Решение № 325 от 12.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7168/2014 г.

Решение № 325 от 12.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7168/2014 г., VII о., докладчик съдията Павлина Найденова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Слави Веселинов Дончев срещу решение № 763 от 18.03.2013 г. по адм. д. № 3452/2013 г. на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена подадената от него жалба срещу против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 11180/19.09.2013 г. на Началник сектор ПП към ОД МВР - Пловдив, временно отнемане на свидетелството за управление до решаване въпроса за отговорността. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Според жалбоподателя, съдът е констатирал, че обжалваната заповед за прилагане на принудителна административна мярка не съдържа мотиви за прилагането й въобще, така както и по отношение на срока на действието й, който административният орган е определил. Съдът дори в мотивната си част е посочил, че съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДВП принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 4 и т. 5, буква "а", т. 6 и т. 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол. Счита, че е налице противоречие между изложените от съда доводи относно изискването мярката да се прилага с мотивирана заповед, а от друга страна от мотивите на обжалваното решение не става ясно, защо съдът стига до заключението, че случая попада в хипотезата на /на TP № 16 от 1975 г. на ГК на ВС/ и от коя част на административната преписка могат да се изведат мотивите на административния орган за издаване на обжалваната мярка с посочения срок на действие - до решаване на въпроса за отговорността. Съдът няколкократно в мотивите си е коментирал, че жалбоподателят отказал да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол или упойващо вещество, което не е достатъчен аргумент, за да потвърди мярката. Счита, че законодателят не е обвързал отказът за изпробване с техническо средство задължително с прилагането на прилагане на посочената принудителна административна мярка, че административният орган сам решава дали да я приложи във всеки конкретен случай, и ако го направи, то следва да бъде с мотивирана заповед, от която именно да са видни съображенията му за ограничаване правата на засегнатото от мярката лице. Съдът не е успял да установи мотивите на административния орган за приложението на мярката в конкретния случай, което лишава жалбоподателя от възможността да се защити срещу обжалваната заповед. Ответната страна не е взела становище. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата. За да отхвърли подадената жалба, съдът е посочил, че описаните в акта за установяване на административното нарушение фактически обстоятелства за извършено административно нарушение съставляват едновременно и фактически обстоятелства за издаване на оспорената заповед. Тоест, освен основание за реализиране на административнонаказателна отговорност, актът е доказателствено средство, с което са констатирани обстоятелствата, послужили като основание за налагане на принудителната административна мярка по реда на АПК и констатациите в него не са опровергани. Направил е изводи, че не са посочени в жалбата конкретни съображения по твърдението за неизяснени факти и в хода на съдебното производство. Жалбоподателят не е оспорил фактическите констатации в акта - в съдебното производство, както и Справката за нарушител /11.12.2013 г., документирала факта на отнето свидетелство за управление на 19.09.2013 г./ Мотивите може да се съдържат в относими към издаването на административния акт доказателства, след като същите са част от административната преписка и са приложени по делото /ТР № 16 от 1975 г. на ОС на ГК на ВС/ и конкретиката на случая попада в тази хипотеза. Като предпоставка на издадената заповед на основание чл. 171, т. 1 б. "б" ЗДвП е посочено извършено от водача на МПС административно нарушение на чл. 174, ал. 3 пр. 1-во от същия закон. Словесно нарушението е индивидуализирано с "отказва да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употреба на алкохол или друго упойващо средство". Не е оспорена фактическата констатация за поведение на жалбоподателя, изразяващо се в отказ да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол или друго упойващо средство. Отказът представлява фактическо основание за прилагане на принудителната административна мярка /ПАМ/ и жалбоподателят не оспорва, че като водач на МПС, на посочените място и време /и при описаното в АУАН състояние/, е отказал да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол или упойващи вещества. Отбелязано е в акта, че е издаден талон за медицинско изследване, за данните от изследването по който доказателства не са приложени, но относимото обстоятелство се изразява в отказът на водача за проверка с техническо средство. Органът - издател в конкретния случай не е допуснал нарушение на административно производствените правила, ясно е изразил волята си и е обосновал заповедта с приложимото правно основание. Липсата на посочен срок за обжалване на заповедта е пропуск, който не води до незаконосъобразност на акта, тъй като последиците му касаят упражняване в срок правото на оспорване /аргумент от чл. 140 АПК/. Срокът на действие на временната мярка е дефиниран изрично в закона и се прилага пряко по силата на правна норма, поради което непосочването му в заповедта не съставлява порок на акта, тъй като не се отразява на законосъобразността на волеизявлението на административния орган. Налагането на временна мярка с непосочване на изричен срок, различен от установения в чл. 171, т. 1, б. "Б" ЗДвП, не препятства проверката за съответствие на акта с целта на закона. Следва да се има предвид, че органът не би могъл да посочи друг срок, освен императивно указания в закона, поради което възражението в тази насока е неоснователно. За неоснователни са приети възраженията за липса на мотиви и непосочено конкретно нарушение на закона, довело до издаване на заповедта, вкл. за несъответствие между словесно и цифрово изписване на мярката. Решението е правилно. Правилно е прието от съда, че оспореният административен акт е мотивиран, неоснователни са доводите в жалбата в тази насока. В заповедта е посочено както правното основание - чл. 171, т. 1, б."б" от ЗДвП - временно отнемане на свидетелството за управление до решаване на въпроса за отговорността, така и фактическото основание, на което е наложена принудителната административна мярка, записано е, че водачът отказва да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употреба на алкохол или друго упойващо средство, следователно заповедта е мотивирана. Мотивите са изложени в самата заповед, поради което не е необходимо да се прилага посоченото от съда тълкувателно решение. Това, че в заповедта освен фактическото и правното основание на което е наложена принудителната административна мярка по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, е посочено и нарушението по чл. 174, ал. 3 пр. 1-во от ЗДвП, което е предмет на друго административнонаказателно производство, не води до различни изводи. Безспорно е установено, че жалбоподателят е отказал да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол или упойващи вещества, при което административният орган е задължен да наложи принудителна административна мярка при условията на обвързана компетентност. Неоснователно се твърди в жалбата, че административният орган има право на преценка дали да наложи принудителната административна мярка. Отказът на водача да бъде проверен с техническо средство е едно от алтернативните основания за налагане на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП и тази хипотеза на закона е безспорно установена, което е достатъчно основание за налагане на принудителната административна мярка. Срокът за който се налага принудителната административна мярка по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП е определен в закона и той е шестмесечен. Разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП предвижда, че свидетелството за правоуправление се отнема до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 6 месеца. Срокът не може да бъде по- малък от 6 месеца, освен ако въпросът за отговорността е решен по-рано. Разпоредбата не предвижда определяне на различен срок от административния орган в определени граници. Следователно при посочването на срока за който е наложена принудителната административна мярка, административният орган не действа при условията на оперативна самостоятелност, тъй като срокът е определен в закона и е шестмесечен и в заповедта само се възпроизвежда предвидения в закона шестмесечен срок, а не се определя такъв от органа. Правилни са изводите на съда, че непосочването изрично в заповедта на шестмесечния срок не е нарушение на материалния закон, тъй като срокът е предвиден в закона и органът не е определил различен срок. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, Върховният административен съд, Седмо отделение