Решение № 14543 от 6.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9787/2013 г.

Решение № 14543 от 6.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9787/2013 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Огнян Тодоров Кънчев и Иванка Тодорова Вълчева срещу Решение № 6931/21.05.2013 г. на Върховния административен съд, IV отделение, постановено по адм. дело № 15207/2012 г., с което е отхвърлено искането им срещу неоснователно бездействие на Министъра на земеделието и храните да се произнесе по "цялото им искане за обезщетяване с поименни компенсаторни бонове за земеделски земи на наследодателя им Георги Атанасов Зиков в размер общо на 1236 дка", предявено по заявление с вх. № АО-549/28.05.2007 г. "за разликата от 469 дка", непризнати със Заповед № РД 46-879 от 25.07.2008 г. на Министъра на земеделието и храните. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочат, че липсата на произнасяне за разликата от 469 дка представлява неоснователно бездействие на Министъра на земеделието и храните, което следва да бъде преустановено. Считат, че е нарушена процедурата по чл. 19, ал. 4 от ППЗСПЗЗ и приетите Правила за работа на Комисията по чл. 10в, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Твърдят, че не е съставен протокол на Комисията по чл. 19а, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, нито последваща мотивирана заповед на оправомощения административен орган, която да им е съобщена по реда на ГПК. Намират, че е нарушена и процедурата по чл. 15, ал. 5 от ППЗСПЗЗ, като в тези насоки навеждат конкретни доводи в жалбата и молят съда да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови друго, по съществото на спора, с което да осъди ответника да преустанови неоснователното си бездействие като се произнесе по "цялото им искане за обезщетяване с поименни компенсаторни бонове за земеделски земи на наследодателя им Георги Атанасов Зиков в размер общо на 1236 дка", предявено по заявление с вх. № АО-549/28.05.2007 г. "за разликата от 469 дка", непризнати със Заповед № РД 46-879 от 25.07.2008 г. Ответникът - Министърът на земеделието и храните, чрез процесуален пълномощник, в о. с. з. оспорва касационната жалба като неоснователна. Идентично мотивирано заключение дава и представителят на Върховната административна прокуратура. Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведеното в жалбата касационно основание, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, инициирала настоящото производство, е депозирана срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, от активно процесуално легитимирани лица, при наличието на правен интерес и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, с оглед на което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Производството по адм. дело № 15207/2012 г. по описа на Върховния административен съд, IV отделение е образувано по оспорване от Иванка Тодорова Вълчева и Огнян Тодоров Кънчев, в качеството им на наследници на бежанеца Георги Атанасов Зиков, срещу неоснователно бездействие на Министъра на земеделието и храните да се произнесе по "цялото им искане по заявление с вх. № АО-549/28.05.2007 г. за обезщетяване с поименни компенсаторни бонове за земеделските земи на наследодателя им". За да се произнесе по спора, тричленният състав е установил от фактическа страна, че със заявление вх. № АО-549/28.05.2007 г. Павлинка Дойкова, в качеството си на наследница на общия наследодател Георги Атанасов Зиков, е поискала обезщетяване на всички наследници с поименни компенсаторни бонове, на осн. чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ, за земеделски земи на наследодателя им в размер общо на 1236 дка. По заявлението е образувана преписка в Министерство на земеделието и храните, разгледано от комисия по чл. 19а, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Със Заповед № РД 46-879 от 25.07.2008 г., издадена от Министъра на земеделието и храните, това заявление е уважено за 767 дка, като административният орган не се е произнесъл за разликата от 469 дка до пълния размер от 1 236 дка. Именно тази разлика обосновава правния интерес от релевираното оспорване и твърдението за продължаващо неоснователно бездействие на административния орган. След анализ на обстоятелствената част на депозираната уточняваща молба от 7.03.2013 г. решаващият състав е приел, че търсената защита намира своето правно основание в разпоредбите на чл. 256 и чл. 257, ал. 1 от АПК, регламентиращи хипотезите на бездействие на административен орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт. Преценил е, че в случая, Министърът на земеделието и храните не дължи извършването на фактическо действие, а издаването на административен акт, поради което релевираното оспорване е неоснователно. Настоящият петчленен състав на Върховния административен съд намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Разпоредбите от Раздел II от глава Петнадесета от АПК регламентират защита на оспорващите при неизвършването на фактически действия, които административният орган е длъжен за извърши пряко по силата на закона. Нормите на чл. 256 и чл. 257 от АПК визират обаче само тези административни правоотношения, при които нормативно установеното субективно право на гражданин или организация кореспондира със задължение на административния орган да извърши фактически действия, различни от издаването на административен акт. В случая, Министърът на земеделието и храните е сезиран с искане, по което следва да се произнесе с нарочна заповед, т. е с индивидуален административен акт, спрямо който защитата по чл. 256 от АПК е неприложима. Тя не обхваща неизпълнението на задължения за волеизявление чрез произнасяне в срок, което по силата на фикцията, установена в чл. 59, ал. 1 от АПК, се счита за мълчалив отказ и подлежи на самостоятелно оспорване по предвидения процесуален ред. Той изключва защитата по чл. 256 и чл. 257 от АПК, поради което правилни са изводите на тричленния състав, че не е налице една от кумулативно изискуемите се материалноправни предпоставки, обуславящи основателността на предявеното оспорване. Именно поради това, не би могла да бъде споделена тезата на касатора за налично бездействие, изразяващо се в непроизнасяне на административния оран. Той дължи издаване на административен акт, а не извършване на фактическо действие, с оглед на което всички доводи в жалбата във връзка с процедурата по заявлението и протокола на Комисията по чл. 19а, ал. 3 от ППЗСПЗЗ са ирелевантни. Като е достигнал до същия краен правен извод и е отхвърлил предявеното оспорване като неоснователно, тричленният състав е постановил решение, което не страда от релевирания касационен порок и като правилно следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия