Решение № 1479 от 31.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10573/2012 г.

Решение № 1479 от 31.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10573/2012 г., VI о., докладчик съдията Георги Чолаков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Районно управление "Социално осигуряване" (РУСО) - гр. Плевен, чрез пълномощника главен юрисконсулт Елеонора Радулова, против решение № 400/25.06.2012 г., постановено по адм. дело № 482/2012 г. по описа на Административния съд - Плевен, с което е отменено решение № 19/25.04.2012 г. на директора на РУСО и потвърденото с него разпореждане № 518/14.03.2012 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО, с което на Кирчо Вълев Найденов от гр. Ловеч е отказано преизчисляване на задължението, установено с разпореждане № 1813 от 6.10.2011 г. на ръководителя "ПО" при РУСО - гр. Плевен. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. По съображения, изложени в касационната жалба, касаторът моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорения административен акт. Ответникът по касационната жалба - Кирчо Вълев Найденов, от гр. Ловеч, чрез пълномощника адв. Светла Дамянова, моли обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира направените за тази инстанция разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационното оспорване. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: С обжалваното решение Административният съд - Плевен, е отменил по жалба на Кирчо Вълев Найденов от гр. Ловеч решение № 19/25.04.2012 г. на директора на РУСО и потвърденото с него разпореждане № 518/14.03.2012 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в РУСО - Плевен. Настоящият касационен състав на ВАС намира, че така постановеното решение като краен резултат е правилно, но не и на изложените в него основания. Страните не оспорват установената фактическа обстановка по делото, правният спор касае приложението на института на погасителната давност по чл. 115 от КСО, по-конкретно, моментът, от който следва да се счита, че давността е започнала да тече относно вземанията на НОИ за неоснователно получена сума за пенсия. Респективно спора се свежда до това изтекла ли е в случая кратката петгодишна погасителна давност за вземането на ДОО. От данните по делото е видно, че с експертно решение № 0902/19.08.2003 г. НЕЛК - гр. София, е отменил ЕР № 1873/3.06.2002 г. на ТЕЛК - гр. Ловеч, с което е била определена 100 % инвалидност пожизнено на Кирчо Вълев Найденов от гр. Ловеч - ответник в настоящото производство и с посоченото ЕР на НЕЛК са му определени 20 % неработоспособност. С разпореждане № 745/23.04.2004 г. на ръководителя "ПО" е отменено предходното разпореждане за отпускане на пенсия на Кирчо Вълев Найденов от гр. Ловеч и е отказано отпускането на такава. С влязла в сила присъда № 127 от 25.04.2008 г. по НОХД 3914/2007 г. по описа на РС - Плевен, лицето е признато за виновно, в това че през периода от 29.04.2002 г. до 30.11.2003 г. е ползвал документ с невярно съдържание, вследствие на което се е обогатил неоснователно. Изготвена е справка от РУСО - гр. Плевен за размера на дължимите вземания в размер на 3092 лева главница, представляващи неоснователно получени пенсии от лицето за периода 29.04.2002 г. - 30.11.2003 г., върху която сума е начислена лихва. С разпореждане от 19.08.2011 г. на ръководителя "ПО" на лицето е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 233,19 лева, а с разпореждане № 1711/30.09.2011 г. му е отказано отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, лична социална пенсия за инвалидност и добавка за чужда помощ. Последното не е оспорено и е влязло в сила. Издадено е разпореждане № 1813 от 6.10.2011 г., с което е разпоредено възстановяване на недължимо платените суми за пенсии, изчислено на 8905,54 лева - главница и лихва към датата на издаване на разпореждането. От лицето е подписана декларация на 8.11.2011 г., с която се съгласява от отпуснатата му ЛПОСВ да бъде удържана сумата от 83.19 лева за погасяване на задължението. С жалба от 10.02.2012 г. лицето е поискало на основание чл. 115, ал. 1 от КСО вземането, определено с разпореждане № 1813 от 6.10.2011 г., да бъде преустановено поради изтичане на петгодишен давностен срок. На тази жалба органът е отговорил с разпореждане № 518/14.03.2012 г., с което искането му е отхвърлено с мотивите, че по силата на чл. 120 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) петгодишната давност не се прилагала служебно, а само по възражение на длъжника. В този смисъл и предвид факта, че лицето не било оспорило посоченото разпореждане, органът е приел, че с това разпореждане, произвело правното си действие, била прекъсната давността, поради което следвало да се приложи абсолютната десетгодишна давност, която обаче не била изтекла. При последвалото оспорване на това разпореждане по административен ред от адресата директорът на РУСО - гр. Плевен е постановил решението - предмет на настоящото производство. Така постановеното решение на директора на РУСО - гр. Плевен е отменено при последвалия съдебен контрол от състав на Административен съд - Плевен. За да постанови това решение съдът е приел, че с обжалвания акт неправилно е отказано преизчисляване на задължението на Кирчо Вълев Найденов от гр. Ловеч, установено с разпореждане № 1813 от 6.10.2011 г., произтичащо от недължимо платени суми за пенсии, изчислено на 8905,54 лв., представляващо главница и лихва към датата на издаване на разпореждането, тъй като задължението на жалбоподателя към ДОО е било погасено по давност към датата на постъпилото при органа възражение за погасена давност - 10.02.2012 г. Приел е още, че надвзетата пенсия за периода 29.04.2002 г. - 30.11.2003 г. представлява неоснователно извършен разход от фондовете на ДОО като административният орган е узнал за него най-късно при издаване на разпореждане № 745/23.04.2004 г., тоест на 23.04.2004 г. Приел е за установено, че в случая началният момент, от който е започнала да тече погасителната давност е 1.01.2005 г., следователно към 1.01.2010 г. вземането е следвало вече да е погасено по давност като в този период органът не е предприел никакви действия за събирането му, които да са прекъснали давността. При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд обосновано е извел извода, че вземането на НОИ към датата на издаване на разпореждане № 1711/30.09.2011 г. и издаденото въз основа на него разпореждане № 1813 от 6.10.2011 г., с което е разпоредено събирането на сумата, ведно с определената към този момент лихва, се отнасят до вземане на НОИ, което е погасено по давност към предходна на издаването им дата - 1.01.2010 г., тъй като са изтекли повече от 5 години от датата, на която органът е узнал за неоснователно извършения разход от фондовете на ДОО. Възражението в касационната жалба, което е било поддържано и пред първата инстанция, че в случая следвало да се приложи абсолютната десетгодишна давност, но максималният 10-годишен давностен срок чл. 115, ал. 1 от КСО не бил изтекъл, е неоснователно. Като юридически факт погасителната давност е период от време, през който носителят на едно право, в случая РУСО гр. Плевен, е бездействал. Съобразно разпоредбата на чл. 115, ал. 1 от КСО (в сила от 1.01.2009 г.), вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнася. С изтичане на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят, се погасяват всички вземания, независимо от прекъсването на давността. Първоинстанционният съд законосъобразно е обосновал отмяната на оспорения административен акт с липсата на мотиви от страна на административния орган, защо прилага 10-годишната давност по чл. 115, ал. 1, изр. второ от КСО. В случая няма данни да са били налице периоди, в които да е прекъсван 5-годишният давностен срок, което да предполага прилагане на абсолютната давност. Правилно е прието в обжалваното решение, че в настоящия казус плащанията, за чието възстановяване е издадено разпореждане № 1813 от 6.10.2011 г., се отнасят за времето от 29.04.2002 г. до 30.11.2003 г., поради което към датата на постъпилото при органа възражение за погасена давност - 10.02.2012 г., за тези вземания е изтекъл петгодишният срок, предвиден в изречение първо на чл. 115, ал. 1 от КСО. С предложеното от касатора тълкуване на чл. 115, ал. 1 от КСО се твърди точно обратното, но тази теза не намира опора в КСО, която предвид изложеното по-горе не може да бъде и споделена. В тази връзка обосновано съдът е посочил, че неоспорването на разпореждане № 1813 от 6.10.2011 г., с което е разпоредено търсене на вземането и влизането му в сила, представлява акт за събиране на вече установено и погасено по давност вземане. Същото не създава ново задължение, а само разпорежда търсенето на сумите, чиято дължимост вече е установена. Още повече че възражение за давност може да се прави и пред органа по изпълнението. Следва да бъде споделен и изводът на решаващия състав, че постановената присъда № 127 от 25.04.2008 г. по НОХД 3914/2007 г. по описа на РС - Плевен и влизането й в сила е неотносимо за вземането на органа, тъй като същата не установява нови факти или обстоятелства, за които органът да не е знаел, нито е необходима предпоставка за събиране на вземането по силата на закона. По изложените съображения първоинстанционният съд правилно е отменил обжалваното решение на директора на РУ"СО" - гр. Плевен и потвърденото с него разпореждане. Не са налице касационни основания за отмяна и обжалваното решение което като правилно следва да бъде оставено в сила. Или в случая решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено. Следва само да се допълни това решение, като при условията на чл. 173, ал. 2 от АПК се постанови връщане на делото като преписката за ново произнасяне от административния орган. При повторното разглеждане на искането административният орган следва да се съобрази със дадените в мотивите на решението указания по тълкуването и прилагането на закона. Предвид изхода на спора основателно се явява и направеното искане за присъждане на разноските за тази инстанция, който следва да се възложат в тежест на касатора. Същите възлизат на сумата 600 лв. - представляващи реално направени и доказани такива. В тази връзка се съобразява, и обстоятелството, че касатора не е направил възражение за прекомерност. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,