Решение № 9239 от 27.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12184/2015 г.

Решение № 9239 от 27.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12184/2015 г., III о., докладчик председателят Жанета Петрова Заместник-председателят на Държавната агенция за бежанците е подал касационна жалба срещу решението от 11.09.2015 г. по адм. дело № 430/2015 г. по описа на Административния съд-Х. в частта, в която е отменено издаденото от този орган решение № 5109/30.06.2015 г. в частта за отказ за предоставяне на хуманитарен статут на А. А. И., гражданин на С., и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено. О. А. А. И. е поискал отхвърлянето на жалбата и присъждане на разноски за двете инстанции. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение, че решението е правилно и следва да остане в сила, тъй като административният орган не мотивирал отказа си съобразно принципа "забрана за връщане". Върховният административен съд, като провери правилността на решението в обжалваната част с оглед с оглед направените касационни оплаквания, намира, че жалбата е неоснователна. Административният съд установил, че с молба № 321/28.02.2015 г. до Държавната агенция за бежанците А. А. И., гражданин на С., мюсюлманин по религиозни убеждения, етнически кюрд, поискал да му бъде предоставен статут. На проведеното на 11.06.2015 г. интервю чужденецът заявил, че има само сирийско гражданство, не е имал проблеми с етническата и религиозната си принадлежност и не е членувал в политическа организация. През 2013 г. напуснал С. заради войната там и заживял в Л., където останал до лятото на 2014 г. Върнал се обратно в С., където останал до февруари 2015 г., и после заминал за Турция. След седмичен престой в Турция, през февруари 2015 г. влязъл в България. Впоследствие кандидатът променил историята си, като разказал, че през август 2014 г. се върнал от С. в Л.. В Л. получил разрешение за пребиваване за 6 месеца. Не успял да получи разрешение за продължаване на пребиваването си, тъй като в учрежденията му се подигравали. Н. Л. и се върнал в С. на 3 февруари 2015 г. Когато се завърнал в родното си място, бил притискан от кюрдското движение да стане охрана на селото. Той не желаел да носи оръжие и да участва във войната в С., поради което отново напуснал страната и от Турция, влязъл в България. С решение № 5109/30.06.2015 г. заместник-председателят на Държавната агенция за бежанците, оторизиран със заповед № 03-51/22.01.2015 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците за упражняване на правомощията му по делегация, отказал статут на бежанец и хуманитарен статут по молбата на А. А. И.. В мотивите на решението по искането за хуманитарен статут, административният орган изтъкнал, че кандидатът не е напуснал държавата по произход поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, поради което опасенията му от преследване с оглед чл. 9, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за убежището и бежанците не били оправдани. Органът взел предвид и факта, че А. И. пребивавал близо две години на територията на Л.. Тъй като на територията на тази държава не се развивал вътрешен или международен въоръжен конфликт, и чужденецът не бил преследван там, за него било възможно да се върне в Л.. Л. следвало да се разглежда като трета сигурна държава по смисъла на § 1, т. 9 от допълнителните разпоредби на Закона за убежището и бежанците, където А. И. можел да се ползва от ефективна закрила. Административният съд приел, че решението е издадено от компетентен орган, при спазване на производствените правила. Съдът посочил, че отказът за предоставяне на статут на бежанец по молбата на А. А. И. е законосъобразен, тъй като спрямо него не било осъществено преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, или политическо мнение и/или убеждение. Съдът обаче не споделил извода на административния орган, че по отношение на чужденеца липсват предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут. Според административният съд, в нарушение на чл. 75, ал. 2 ЗУБ при издаване на административното решение не били преценени всички факти, свързани личното положение на молителя, с държавата му по произход или с трети държави. Органът не изложил мотиви относно ситуацията в С., което е гаранция за спазване на принципа "non refoulement" (забрана за връщане), заложен в чл. 4, ал. 3 ЗУБ и чл. 33, ал. 1 от Конвенцията за статута на бежанците. В оспореното административно решение била коментирана само обстановката в Л., държава, която се явявала трета за търсещия закрила, но липсвало произнасяне относно актуалната обществено-политическа ситуация в държавата по произход. Поради допуснатото съществено нарушение на административнопроизводствените правила, административният съд отменил решението на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците в частта относно отказания по молбата на А. А. И. хуманитарен статут и върнал преписката за ново разглеждане. Касационната инстанция намира, че при постановяване на решението не са били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Съдът действително не е обсъждал в мотивите си положението в Л., както се оплаква касационният жалбоподател, но по същество е направил правилна преценка относно законосъобразността на административния акт, която кореспондира с данните по делото. Административният орган е игнорирал обстоятелството, че А. И. не идва от трета сигурна държава. Той е живял в Л., но се е завърнал в С. и оттам, през Турция, е пристигнал в България. Тези данни се съдържат в разказите на чужденеца и се потвърждават от положените в паспорта му гранични печати. Последният печат, сочещ легално пътуване от Л. е от датата 19 юни 2014 г. При положение, че С. е въвлечена във вътрешен въоръжен конфликт административният орган е. следвало да обоснове дали на територията на държавата по произход, откъдето е дошъл чужденецът, не съществуват тежки заплахи срещу живота или личността му поради безогледно насилие, при което всяко цивилно лице би било изложено на такива заплахи само поради присъствието си на там. Дори да се приеме, че А. И. идва от Л., административният орган е имал задължение да мотивира наличието или отсъствието на всички предпоставки по § 1, точка 9 от допълнителните разпоредби на Закона за убежището и бежанците, за да направи преценка, че Л. е трета сигурна държава. По дефиницията на закона, трета сигурна държава е тази, в която чужденецът е пребивавал и няма основания да се опасява за живота или свободата си поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение; защитен е от връщане до територията на държава, в която съществуват условия за преследване и застрашаване на правата му; не е изложен на опасност от преследване или тежко посегателство, като изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание; съществува възможност да поиска статут на бежанец и има достатъчно основания да се смята, че ще бъде допуснат до територията на тази държава. Доколкото оспореното решение съдържа факти относно положението в държавата Л., въз основа на които да се направи извод, че чужденецът няма да бъде застрашен от преследване или тежки посегателства, ако бъде върнат там, в решението не е обсъдено дали той ще бъде допуснат на територията на тази държава и няма ли да е застрашен от връщане на територията на С., както и дали в Л. съществува възможност да поиска статут на бежанец или хуманитарен статут. Поставеното решение в частта, в която съдът е отменил незаконосъобразния отказ на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците за предоставяне на хуманитарен статут по молбата на А. И. и е изпратил преписката за ново разглеждане, е правилно и следва да се остави в сила. Независимо от изхода на делото в полза на ответника не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като той е ползвал правна помощ, допусната при условията на Закона за правната помощ и възнаграждението на неговия адвокат се заплаща по предвидения в този закон ред. При доказателства за изплащането на адвокатското възнаграждение от Националното бюро за правна помощ, платената сума се възлага в тежест на загубилата делото страна и се присъжда в полза на Националното бюро за правна помощ (чл. 78, ал. 7 ГПК). По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд