Решение № 41 от 8.06.2022 г. на ВКС по н. д. № 90/2022 г.

Решение № 41 от 8.06.2022 г. на ВКС по н. д. № 90/2022 г., II н. о., НК, докладчик съдията Петя Шишкова Производството е по реда на чл. 346, ал. 1 от НПК.

Образувано е по повод на постъпили касационни жалби от подсъдимия П. Д. А., чрез защитника му, и от повереника на частните обвинители М. В. П. и Б. А. А. срещу решение № 314 от 02.12.2021 г., постановено по ВНОХД № 563/21 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. С атакувания съдебен акт присъда № 8 от 28.09.2021 г. по НОХД № 395/21 г. на Пазарджишкия окръжен съд е изменена, като срокът на наказанието "лишаване от свобода" е увеличен от една година и четири месеца на една година и десет месеца. Присъдата е потвърдена в останалата й част, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че на 06.08.2019 г. на път II – 37 в посока от гр. Пазарджик към с. Гелеменово, при управление на МПС – л. а. марка "Мерцедес", с ДК , нарушил правилата за движение – чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на А. Б. А., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия - престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. "б", вр. чл. 343, ал. 1, б. "в", вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК. Постановено е изтърпяването на наказанието лишаване от свобода да бъде отложено за изпитателен срок от четири години, наложено е и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години.

Повереникът на частните обвинители се позовава на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, иска връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд с указания за увеличаване на наказанието и отмяна на приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Счита, че част от обстоятелствата, възприети като смекчаващи всъщност не са такива, а относителната тежест, отредена на останалите е прекомерна.

С жалбата от името на подсъдимия се изброяват смекчаващите обстоятелства и се иска намаляване на наказанието до размер, близък до минималния. Защитникът е представил и писмено отрицателно становище по жалбата на частните обвинители.

В съдебно заседание повереникът на конституираните като частни обвинители родители на починалия А. А. поддържа жалбата, като твърди, че целите по чл. 36, ал. 1 от НК не биха могли да бъдат успешно постигнати с налагането на условно наказание.

Представителят на ВКП намира жалбите за неоснователни, а наложената на А. комплексна санкция за справедлива.

Защитникът на А. преценява, че апелативният съд е направил правилна оценка на относимите към индивидуализацията на наказанието обстоятелства, и не поддържа жалбата, а моли решението да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери жалбите за неоснователни:

Преценката за справедливостта на наказанието изисква да бъдат конкретизирани обстоятелствата, които са от значение за отговорността на извършителя, след което да бъдат анализирани по отделно и в тяхната съвкупност.

Във всички случаи чистото съдебно минало и положителните характеристични данни следва да се ценят в полза на дееца. Фактът, че е достигнал пълнолетие само два месеца преди деянието, безспорно го определя като млад човек, от категория, гранична с тази на лица в уязвимо положение, по отношение на когото е уместно да се прояви снизхождение. Няма спор, че е демонстрирал и изразил съжаление за случилото се. Изтъкнатите обстоятелства, освен че се отчитат като смекчаващи при определяне размера на наказанието, са от особено значение при преценката за начина на изтърпяване. В конкретния случай те дават основание за извод, че за постигане на предупредително и превъзпитателно въздействие по отношение на А. не е необходимо да бъде прилагана най-тежката форма на държавна репресия, като превантивната роля на наказателното производство и постановената присъда с произтичащите неблагоприятни последици за осъдения, е достатъчна.

Настоящият състав намира, че апелативният съд действително е надценил направеното признание в хода на досъдебното производство, като го е отчел като самостоятелно смекчаващо обстоятелство. То не е изиграло решаваща роля за изясняване на фактическата обстановка по делото, тъй като местопроизшествието и всички свързани с него обективни находки са били запазени и налични, и на разположение са били и трима напълно незаинтересовани свидетели-очевидци. Въпреки това, признанието не следва да бъде игнорирано, защото е свидетелство за критичното отношение на подсъдимия към извършеното, белег за осъзнаване на вината и разкаяние.

Неоснователно е възражението на повереника срещу значението, което въззивната инстанция е отдала на факта, че пострадалият е бил близък приятел на А.. Личната загуба е травматично психологическо изживяване и представлява своеобразно допълнение към комплекса от негативни последици за подсъдимия, които оказват превъзпитателно и предупредително-възпиращо въздействие върху него.

Касационната инстанция намира, че са необходими известни уточнения във връзка с броя и тежестта на допуснатите от А. нарушения на правилата за движение, както и с наличието на аварирали автомобили на пътя. Със започнатото изпреварване на товарния автомобил подсъдимият е нарушил едновременно две отделни забрани – произтичащата от разпоредбата на чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, задължаваща го преди да предприеме изпреварване, да се убеди, че пътят е свободен, и тази по чл. 63, ал. 2, т. 2 от ППЗДвП, забраняваща пресичането на надлъжна маркировка във вид на двойна непрекъсната линия. Според възприетата фактическа обстановка произшествието не е настъпило при осъществяване на непозволената маневра, а в следващия момент, когато А., възприемайки опасността, се е отказал да изпреварва, и при опит да се върне обратно зад камиона е загубил контрол над превозното средство. Така осъществените в съвкупност нарушения при изпреварването не са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и правилно са оценени като отегчаващи обстоятелства. Но застрашаването на двамата свидетели, водачи на авариралите автомобили, не е следвало да се отчита втори път като такова, защото именно тяхната позиция на пътя е препятствала безопасното изпреварване, т. е. е елемент от фактическия състав на вече съобразеното нарушение на чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП.

Според възприетите и неподлежащи на ревизия факти, когато се е опитал да се върне обратно зад товарния автомобил, подсъдимият не е успял да овладее превозното средство, поради високата скорост, с която се е движел. Във връзка със скоростта повереникът на частните обвинители претендира, във вреда на А. да се отчете и това, че се е поставил в невъзможност при нужда да спре в осветената от фаровете на автомобила зона. Разрешената скорост по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП по правило винаги е по-висока от съобразената по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Ангажиментът на водача да съобразява скоростта с пътната обстановка съществува само в рамките на ограничението от 90 км/ч. Като не го е спазил и това е довело до произшествие, той носи отговорност за по-тежкото нарушение, което "поглъща" несъобразяването на скоростта с конкретните условия на видимост, включително с тъмнината и дължината на осветената от късите светлини отсечка. Фактът, че А. се е движел със скорост, при която опасната зона за спиране е превишавала видимата зона, се субсумира в нарушението на режима на скоростта. То от своя страна съставлява елемент от състава на престъплението, и не следва да се третира като отегчаващо обстоятелство.

Не може да бъде споделена позицията, че движението със 116 км/ч. при разрешена скорост от 90 км/ч. е отегчаващо обстоятелство. За да е от значение, освен за квалификацията на деянието, и като отегчаващо обстоятелство, превишаването на допустимата скорост следва да е драстично. Тезата, че конкретното нарушение е изключително грубо не е надлежно защитена нито във въззивното решение, нито в касационната жалба на частните обвинители. Величината от 26 км/ч. не характеризира нарушението като особено тежко, тъй като не го отличава от обичайните случаи на нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП извън населените места.

Изводът, който се налага от цялостната оценка на относимите към санкцията обстоятелства е, че Пловдивският апелативен съд не е допуснал касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Многобройните смекчаващи обстоятелства се отнасят изцяло до личността на дееца, чието значение е приоритетно за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Отегчаващи обстоятелства са съпътстващите нарушения на правилата за предприемане на изпреварването, и тяхната значителна относителна тежест е адекватно отчетена с определянето на наказание над средния размер и продължителния период на лишаване от правоуправление.

Водим от горното, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,