Решение № 17544 от 19.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3576/2019 г.

Решение № 17544 от 19.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3576/2019 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на контрольор "Принудително задържане на пътни превозни средства" в "Организация на движението, паркинги и гараж" ЕООД, гр. Велико Търново, ул. "Хан Аспарух" № 5 срещу Решение № 52 от 15.02.2019 г. на Административен съд, гр. Велико Търново, постановено по административно дело № 881/2018 г.

С обжалваното решение съдът е обявил нищожността на принудителна административна мярка "принудително задържане с техническо средство на пътно превозно средство" – лек автомобил, марка "Фолксваген", модел "Поло", регистрационен [рег. номер на МПС], собственост на С. Гаврилов.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - контрольор "Принудително задържане на пътни превозни средства" в "Организация на движението, паркинги и гараж" ЕООД, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Неправилно съдът е приел липса на правомощия, възложени му по надлежния ред, за осъществяване на дейността по принудително задържане с техническо средство на неправилно паркиран автомобил. Неправилно е тълкувал чл. 167, ал. 2, т. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и е допуснал смесване на фактическите състави на чл. 167, ал. 2, т. 2 и на чл. 168 ЗДвП. Не е разграничил двете хипотези и не е отчел, че в хипотезата на чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП не се налага посегателство върху чужда сфера на собственост, тъй като е налице единствено принудителното задържане на превозното средство на същото място, на което е било паркирано в нарушение на закона. Разпоредбата не изисква изрично посочване на конкретните служители от службата за контрол, които да извършват дейността. С оглед на това достатъчен факт за упражняване на дейността е заемането на длъжността контрольор "Принудително задържане на пътни превозни средства".

Неправилен счита извода на съда, че само управителят на дружеството може да прилага принудителната мярка. Съдът не е отчел осъщественото в случая устно упълномощаване на служителя от управителя да приложи процесната принудителна мярка. Сочи, че между Община Велико Търново и "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД е сключен договор за възлагане по смисъла на чл. 9 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), който урежда дейността по принудително задържане с техническо средство. Позовава се на чл. 99, ал. 3 ЗДвП и Решение № 1355 от 18.12.2014 г. на Общински съвет – Велико Търново.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на С. Градинаров. Претендира направените по делото разноски за двете инстанции. Касаторът се представлява от адв. Й. Христова, Адвокатска колегия, гр. Велико Търново.

1. Ответникът по касационната жалба – С. Градинаров, счита същата за неоснователна. Обжалваното решение е правилно, тъй като заповедта на кмета не съдържа посочване на конкретни служители, а и липсват данни за определяне от управителя на службата за контрол на конкретни служители, които да прилагат мярката по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП. Правилен счита извода на съда за необходимостта от нарочен акт за оправомощаване, а не за извеждане на правомощието по тълкувателен път.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Ж. Димова, Адвокатска колегия гр. Велико Търново.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Изводът на съда за липса на оправомощаване е несъответен на доказателствата по делото с оглед на длъжностната характеристика на приложилия мярката служител на службата за контрол.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че:

1. На 26.11.2018 г., около 8, 45 часа г-н Гаврилов паркира собствения си лек автомобил, марка "Фолксваген", модел "Поло", регистрационен [рег. номер на МПС], пред входа на парк "Марино поле", гр. Велико Търново като поставя на таблото на автомобила талон за платено паркиране валиден до 9, 40 часа.

1. На 26.11.2018 г. в 10, 02 часа контрольор в звено "Принудително задържане на пътни превозни средства" в "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД, гр. Велико Търново, прилага по отношение на лекия автомобил принудителна административна мярка "принудително задържане с техническо средство на пътно превозно средство" и поставя съобщение на автомобила.

1. На 26.11.2018 г. в 10, 03 часа е изпратено кратко електронно съобщение (SMS) за заплащане на такса за платено паркиране за автомобил с регистрационен [рег. номер МПС].

1. В хода на съдебното производство органът представя:

а) Заповед №РД-22-1490 от 17.09.2014 г. на кмета на Община Велико Търново, с която на основание чл. 167, ал. 2, т. 1 и 2 ЗДвП и Решение № 141 от 07.06.2000 г. на Общински съвет – Велико Търново "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД е определено за служба за контрол;

б) трудов договор между "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД и лицето, приложило процесната принудителна мярка;

в) длъжностна характеристика на служителя, приложил процесната принудителна мярка – длъжност "Контрольор в звено "Принудително задържане на пътни превозни средства", в която в т. 1.1.5. е посочено: "Задържа нередовните ППС с техническо средство тип "скоба" след извършена проверка или след получен сигнал от дежурния диспечер";

г) докладна записка на контрольора за приложената на 26.11.2018 г. принудителна мярка по отношение на автомобил с регистрационен [рег. номер на МПС];

д) Наредба за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на гр. Велико Търново (Наредбата);

е) справка за платеното паркиране на 26.11.2018 г.;

ж) договор от 31.08.2018 г. между Община Велико Търново и "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД.

1. В хода на съдебното производство жалбоподателят представя: карта за паркиране на хора с трайни увреждания; експертно решение № 3630 от 07.12.2018 г.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема, че е налице валидно определяне на "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД като служба за контрол по смисъла на чл. 167, ал. 2 ЗДвП от кмета на общината, но липсва надлежно оправомощаване на лицето, приложило процесната мярка. Заповедта на кмета не съдържа посочване на конкретния служител, а липсват данни за определяне от управителя на службата за контрол на конкретни служители, които да прилагат мярката.

Съдът приема, че делегирането на компетентност е възможно само по реда и в рамките, установени в съответната правна норма като се индивидуализира по отношение на поименно, длъжностно или структурно принадлежи лица, които въз основа на изричен акт са снабдени с конкретни правомощия. Приема, че сключеният договор между общината и търговското дружество не може да обоснове компетентност на органа, издал оспорената мярка. В случая е налице специален закон – Законът за движението по пътищата, поради което общият Закон за общинската собственост не намира приложение. По делото не е представено решение на Общински съвет – Велико Търново за предоставяне на управлението на публичната общинска собственост, но този факт е без правно значение за спора, тъй като е налице редовно определяне на службата за контрол, но нередовно овластяване на органа. В случая само управителят на дружеството може да издава индивидуални административни актове за прилагане на принудителните мерки.

Въз основа на горното съдът прави извод за нищожност на оспорения индивидуален административен акт, с който е приложена принудителната административна мярка и обявява нищожността й.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, допустимо и правилно.

Видно от доводите на касатора, възраженията на ответника и мотивите на обжалваното съдебно решение спорът по делото е единствено досежно компетентността на органа, приложил процесната принудителна административна мярка.

Безспорно е, че използването на техническо средство за принудително задържане на пътно превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3 ЗДвП, е принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Принудителните административни мерки са вид държавна административна принуда, която с оглед на чл. 23 ЗАНН се прилага в случаите, от органите и по реда определени в закон.

Разпоредбата на чл. 167, ал. 2 ЗДвП регламентира вида на принудителната мярка – техническо средство за задържане на пътното превозно средство. Същата разпоредба регламентира и случаите, когато тя се прилага – при незаплащане на дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3 ЗДвП. Разпоредбата определя и органа, който определя субекта, който може да осъществява функциите на служба за контрол – кметът на общината.

В упражняване на това си правомощие кметът на Община Велико Търново е определил – със Заповед № РД-22-1490, че именно "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД ще бъде служба за контрол по смисъла на чл. 167, ал. 2 ЗДвП.

Но службата за контрол не може сама по себе си да осъществява властническо административно правомощие каквото представлява прилагането на принудителната административна мярка, тъй като тя (службата) – в случая, е търговско дружество, чийто едноличен собственик е общината. Търговското дружество формира воля само чрез органите си, но определянето на дружеството като служба за контрол не значи автоматично и определяне на органите му за управление като административни органи, които могат да прилагат принудителната административна мярка още повече, че в случая, съгласно чл. 14 от Наредбата за управление и упражняване правата на собственост върху общинската част от капитала на търговските дружества – отм., в сила към процесния период, органи на управление на едноличните търговски дружества са едноличният собственик на капитала – общината, чрез общинския съвет, и управителят. Видно е, че единият от органите на общинското търговско дружество е самата община чрез общинския съвет, а другият е управителят, т. е. не е възможно два субекта едновременно да бъдат носители на властническо административно правомощие, защото това е в противоречие с основен принцип на публичното, в частност и на административното право, за разпределение на компетентността, отделно от факта, че най-малкото би било странно общинският съвет да прилага конкретната принудителна административна мярка. Фактът, че съгласно чл. 19 от Наредбата общинският съвет оправомощава кмета на общината да упражнява правата на едноличния собственик не променя противоречието от наличието на два органа за управление на търговското дружество.

При липса на изрично нормативно регламентиране, че определянето от кмета на даден субект като служба по контрол значи и определяне на органите му за управление като орган за прилагане на принудителната административна мярка е необходимо кметът на общината изрично да определи тези от служителите на службата за контрол, които имат правомощието да прилагат принудителната административна мярка.

Горното е в съответствие с изискванията на закона – чл. 23 ЗАНН. Тъй като в случая става въпрос за принудителна мярка, която се прилага за правонарушение, установявано от местната власт – чл. 99, ал. 1 и 3 ЗДвП във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), разпоредбата на чл. 167, ал. 2 ЗДвП следва да се тълкува в контекста на изискването на чл. 23 ЗАНН. С посочването в чл. 167, ал. 2 ЗДвП на кмета на общината като орган, който трябва да определи службите за контрол, законодателят фактически е определил органът, който следва да определи и лицата, които да осъществяват властническите административни правомощия по прилагане на регламентираната в точка 2 принудителна мярка. Съгласно чл. 44, т. 1, 7, 8 и 17 ЗМСМА кметът на общината е този, който ръководи цялата изпълнителна дейност на общината, организира изпълнението на актовете на общинския съвет, организира изпълнението на задачите, които произтичат от законите, утвърждава устройствения правилник на общинската администрация, т. е. правомощие на всеки кмет на всяка община е да регламентира начините на изпълнение на тези дейности, в т. ч. и с оглед на спецификите на всяка община да разпредели правомощията за тяхното изпълнение. Именно поради това, което от своя страна е проявление на принципа на местното самоуправление – конституционно установен в чл. 2, ал. 1 от Конституцията, законодателят не е посочил точно органът, който във всяка община е компетентен да приложи принудителната административна мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, а е определил органът, който е компетентен да го определи – кметът на общината.

Изричното определяне от кмета на общината на конкретните служители на службата за контрол като органи, които са компетентни да прилагат принудителните административни мерки, прави тези лица административни органи по смисъла на § 1, т. 1 АПК, което им дава правомощието да прилагат от името на държавата административна принуда. В случая кметът не ги оправомощава, защото не им делегира свои правомощия, а ги определя да изпълняват правомощията, които са регламентирани в закона. Включването в длъжностната характеристика на дейността по т. 1.1.5. "Задържа нередовните ППС с техническо средство тип "скоба" не е определяне на служителя като орган, компетентен да прилага принудителната мярка, защото длъжностната характеристика е съвкупност от функциите, правата и задълженията за съответната длъжност, изискванията към формалните и личностните качества на работника или служителя, мястото и взаимовръзките в йерархията на структурната единица, но не е акт по определя на работника или служителя като орган, компетентен да прилага принудителна административна мярка най-малкото защото не се издава от определения в закона орган, а в случая от управителя на дружеството. Длъжностната характеристика следва да отразява правомощието на лицето като задължение на заеманата от него длъжност, но това става въз основа на акт за определянето му за компетентен да прилага мярката орган от надлежния орган.

Що се отнася до доводите на касатора свързани със сключения между дружеството и общината договор следва да се посочи, че той също не е правното средство, чрез което валидно може да се определят конкретните служители на службата за контрол, които имат правомощието да прилагат принудителната административна мярка. Договорът не може да възложи валидно властнически правомощия с оглед на разпоредбата на § 1, т. 1 АПК, а и видно от съдържанието му той няма такъв предмет. Разпоредбата на чл. 16, ал. 2 от договора не определя служителите на дружеството, които имат право да прилагат принудителната мярка, а регламентира задължението на търговеца да изпълнява принудителните мерки при спазване на действащото законодателство.

Неоснователен е и доводът на касатора за смесване от съда на фактическия състав на чл. 167, ал. 2, т. 2 и на чл. 168 ЗДвП, тъй като принудителната мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП не водела до "посегателство върху чужда собственост". Първо, принудителната мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП безспорно е посегателство върху чужда собственост, защото поставянето на техническо средство прави невъзможна употребата на вещта до тогава, докогато техническото средство не бъде премахнато. Разликата между принудителната мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 и по чл. 168, ал. 1 ЗДвП е в начина на въздействие, а не в неговата липса. И второ. Различният начин на въздействие върху личната собственост не води до извод за липса на необходимост от спазване на законовите изисквания за прилагане на държавна административна принуда чрез принудителна административна мярка. Изказът на законодателя не може да води до неспазване на основни принципи и законови изисквания за прилагане на държавната принуда, а разпоредбата следва да бъде прилагана и тълкувана в съответствие с изискванията на чл. 46, ал. 1 ЗНА.

Видно от изложеното първоинстанционният съд правилно е установил липсата по делото на релевантния факт – определяне от кмета на общината на конкретните служители на определената от него служба за контрол за компетентни да прилагат принудителната административна мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДВП и въз основа на това е направил правилен и обоснован извод за липса на компетентност на органа, приложил процесната принудителна мярка.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД – юридическото лице, в чиято структура е лицето, постановило оспорената принудителна административна мярка с оглед на § 1, т. 6 АПК, да заплати на ответника направените за настоящата инстанция разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са в размер на 300, 00 лв. адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд