Решение № 1787 от 15.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3048/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. Илиев, против решение 228/13.01.2023 г. по адм. дело 1637/2022 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), в частта с която е отхвърлен предявеният от него иск против Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури за заплащане на обезщетение по чл. 122, ал. З от Закона за държавния служител (ЗДСл), за периода от 21 - 22 и 25.02.2019 г. - за разликата над 120 лева, до пълния предявен размер от 180 лева, ведно с претендираните мораторна и законна лихви. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение като неправилно постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска неговата отмяна. Счита за неправилна преценката на АССГ, че предявеният иск е основателен само за част от периода - два дни, 21 - 22.02.2019 г. и че заповедта за възстановяването му е издадена на 22.02.2019 г., а не на 25.02.2019 г. Твърди, че не е бил допуснат до работа през целия претендиран период, включително на 25.02.2019 г., а от следващия ден е бил безработен. Претендира разноски. Ответникът по касация Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури (ИАРА), не изразява становище по касационната жалба, не изпраща представител в съдебно заседание и не прави искания. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение намира, че касационната жалба като подадена от страна в производството и в срок, е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на производството пред АССГ е била искова претенция на Е. Илиев за присъждане на обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДСл за недопускане до изпълнение на служебните му задължения, в размер на 180 лева за времето от 21.02.2019 г. до 25.02.2019 г., ведно с мораторна лихва от 54,55 лева върху главницата, както и законната лихва от предявяването на иска. Установено е по делото, че с решение 2788/24.04.2018 г. по адм. дело 10542/2017 г. на АССГ, оставено в сила с решение 2071/13.02.2019 г. по адм. дело 7760/2018 г. на ВАС, е била отменена заповед 154/21.08.2017 г. на изпълнителния директор на ИАРА, с която е било прекратено служебното правоотношение на Илиев за длъжността юрисконсулт в ИАРА. На 21.02.2019 г. той подал заявление за възстановяване по чл. 122 ЗДСл. Въз основа на заявлението изпълнителният директор на ИАРА издал заповед ЧР-117/25.02.2019 г., с която го възстановил на същата длъжност, считано от 25.02.2019 г. Последвало издаването на заповед ЧР-118/25.02.2019 г. от органа по назначаването, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл отново е прекратено служебното правоотношение на Илиев, считано от 25.02.2019 г. поради съкращаване на длъжността. Тази заповед също е била отменена с решение 8018/16.12.2019 г. по адм. дело 3280/2019 г. на АССГ, оставено в сила с решение 14168/17.11.2020 г. по адм. дело 5945/2020 г. на ВАС, но Илиев не се е явил да заеме длъжността в срока по чл. 122, ал. 1 ЗДСл, поради което служебното му правоотношение било окончателно прекратено на основание чл. 103, ал. 1, т. 2 ЗДСл със заповед ЧР-288/30.12.2020 г. Въпреки вярно установените факти по делото, АССГ е направил едно неточно приемане в правните си съждения, а именно, че заповед ЧР-117/25.02.2019 г. за възстановяване на длъжността, е издадена не на посочената в нея дата - 25.02.2019 г., а на 22.02.2019 г. Този извод не почива на установените факти. Първоинстанционният съд е изложил, че Илиев се е явил на работа на 21.02.2019 г., т. е. в предвидения срок от влизане в сила на решението на ВАС - 13.02.2019 г., но не е допуснат да я изпълнява до 22.02.2019 г. Приел е исковата претенция за частично основателна за периода от 21.02.2019 г. до 22.02.2019 г., неправилно счетена като датата на издаване на заповедта за възстановяване на длъжността, но пък е посочил, че възстановяването е от 25.02.2019 г., защото именно на тази дата той бил допуснат до работното си място. Изчислил е дължимото обезщетение за два работни дни - 21.02.2019 г. и 22.02.2019 г., в размер на 120 лева (60 лева дневно, при месечна заплата от 1200 лева). За разликата над уважения, до претендирания размер от 180 лева, съдът е отхвърлил иска. Уважил е размер на претендираната мораторна лихва върху главница от 120 лева - 36,36 лева за периода от 26.02.2019 г. до 20.02.2022 г., а за остатъка искът е бил отхвърлен. Касационната инстанция намира така постановения съдебен акт за правилен, въпреки допуснатите неточности в датите, като мотивите на първоинстанционния съд се нуждаят от известно допълнение и уточнение, още повече, че цитираната неточност не се отразява на крайния резултат, съгласно направените правни изводи от настоящия състав. Решението е правилно в частта с която са отхвърлени предявените искове за разликата над 120 лева, до пълния предявен размер на главницата от 180 лева и за лихвата над 36,36 лева, до пълния предявен размер от 54,55 лева Съгласно разпоредбата на чл. 122, ал. 3 ЗДСл държавен служител, който е възстановен по реда на ал. 1, не бъде допуснат да изпълнява съответната длъжност има право на обезщетение в размер на брутната му заплата от деня на явяването му на работа до действителното допускане да изпълнява служебните си задължения. Следователно обезщетението е свързано с установяване предпоставките по чл. 122, ал. 1 ЗДСл, които са наличие на отменена заповед за прекратяване на служебното правоотношение от органа по назначаването или от съда и явяване държавния служител в съответната администрация в двуседмичен срок от влизане в сила на административния акт или на съдебното решение. В конкретния случай от събраните доказателства безспорно е установено, че след влизане в сила на решение 2071/13.02.2019 г. по адм. дело 7760/2018 г. на ВАС на 13.02.2019 г., Илиев е подал на 21.02.2019 г. заявление да бъде възстановен на длъжността и е следвало да бъде възстановен на работа на следващия работен ден 22.02.2019 г. Вместо това, при положение че дните 23.02.2019 г. и 24.02.2019 г. са били неприсъствени - събота и неделя, той е бил възстановен на 25.02.2019 г. Следователно той е имал право на обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДСл. единствено за 22.02.2019 г., като размерът правилно е определен от АССГ въз основа заплатата му към момента на явяването му да бъде възстановен на длъжността на 25.02.2019 г. - 1200 лева. Първоинстанционният съд му е присъдил повече от дължимото обезщетение за един ден, но в тази част решението не е обжалвано от ИАРА и е влязло в сила. Неоснователно е искането на Илиев да се присъди обезщетение и за 25.09.2019 г., поради новото прекратяване на служебното му правоотношение със заповед ЧР-118/25.02.2019 г. Недопускането до изпълнение на съответната длъжност касае фактически действия, като издаването на последваща заповед за прекратяване на служебното правоотношение въвежда нов юридически факт. В случая служителят не е допуснат реално да изпълнява служебните си задължения от датата след подаването на заявлението за възстановяване - 22.02.2019 г. Новото прекратяване на служебното му правоотношение на следващия работен ден - 25.02.2019 г. е предпоставка за обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, поради установената от доказателствата по делото незаконосъобразност и на тази заповед, като съответно не е налице тази по чл. 122, ал. 3 ЗДСл. Това виждане е застъпено в наложилата се практика на ВАС, залегнала в решение 3403/31.03.2023 г. по адм. д. 7228/2022 г.; решение 7787/01.06.2012 г. по адм. д. 8956/2011 г.; решение 10221/26.10.2023 г. по адм. д. 11693/2022 г., трите на V о. Предвид така установеното настоящият състав намира, че решението следва да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно, тъй като претенцията на Илиев за по-голямо обезщетение от вече присъденото му от АССГ, е неоснователна. Съобразно изхода на делото право на разноски има ответната страна, но тя не е поискала присъждането на такива. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, пето отделение