Решение № 511 от 16.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2371/2016 г.

Решение № 511 от 16.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2371/2016 г., III о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/, образувано по касационна жалба от В. Д. Ч. срещу Решение № 2042 от 23.12.2015 г., постановено по адм. д. № 792 по описа на Административен съд - Б. за 2015 г., с което е отхвърлена жалбата на касационния жалбоподател против Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 02-010-6500/680 от 28.09.2015 г., издаден от заместник - изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" (ДФЗ), с който е определено задължение в размер на 7899.87 лв., представляващо 75 % от общата изплатена сума по мярка 211 за кампании 2010 г. и 2011 г., на основание чл. 14, ал. 1 и ал. 2, т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. (Наредба № 11 от 3.04.2008 г.), както и е осъден жалбоподателя да заплати на ДФЗ сумата от 300,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се твърди постановяване на решението, предмет на контрол при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че изводът на съда за издаването на спорния АУПДВ от компетентен орган при условията на делегация е неправилен. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил възраженията на В. Ч. във връзка с твърдените нарушения на материалния и процесуалния закон. Констатациите и изводите на състава на АСП са в противоречие с приложимите правни норми и принципи. Иска се отмяната на обжалваното съдебно решение и отмяната на спорния АУПДВ. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се представлява от адв. П., който от негово име поддържа жалбата, а по същество моли да бъде уважена. Подробни съображения са развити в писмената защита на процесуалния представител. Отправя искане за присъждане на разноски. Ответникът - заместник - изпълнителният директор на ДФЗ, не е изразил становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Жалбата е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е бил АУПДВ № 02-010-6500/680 от 28.09.2015 г., издаден от заместник - изпълнителния директор на ДФЗ, с който е установено публично държавно вземане по отношение на В. Д. Ч. размер на 7899.87 лв., представляващо 75 % от общата изплатена сума по мярка 211 за кампании 2010 и 2011 г. в размер на 10 533.16 лв., дължима на основание чл. 14, ал. 1 и ал. 2, т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. Определен е срок за доброволно плащане и е посочен начинът на изчисляване на дължима лихва. За да издаде спорния АУПДВ, заместник - изпълнителният директор на ДФЗ е съобразил, че с влязъл в сила Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211 с изх. № 02-010-6500/22970 от 26.11.2013 г. е прекратен многогодишния ангажимент на В. Ч., на основание чл. 14, ал. 1 от посочената Наредба по причина неподаване от това лице на заявление за подпомагане за третата година от поетия петгодишен ангажимент (за кампания 2012 г.). За това кандидатът бил уведомен с изпратено му уведомително писмо. Установено е от административния орган, че общо изплатената сума по мярка 211 на Ч. е 10 533.16 лв., а по години, както следва: за първата година от ангажимента, за кампания 2010 г. - 10 533.16 лв., за втората година от ангажимента, за кампания 2011 г. - 0.00 лв. Като се е позовал на чл. 14, ал. 2, т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. (в относимата редакция) административният орган е приел, че Ч., като бенефициент по мярката, следва да възстанови 75 % от получената субсидия, а именно сума в размер на 7899.87 лв., тъй като е прекратил участието си по мярката след третата година от поетия ангажимент. Органът е уведомил посоченото лице за откриване на производството по издаване на АУПДВ, дал му е възможност да представи допълнителна информация в съответствие с чл. 34, ал. 3 АПК, а представеното възражение на кандидата е намерил за неотносимо към това производство. Първоинстанционният съд е разгледал направеното от Ч. възражение за нищожност на оспорения пред него АУПДВ и е дал подробно мотивиран отговор. Съобразил е приложимите разпоредби от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и чл. 166 от Данъчноосигурителния процесуален кодекс (ДОПК), като правилно е приел, че компетентен да издаде АУПДВ е този орган, който е бил определен по реда на чл. 166, ал. 2, предл. второ ДОПК от ръководителя на съответната администрация. Противно на твърденията на касатора, правният извод, направен от първоинстанционния съд за издаването на спорния АУПДВ от компетентен орган е в съответствие с материалния закон. Към датата на издаване на АУПДВ е налице