, като искът е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 14 400 лв. Отхвърлен е и искът на Д. Димитров за осъждане на Комисията за защита от дискриминация да му заплати сумата от 62 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди -, пропуснати ползи, в следствие на незаконосъобразното бездействие на КЗД, изразяващи се в разликата между нереализиране на месечен доход от по 2 200 лв. месечно за период от 4 години от датата на осъществяване на дискриминацията - 1.11.2012 г. и получаваната пенсия до 1.11.2016 г. и съответно са присъдени разноски. С допълнително решение № 5114 от 2.08.2018 г., което не се обжалва, съдът е присъдил и законната лихва върху присъдената сума. Съдът е установил, че Д. Димитров е подал жалба вх. № 44-00-476/08.02.2013 г. до Комисията за защита от дискриминация, с твърдения, че спрямо него е осъществена дискриминация по признак "лично положение", поради нарушаване на права по глава втора, раздел I "Защита при упражняване правото на труд" по чл. 13, чл. 17 и чл. 20 от ЗЗДискр. от страна на ръководството на Национална разузнавателна служба. Със заповед рег. № 4279/11.10.2012 г. на директора на службата договорът за военна служба на Д. Димитров е бил прекратен, считано от 1.11.2012 г., поради подаден рапорт за пенсиониране. Извършените административно-производствени действия по преписката пред КЗД са точно установени и описани подробно от съда. След като на 13.06.2013 г. по повод становище на Национална разузнавателна служба е съобщено за наличие на класифицирана информация в преписката по служебното правоотношение и след проведени две заседания на КЗД, съответно през 2013 и 2014 г., производството пред КЗД е прекратено, поради липса на достъп до класифицирана информация на членовете на комисията. С определение № 5/5.01.2015 г., постановено по адм. д. № 7664/2014 г. по описа на АССГ прекратителният акт на КЗД е отменен и преписката е върната на комисията за продължаване на административно-производствените действия. Към преписката е присъединена и препратена по компетентност от съда искова молба/жалба/ по иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗД. Последното действие по преписките е от 21.01.2015 г., когато производството е възобновено. По делото е приета и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните по делото. Събрани са свидетелски показания, въз основа на които са установени емоционалните преживявания на Д. Димитров. От правна страна съдът се е позовал на чл. 59 от Закона за защита от дискриминация и е счел, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на държавен орган да разгледа и реши казуса на жалбоподателя в разумен срок, за времето след 21.01.2015 г., след която дата не са налични данни за извършване на действия по проучване и произнасяне по преписката. Отчел е, че доколкото се налага обсъждане на класифицирана информация, е следвало членовете на състава да се снабдят с право на достъп до такава информация и че в случай, че такава процедура бе започната, това би довело до спиране на сроковете за произнасяне. Не е спорно обаче, че производство за получаване на такова право не е започнало. Съдът обаче е приел, че нито се доказват твърдяните имуществени вреди, нито е възможно между тях и незаконосъобразното поведение да има причинна връзка. Посочил е, че евентуалното разглеждане на преписката от страна на КЗД не се обвързва задължително с положително за ищеца решение, при това такова, водещо до възстановяването му на работа. Съдът е отчел, че напускането на ищеца е станало по неговата воля и желание и същият се е възползвал от възможността да се пенсионира, а не е вследствие на уволнение. Искът за неимуществени вреди е счетен за частично основателен до размера от 10000 лв, като съдът е приел както за доказани, така и за причинно обвързани с незаконосъобразното бездействие на КЗД преживените от Д. Димитров тревога, безпокойство, дълбоко разочарование и обида вследствие на бездействието на КЗД, както и напълно разколебано чувството за право и морал. При определяне размера на обезщетението, съдът е отчел вида и степента на причинените вреди, продължителността на бездействието и неговото естество, последиците от бездействието. Върху присъдената сума на обезщетението са начислени и съответните лихви. Решението е правилно в отхвърлителната му част и частично неправилно в осъдителната му част. Административният съд е изяснил релевантните за спора факти. Събрал е и е обсъдил необходимите и относими гласни и писмени доказателства. За приетото въз основа на този анализ фактически и правно се е обосновал, като касационната инстанция не споделя единствено изводите за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Мотивираният извод за неоснователност на исковете за имуществени вреди е формиран в съответствие с фактически установеното и при правилно приложение на материалния закон - ЗОДОВ. Предявените искове са с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, за това в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред, действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, настъпила вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на кой и да е елемент от фактическия състав не може да реализира отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ. Съгласно съдържанието на касационните жалби, между страните не се спори относно наличието на бездействие от страна на КЗД. Спорът се съсредоточава върху възникването на вредите и техния размер и причинната връзка между незаконосъобразното бездействие на КЗД да се произнесе и претендираните вреди. Съдът ще разгледа последователно доводите на касаторите във връзка със спорните въпроси. Както вече се посочи, в касационната жалба на КЗД не се съдържат никакви доводи срещу изводите на съда за наличие на незаконосъобразно бездействие от страна на комисията. В отговора на исковата молба представителят на КЗД изрично заявява, че преписката е в етап на проучване. С оглед служебното задължение на касационната инстанция да се произнесе за спазване на материалния закон от страна на първоинстанционния съд, настоящият състав споделя становището, че е налице първият елемент от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ. Налице е правно бездействие по задълженията на комисията по чл. 55-59 ЗЗДискр. да извършат проучване по подадена пред нея жалба за осъществена дискриминация. Като незаконосъобразно по смисъла на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди следва да се определи бездействието на административния орган да извърши дължими по закон фактически и правни действия, посредством които се изпълнява възложената му административна дейност / в този смисъл решение № 4704 от 12.04.2018 г. по адм. д. 12286/2017 г., ІІІ отд. на ВАС/. Защитата, предоставена от текста на чл. 1 ЗОДОВ в този смисъл следва да се тълкува максимално широко. Правилна е преценката на съда за настъпилите неимуществени вреди и наличието на причинна връзка между тях и незаконосъобразното бездействие. Присъденото обезщетение е свързано с нарушената емоционална сфера на Д. Димитров, а не с неговото здравословно състояние. За установяване на тревога, безпокойство, дълбоко разочарование и обида вследствие на бездействието на КЗД, както и напълно разколебано чувството за право и морал не е необходимо изслушаните свидетели да са със специални знания. Обстоятелството, че свидетелят е от кръга на лицата по чл. 172 ГПК поражда задължение за съда не да игнорира показанията му, а да ги обсъди с оглед на всички други данни по делото, което задължение съдът е изпълнил. Очевидно е освен това, че употребеното от съда понятие "обида" е в неговия житейски смисъл и представлява душевно, емоционално състояние, без да му е придадена наказателно-правна квалификация. Относно размера на присъденото обезщетение, касационната инстанция намира, че същото следва да бъде намалено. Приложението на чл. 52 ЗЗД изисква съобразяване интензитета на настъпилите вреди и тяхната продължителност, както и отражението им върху личната сфера на пострадалия от увреждането. В конкретния случай от свидетелските показания не се установява неприятните изживявания на Д. Димитров да надвишават обичайното и естествено житейско ниво на чувствата на гняв, разочарование и тревога от несвършена работа на сезирания с конкретно искане държавен орган. В свидетелските показания се сочи, че чувството за неудовлетвореност на този касатор се дължи и на прекратяване на служебното му правоотношение, а искът за обезвреда не се основава на този факт, а на бездействието на КЗД. Поради това касационната инстанция намира, че размер на обезщетението от 5000 лв е достатъчен, за да репарира претърпените неимуществени вреди за конкретния период - около две години до завеждане на исковата молба и при конкретно доказаните факти. Решението следва да бъде отменено в частта, в която е присъдено обезщетение над този размер. Правилни са изводите на първоинстанционния съд за липса на причинна връзка между твърдяните имуществени вреди и увреждането, заявено в обстоятелствената част на исковата молба. Бездействието на комисията да се произнесе не означава, че при наличие на произнасяне щеше да бъде установена дискриминация и че само по силата на това ищецът би бил възстановен на работа и би получавал възнаграждение и допълнителни плащания във връзка с прекратеното служебно правоотношение, още повече, че прекратяването е осъществено по неговото заявление за пенсиониране. Доводът, че АССГ е следвало сам да предположи или установи извършената дискриминация по същество, е неоснователно. При заявеното основание на иска, това би означавало съдът да се произнесе свръх петитум и да изземе правомощия на орган със специална компетентност. Обстоятелството, че бездействието продължава след завеждане на исковата молба, не е аргумент за присъждане на пълния размер на обезщетението, тъй като периодът, за който съдът се произнася в съдебните решения, принципно се ограничава до завеждане на исковата молба. Искане за изменение на решението в частта за разноските не е правено пред първоинстанционния съд по предвидения в чл. 248 ГПК ред. Без да е налице такова изменение, е недопустимо касационната инстанция да се произнася по размера на определените разноски, когато резултатът от спора не се променя в полза на съответния касатор. По изложените съображения, решението следва да бъде отменено в частта за присъденото обезщетение за неимуществени вреди за размера над 5000 лв. В останалата част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора и липсата на искане, на касатора Комисия за защита от дискриминация не се присъждат разноски. Съгласно нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Поради това и с оглед доказателствата за сторените разноски, на касатора Д. Димитров следва да се присъдят разноски за касационната инстанция, съразмерно в размер на 150 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - състав на трето отделение,