Решение № 10654 от 9.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7772/2018 г.

ВАСVII отделение09.07.2019 г.докладчик т Ваня Анчева

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2876 от 27.04.2018 г. по адм. дело № 9372/2017 г. по описа на Административен съд - София - град. ОСЪЖДА СД "Сани Конс Тодорови сие", с адрес в гр. Перник, ул. "Младен Стоянов" № 3, да заплати на Патентното ведомство на Република България юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева. ОСЪЖДА СД "Сани Конс Тодорови сие", с адрес в гр. Перник, ул. "Младен Стоянов" № 3, да заплати на ЕТ "Чичо Поджър – Н. Пеев", със седалище и адрес на управление в гр. София, [адрес], разноски за настоящата инстанция в размер на 800 (осемстотин) лева. Решението е окончателно.

Мотиви

Решение № 10654 от 9.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7772/2018 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 50, ал. 1 от Закона за марките и географските означения (ЗМГО). Образувано е по касационна жалба на Събирателно дружество (СД) "Сани Конс Тодорови сие", с адрес в гр. Перник, ул. "Младен Стоянов" № 3, представлявано от В. Тодоров и А. Тодорова, чрез адв. П. Калпакчиев от САК, срещу решение № 2876 от 27.04.2018 г. по адм. дело № 9372/2017 г. по описа на Административен съд - София - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата против Решение № 31 от 23.03.2017 г. на председателя на Патентното ведомство (ПВ) на Република България. По поддържаните оплаквания за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му и решаване на спора по същество с отмяна на атакувания индивидуален административен акт. Касаторът поддържа, че в първоинстанционното производство е останало недоказано реалното използване на процесната марка, поради което са налице материалноправните предпоставки за нейната отмяна на основание чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗМГО. Счита, че част от представените по делото фактури, издадени от лицензополучателя "Муун Лайт Д. Ш. Д. " ООД, не са относими към спорния период, а останалата част не могат да установят реалното използване на марката. Аргумент в подкрепа на защитната си теза касаторът черпи от разпоредбата на чл. 22, ал. 6 ЗМГО и датата на вписване на лицензионния договор в Държавния регистър на марките при ПВ. Твърди, че използването на марката преди тази дата от лицензополучателя не следва да се приеме за използване със съгласието на маркопритежателя. По допълнително наведени в с. з. доводи претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на ново такова, с което оспореният индивидуален административен акт бъде отменен. Ответникът – председателят на ПВ, в с. з. чрез юрк. Божилова, изразява становище за неоснователност на касационното оспорване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – ЕТ "Чичо Поджър – Н. Пеев", със седалище и адрес на управление в гр. София, [адрес], в писмен отговор и в с. з., чрез адв. Пакиданска от САК, оспорва подадената касационна жалба. С отричащи основателността й доводи, моли обжалваният съдебен акт да се остави в сила. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за неоснователна, по следните съображения: С атакувания съдебен акт е отхвърлена жалбата на СД "Сани Конс Тодорови сие" срещу Решение № 31 от 23.03.2017 г. на председателя на ПВ. С последното е прието за неоснователно искането му за отмяна на регистрация на марка с рег. № 18053 "Зрънчо", комбинирана, с притежател ЕТ "Чичо Поджър – Н. Пеев", за стоките от клас 30 на Международната класификация на стоките и услугите (МКСУ), за които е регистрирана, а именно: "екструдирани храни на зърнена основа". За да обоснове извод за законосъобразност на оспорения индивидуален административен акт, решаващият съд е приел от фактическа страна, че процесната марка е комбинирана и е регистрирана на 7.10.1991 г. за стоките "екструдирани храни на зърнена основа" от клас 30 на МКСУ, със срок на действие на регистрация до 4.06.2021 г. На 29.06.2015 г. СД "Сани Конс Тодорови сие" е поискало да се отмени регистрацията на марката, на основание чл. 25, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 19, ал. 1 ЗМГО. Искането с вх. № 1306366 е мотивирано с неизползването й за срок по - дълъг от пет години по отношение на стоките, за които е регистрирана. След провеждане на процедурата, разписана в Раздел V от Наредбата за разглеждане на спорове по Закона за марките и географските означения, в рамките на която е постъпило възражение от притежателя на марката, е постановено оспореното решение на председателя на ПВ, с което е отхвърлено искането за отмяна на регистрацията на комбинирана марка с рег. № 18053 "Зрънчо". В хода на съдебното производство са представени множество писмени доказателства, сред които лицензионни договори, фактури, дневници за покупко-продажби и снимков материал. В с. з. жалбоподателят е оспорил истинността на лицензионния договор за изключителна лицензия между маркопритежателя ЕТ "Чичо Поджър – Н. Пеев" и лицензополучателя "Муун Лайт – Д. Ш. Д" ООД, както и на достоверността на датите и авторството на следните фактури: № 11776/24.10.2014 г.; № 11777/24.10.2014 г.; № 11779/27.10.2014 г.; № 11780/27.10.2014 г.; № 11786/28.10.2014 г.; № 11787/28.10.2014 г.; № 11840/20.11.2014 г.; № 12248/12.05.2015 г.; № 12248/12.05.2015 г.; № 12295/28.05.2015 г.; № 12296/28.05.2015 г.; № 313/10.09.2014 г.; № 4131/26.09.2014 г.; № 4162/8.10.2014 г. и стокова разписка № 7396 към нея. С определение от 30.11.2017 г. АССГ открил производство по чл. 193 от Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК) и е назначил съдебно-почеркова експертиза. Според експертното заключение, неоспорено от страните, подписите под представения договор са положени от техните автори. При съпоставка на насрещните тези и възражения на страните, АССГ е концентрирал спора до това дали марката е реално използвана и използването дали е осъществено от притежателя й и/или друго лице с негово съгласие. Положителният му отговор е обоснован от констатацията, че в случая използването е осъществено при условията на чл. 19, ал. 3 ЗМГО, от трето лице – "Муун Лайт – Д. Ш. Д" ООД, със съгласието и по силата на сключения на 24.03.2013 г. лицензионен договор. Последният е ценен от съда като автентичен съобразно заключението на вещото лице по проведената съдебно-почеркова експертиза. След анализ на регламентацията в чл. 25, ал. 1, т. 1, чл. 13, ал. 2 и чл. 19, ал. 2 и 3 ЗМГО, както и относимите нормативни правила от Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно марките (Директива 2008/95/ЕО), първоинстанционният съд е счел, че събраните по делото писмени доказателства - фактури, справки - декларации по Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС) и дневници за покупки и продажби, предоставени от Териториалната дирекция (ТД) на Националната агенция по приходите (НАП), установяват предлагането на продукти с марката в релевантния период. Посочил е, че същите имат достоверна дата и са отразени по надлежния ред в счетоводството на дружеството. Първоинстанционният съд е проверил и съответствието на оспорения индивидуален административен акт с целта на закона, при което считайки, че с издаването му тя е постигната, е извел решаващ извод за неоснователност на инициираното от СД "Сани Конс Тодорови сие" оспорване. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанцинният съд правилно е преценил доказателствената стойност на събраните по делото, относими писмени доказателства. Обсъдил е обективно и изчерпателно фактите от значение за предмета на спора и приложимото към тях право, при което е формирал правилен и съответен на материалния закон извод за законосъобразност на оспорения административен акт. Развитите в съдебния акт мотиви се споделят от касационната инстанция и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК (Доп. ДВ, бр. 77/2018 г.) не следва да бъдат повторно възпроизвеждани. Правилно е идентифициран спорът по делото, който се свежда до въпроса преустановено ли е използването на регистрираната марка за непрекъснат период от пет години. Разпоредбата на чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗМГО регламентира, че регистрацията на марка се отменя по искане на всяко лице, когато марката не е била използвана съгласно чл. 19 ЗМГО. Според чл. 19, ал. 1 ЗМГО регистрацията може да бъде отменена, когато в срок от пет години от датата на регистрацията, притежателят не използва реално марката на територията на Република България във връзка със стоките или услугите, за които е регистрирана, или използването и е преустановено за непрекъснат период от пет години. В ал. 2 на същата разпоредба е посочено в кои случаи се приема, че марката е реално използвана. Процесната марка е регистрирана за стоки, поради което, за да се извърши преценка налице ли е реалното й използване в търговската дейност на дружеството съгласно чл. 19, ал. 2 ЗМГО, следва да се установи: поставянето на знака върху стоките или върху техните опаковки (чл. 13, ал. 2, т. 1 ЗМГО); предлагането на стоките с този знак за продажба или пускането им на пазара, или съхраняването им с тези цели (чл. 13, ал. 2, т. 2 ЗМГО), вносът или износът на стоките с този знак (чл. 14, ал. 2, т. 3 ЗМГО); използването на знака в търговски книжа и в реклами (чл. 13, ал. 1, т. 4 ЗМГО). За реално използване се счита и използването на марката от притежателя й във вид, който не се различава съществено от вида, в който марката е била регистрирана (чл. 19, ал. 2 ЗМГО). Съгласно чл. 19, ал. 3 ЗМГО използването на марката със съгласието на притежателя се счита за използване от самия него. Определеното в националното законодателство понятие "реално използване на марка" следва да бъде тълкувано в съответствие с чл. 10, § 1 и 2 от Директива 2008/95/ЕО. Целта на директивата и конкретният текст на относимите разпоредби водят до извод, че под понятието "реално използване" на една търговска марка, следва да се разбира преди всичко действителното й използване, а не номинално или формално използване на марката, отговарящо на основната функция на марката, която се състои в това да гарантира на потребителя идентичност на произхода на стоките и услугите, за която е регистрирана, за да се запази или създаде пазар за тези стоки или услуги. С оглед предмета на административното производство, доказателствената тежест за установяване липсата на елементите от фактическия състав по чл. 19 ЗМГО е за притежателя на атакуваната марка. Именно той следва да докаже осъществяването на положителния факт на реално използване на защитения знак през релевантния период за стоките, за които е регистриран, съответно - наличие на основателни причини за неизползването му. Съобразявайки нормативната уредба и тежестта на доказване, първоинстанционният съд е направил коректен и цялостен анализ на събраните по делото писмени доказателства и е достигнал до обосновани правни изводи за наличие на достатъчно и убедителни информационни следи, установяващи реалното използване на обсъжданата марка. Доводите на касатора за тяхната неотносимост почиват на неправилната му тълкуване на разпоредбата на чл. 22, ал. 6 ЗМГО в контекста на процесното правоотношение и установената в чл. 19, ал. 3 с. з. законова фикция. Нейното проявление се осъществява при наличие на постигнато между страните съгласие за използване на марката, което в случая е обективирано в подписания на 24.03.2013 г. лицензионен договор между маркопритежателя ЕТ "Чичо Поджър – Н. Пеев" и "Муун Лайт Д. Ш. Д" ООД. Автентичността на този договор, впоследствие подновен с нов такъв от 25.03.2016 г., е потвърдена от заключението на неоспорената от страните съдебно-почеркова експертиза, поради което неговата доказателствена стойност законосъобразно е зачетена от съда. Копие от лицензионния договор е приложен към искането от 24.09.2014 г. за неговото вписване в Държавния регистър на марките при ПВ и съответно е бил наличен в досието на процесната марка, поради което в съответствие с правилото по чл. 181 ГПК достоверността на датата на този частен документ се установява от настъпилия факт, установяващ по безспорен начин предхождащото го съставяне. По отношение на представените фактури: № 11776/24.10.2014 г.; № 11777/24.10.2014 г.; № 11779/27.10.2014 г.; № 11780/27.10.2014 г.; № 11786/28.10.2014 г.; № 11787/28.10.2014 г.; № 11840/20.11.2014 г.; № 12248/12.05.2015 г.; № 12248/12.05.2015 г.; № 12295/28.05.2015 г.; № 12296/28.05.2015 г.; № 313/10.09.2014 г.; № 4131/26.09.2014 г.; № 4162/8.10.2014 г. и стокова разписка № 7396 към нея, оспорени от жалбоподателя по реда на чл. 193 ГПК: Съобразявайки доказателствената сила на оспорените частни документи, първинстанционният съд принципно правилно е процедирал като е открил производство по чл. 193 и сл. ГПК. Смисълът на производството е една от страните да се противопостави на доказателствената сила на документ, който ползва другата страна. В конкретния случай обаче авторството на подписите във фактурите е ирелевантно за спора, т. к. не е било спорно отразяването им в счетоводството на доставчика и включването им в дневника за покупко-продажбите по ДДС. Следователно приложима е разпоредбата на чл. 301 от Търговския закон, която презумира представителната власт на всяко лице, действащо от името на търговеца до момента на неговото изрично противопоставяне. Поради това е без значение авторството на лицето, подписало се във въпросните първични счетоводни документи. Освен това, по аргумент от чл. 55 ТЗ и чл. 182 ГПК, вр. чл. 144 АПК редовно водените счетоводни книги и вписванията в тях се приемат като доказателства между търговци за установяване на търговските сделки и същите следва да се ценят в съвкупност с останалите събрани доказателства, индициращи осъществяването на съответните доставки на зърнени продукти. Това, заедно с обстоятелството, че подписите във фактурите не са задължителни елементи от нейното съдържание съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за счетоводството, не дава основание да се отрече формалната доказателствена стойност на въпросните фактури и действителността на отразените с тях стопански операции. Счетоводните документи, въз основа на които съдът правилно е установил реалното използване на марката, са издадени след 24.09.2014 г. – датата, на която е подадено искането за вписване на лицензионния договор, поради което неоснователно касаторът твърди, че същите са неотносими за релевантния период и следва да бъдат изключени от доказателствения материал. Фактурите отразяват осъществени от лицензополучателя продажби на "снакс" с марката "Зрънчо" и заедно с фактурите за закупени опаковки, складови разписки и снимки от производствения процес, съставляват конкретни и обективни доказателства за реализирането на продукцията, означена с процесния защитен знак, респ. за действителното и достатъчно използване на марката на съответния пазар. Фактурите са издавани през различни периоди на името на икономически субекти от различни населени места в страната. В тази насока, с оглед възраженията в касационната жалба, следва да се посочи, че доказването на реалното използване не означава непременно установяване на значимо в количество отношение търговско използване. Въпреки това, доставените в случая количества дават основание да се приеме, че марката се използва до степен, която осигурява пазарен дял на стоките, означавани с нея и потребителите могат да разграничат стоките на маркопритежателя от тези на други лица. Това заключение е в съответствие с тълкуванията на Съда на Европейския съюз в решението по дело № С-149/11 г., към което неоснователно реферира жалбоподателят в депозираните писмени бележки. Ето защо правилно е крайното заключение на АССГ, че е доказано реалното използване на марката от нейния притежател в релевантния петгодишен период за стоките от клас 30 МКСУ "екструдирани храни на зърнена основа". Съдебното решение не страда от релевираните с касационната жалби пороци и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, на основание чл. 143, ал. 3 АПК заявеното от процесуалния представител на председателя на ПВ искане за разноски основателно, поради което касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на ведомството сумата от 100 (сто) лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. На същото правно основание, разноски следва да се присъдят и на ответника ЕТ "Чичо Поджър – Н. Пеев" в доказания размер от 800 (осемстотин) лева съобразно документите, установяващи сумата на осъществените от страната в касационната фаза на производството разходи за адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,

Цитирани разпоредби

1