законово предвидена възможност изпълнителният директор на ДФЗ да делегира правомощията си по установяване на публични държавни вземания на свой заместник в разпоредбата на чл. 166, ал. 2, изр. второ ДОПК. Тази законова разпоредба предвижда възможност за такава делегация. Заместник-изпълнителният директор на ДФЗ е притежавал материалната компетентност да издаде обжалвания АУПДВ по силата на Заповед № 03-РД/323 от 11.03.2015 г. на изпълнителния директор на ДФЗ за делегиране неговите правомощия по установяване на публични държавни вземания по ЗПЗП. Основателно, обаче, е оплакването на касатора, че обжалваният съдебен акт е издаден при неизяснена фактическа обстановка поради нарушаване на процесуалните правила. Фактът, че издаденият по отношение на Ч. А. за прекратяване на многогодишния ангажимент от 26.11.2013 г. е влязъл в сила е бил спорен и това изрично е посочено още в жалбата на лицето. При направеното изявление в жалбата на Ч. до съда, че не е получавал горепосоченият акт, решаващият състав неправилно е приел, че същият съставлява стабилен административен акт без да събере доказателства по така направеното възражение. Действително, съгласно чл. 170, ал. 1 АПК доказателствената тежест за това се носи от оспорващия, но за да се приложат последиците от неизпълнението на доказателствените задачи на страните в процеса следва съдът да е изпълнил задълженията си по разпределение и указване на доказателствената тежест, произтичащи от принципа на служебното начало в съдебното администативно производство, регламентирани по-конкретно в чл. 9, ал. 3, чл. 163, ал. 3, чл. 171, ал. 4 АПК. Съдът не е осъществил разпределение на доказателствената тежест и не е дал указания на страните относно доказателствените им задачи в процеса, видно от съдържанието на разпореждане от 25.11.15 г. по хода на делото, с което съдът е насрочил делото в открито съдебно заседание, както и от протокола от единственото съдебно заседание по делото, проведено на 17.12.2015 г. Обстоятелството, че страната се представлява от адвокат не елиминира задължението на съда да спазва изискванията на процесуалния закон. Съдът по същество е формирал правния си извод за това, че са настъпили последиците на чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. без да направи обосновани фактически изводи относно това дали актът за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211 с изх. № 02-010-6500/22970 от 26.11.2013 г. съставлява влязъл в сила административен акт, а това обстоятелство е от значение за правилното решаване на спора.. За изясняването на този въпрос са необходими специални познания, каквито съдът по презумпция не притежава, поради което в съответствие с разпоредбата на чл. 171, ал. 2, изречение второ АПК съдът е имал процесуалната възможност да назначи съдебно графична експертиза, която да бъде изготвена от вещо лице със съответната компетентност, но не го е сторил. Поради това, че съдът е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствени правила, изразяващи се в това, че не е разпределил доказателствената тежест в съответствие с правилата на чл. 170 АПК, не е дал указания на страните, в частност на жалбоподателя относно това за кои релевантни факти и обстоятелства носи доказателствената тежест: не му е указал, че в случай, че оспорва автентичността на подписа си върху представената обратна разписка от 22.12.13 г. за връчване на акта за прекратяване на многогодишен ангажимент с изх. № 02-010-6500/22970/26.11.2013 г., то тежестта за установяване на горното обстоятелство тежи върху него. Съдът, въпреки предоставената му от закона възможност не е назначил служебно експертиза за изясняване на въпроси от значение за правилното решаване на делото, поради което и съдебното решение е постановено при наличието на касационно отменително основание по чл. 209, т. 3, предложение второ АПК. Съдебното решение следва да бъде отменено и на основание чл. 222, ал. 2 АПК следва делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на съда при спазване на указанията, дадени по-горе в мотивите на настоящото решение. След извършване на посочените процесуални действия, свързани с разпределение и указание на доказателствената тежест в процеса и изясняване на посочените спорни въпроси, включително чрез изслушването на заключение на вещото лице и евентуално събиране на други относими писмени доказателства, съдът следва да даде обоснован отговор относно материалната законосъобразност на процесния административен акт. Въпросът относно възлагането на разноските следва да бъде разрешен при новото разглеждане, съгласно чл. 226, ал. 3 АПК. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение