Решение № 5872 от 5.6.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/. Образувано е по касационна жалба на Министъра на вътрешните работи, чрез процесуалния му представител юрк. Пиперкова, против решение 7 от 09.01.2023г. по адм. дело 344/2022г. на Административен съд гр. Русе, в частта, с която е отменена заповед 8121К 6669 от 15.07.2022г. на Министъра на вътрешните работи, с която за дисциплинарно нарушение по чл. 194 ал. 2 т. 4 във връзка с т. 15, 19, 20 и 28 б. а от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, на основание чл. 197 ал. 1 т. 6 и чл. 204, т. 1 и чл. 203 ал. 1 т. 13 ЗМВР му е наложено дисциплинарно наказания уволнение и на основание чл. 226 ал. 1 т. 8 ЗМВР е прекратено служебното правоотношение в МВР, считано от връчване на заповедта на Г. Попов разузнавач, V степен в сектор Борба с организираната престъпност Русе към отдел Център - север при Главна дирекция Борба с организираната престъпност /ГД БОП/ МВР. С касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона и поради необоснованост отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Прави възражение за неправилност на извода за незаконосъобразност на заповедта, тъй като дисциплинарно наказващият орган /ДНО/ не се е съобразил със становището на дисциплинарно разследващия орган /ДРО/, което е било за налагане на по леко наказание по чл. 200 т. 12 ЗМВР, тъй като не е налице законово изискване за такова съобразяване. Навежда съображения и че е неправилен извода на съда за материална незаконосъобразност на заповедта поради нарушение на чл. 206 ал. 2 ЗМВР, а именно неотчитане на получените награди и поощрения и липса на предходни наложени по леки наказания на жалбоподателя, тъй като отново посочва, че не е налице законово изискване при налагане на най тежкото наказания уволнение да е предхождано от по леки такива. Твърди и неправилност на извода на съда за липса на един от eлементите от фактическия състав за налагане на наказание на основанието по чл. 203 ал. 1 т. 13 ЗМВР, а именно липсата на установено уронване престижа на службата, като напротив излага подробни съображения във връзка с наличието и на този фактически елемент от състава на вмененото нарушение. Иска оспореното съдебното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отхвърля жалбата срещу заповедта. Ответникът Г. Попов, чрез процесуалния се представител адв. Великов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за двете инстанции. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение АС гр. Русе е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, без допуснати нарушение във формата и такива на административно производствените правила, които да са от категорията на съществените, като е изложил съображения защо допуснатото нарушение в неспазване на срока по чл. 205 ал. 6 ЗМВР не е съществено. Приел е, че в заповедта са посочени самостоятелни основанията, както фактическите, така и правните за налагане на най тежкото дисциплинарно нарушение, както и че жалбоподателя е запознат с в пълнота с данните за вмененото му деяние, като се е запознал с материалите. Приел е, че е спазен и срокът по чл. 195 ал. 2 във връзка с чл. 196 ал. 1 и 2 ЗМВР. Направил е извода обаче, че заповедта е издадена в противоречие с материално правни норми и при липса на всички предпоставки от фактическия състав за налагане на най тежкото дисциплинарно наказания и в противоречие с целта на закона. Посочил е, че в случая от доказателствата безспорно се установява извършено от жалбоподателя в първата инстанция нарушение на чл. 15, 20 и 28 б. а от Етичния кодекс, но същите не могат да бъдат квалифицирани като тежки нарушения на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203 т. 13 ЗМВР, както и не могат да обосноват елемента от фактическия състав да са довели до уронване престижа на службата. Посочил е, че това е така, тъй като нарушението е извършено от служителя в извън работно време, като той не е бил с униформа или с други отличителни знаци на службата, не е съдействал на органите на реда на момента, тъй като е отивал на среща с оперативно интересно лице, от която се е установило, че е постигнат резултат, а за качеството му на служител на МВР другите участници в инцидента са разбрали в следващите дни и то не от него, а от служители на КАТ. Поради това съдът е приел, че липсва елемента от фактическия състав за налагане на най тежкото наказание, а именно уронване престижа на службата, съответно липсват предпоставките в пълнота за налагане на това дисциплинарно наказания. Посочил е и че двукратно при връщане на преписката за допълнително събиране на доказателства от ДНО, ДРО е върнал същата с предложение за налагане на о леко наказание порицание, което макар и незадължително за наказващия орган, е следвало да бъде съобразено при индивидуализиране на наказанието по чл. 206 ал. 2 ЗМВР. Приел е и нарушение на тази норма, тъй като при налагане на наказанието, ДНО не е отчел тежестта на нарушението и липсата на настъпили от него вредни последици, обстоятелствата при които е извършено, както и цялостното поведение на служителя и съответно факта, че е награждаван неколкократно при липса на други извършване нарушения. По тези съображения е приел и че наложеното наказание не съответства на целта на закона, съответно е в нарушение на чл. 206 ал. 2 ЗМВР, както не е съобразено с изискването за съразмерност, съответно нарушен е чл. 6 АПК. Поради това е приел, че оспорената заповед е незаконосъобразна и я е отменил. Решението е правилно. Правилно съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган съобразно предоставените му по закон правомощия, като са спазени изискванията за форма, тъй като същата съдържа подробно описани фактически основания, съответни на правните такива, въз основа на които е издадена. Правилен е извода на съда за липса на допуснати нарушения на административно производствените правила. Напротив от събраните в хода на производството доказателства се установява, че на жалбоподателя са били редовно предявени материалите събрани в рамките на проведеното дисциплинарно производство, както и изготвените становища, както и при спазване на преклузивния срок по чл. 195 ал. 2 ЗМВР, тъй като се касае за вменено тежко нарушение на служебната дисциплина, а именно такова по чл. 203 т. 13 ЗМВР. Правилен е и извода на първоинстанционния съд, че постановяването на заповедта след срока по чл. 205 ал. 6 ЗМВР не е нарушение от категорията на съществените. На следващо място неоснователно е възражението за неправилност на извода на съда за незаконосъобразност на заповедта. В случая в оспорената заповед и предвид проведеното дисциплинарно производство, което е за нарушение на правилата на Етичния кодекс, съответен на закона е извода на първоинстанционния съд за незаконосъобразно квалифициране на установеното дейние като тежкото нарушение по чл. 203 ал. 1 т. 13 ЗМВР, а именно установени деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. Правилен е извода на съда за материална незаконосъобразност на заповедта, тъй като липсва един от елементите на фактическия състав за налагане на най тежкото наказание и да се приеме наличие на тежко нарушение, тъй като не всяко установеното нарушение на етичните правила следва да се приеме за тежко, а именно трябва да е налице и елемент това деяние да е уронващо престижа на службата. В случая от доказателствата безспорно се установява извършено от жалбоподателя в първата инстанция нарушение на чл. 15, 20 и 28 б. а от Етичния кодекс, но същите не могат да бъдат квалифицирани като тежки нарушения на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203 т. 13 ЗМВР, тъй като не могат да обосноват елемента от фактическия състав да са довели до уронване престижа на службата. Правилно първоинстанционният съд е приел, че тъй като нарушението е извършено от служителя в извън работно време, като той не е бил с униформа или с други отличителни знаци на службата, а за качеството му на служител на МВР другите участници в инцидента са разбрали в следващите дни и то не от него, а от служители на КАТ. Предвид събраните доказателства правилно съдът е приел, че липсва елемента от фактическия състав за налагане на най тежкото наказание, а именно уронване престижа на службата, съответно липсват предпоставките в пълнота за налагане на това дисциплинарно наказания. Правилен е и извода на съда, че е допуснато нарушение на чл. 206 ал. 2 ЗМВР, според който при определяне на вида и размера на дисциплинарните наказания се вземат предвид тежестта на нарушението и настъпилите от него последици, обстоятелствата, при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на държавния служител по време на службата. В съответствие с тази законова норма АС гр. Русе е достигнал до извод, че при налагане на наказанието, ДНО не е отчел тежестта на нарушението и липсата на настъпили от него вредни последици, обстоятелствата при които е извършено, както и цялостното поведение на служителя, а именно, че не е допуснал действия, които да уронят престижа на службата. Съответен на правните норми е в тази връзка изводът, че наложеното наказание не съответства на целта на закона, съответно е в нарушение на посочената по горе разпоредба на ЗМВР, така и на изискването за съразмерност по общата разпоредба на чл. 6 АПК Оспореното решение в оспорената му част като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е основателно искането на ответника по касация за присъждане на разноски, като следва да бъде уважено в за двете инстанции, предвид това, че са доказани. Представени са доказателства за реално строени такива за настоящата инстанция и за първата инстанция, които са реално заплатени, като не са били присъждани такива освен за държавна такса в първата инстанция с оспореното решение. В тази връзка не следва да бъде уважена претенцията на ответника по касация за заплащането на разноски в размер на 10 лв. за държавна такса за първата инстанция, тъй като такава вече е присъдена с оспореното в това производство решение. Воден от горното и на основание чл. 221 ал.1 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,