Решение № 3046 от 26.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4649/2019 г.

Решение № 3046 от 26.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4649/2019 г., V о., докладчик съдията Виолета Главинова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от министъра на външните работи и от постоянния секретар на Министерство на външните работи (МВнР), чрез процесуалния им представител юрк. Е. Паунова, против решение № 1350/05.03.2019 г., постановено по адм. дело № 5308/2018 г. от Административен съд С.-град. В жалбите са мотивирани подробно отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК и се иска отмяната на съдебния акт. Приложени са писмени доказателства. Ответната страна – Д. Хаджиев чрез процесуален представител адв. Риджаков оспорва касационната жалба, намира първоинстанционното решение за правилно и обосновано. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба на министъра на външните работи е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, но е процесуално недопустима за разглеждане по следните съображения: Страни по материалното административно правоотношение са издателят на акта - и адресата на акта. Нормата на чл. 153, ал. 1 от АПК е императивна. В съответствие с цитираната правна разпоредба надлежно конституирани страни в първоинстанционното производство са: Д. Хаджиев - жалбоподател и постоянния секретар на Министерството на външните работи -издател на оспорения административен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК процесуалното право да обжалват постановения съдебен акт имат само страните по делото, за които този акт е неблагоприятен. В случая подателят на касационната жалба не е страна в проведеното пред първоинстанционния съд производство, в което като ответник съгласно чл. 153, ал. 1 от АПК е конституиран постоянният секретар на Министерство на външните работи, поради което министърът на външните работи не разполага с процесуалното право да атакува постановения съдебен акт. По тези съображения касационната жалба на министъра на външните работи против решението на АССГ по адм. д. № 5308/2018 г. като недопустима следва да бъде оставена без разглеждане и производството по делото да бъде прекратено. Касационната жалба на постоянния секретар на Министерство на външните работи е процесуално допустима, подадена от лице, засегнато от неблагоприятните последици на обжалваното решение, в срока по чл. 211 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение първоинстанционният съд обявява за нищожна заповед № ЧР-95-00-145/27.04.2018 г., издадена от постоянния секретар на Министерство на външните работи, с която на основание чл. 90, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 91, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл), за неизпълнение на служебните задължения, представляващи дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 89, ал. 2, т. 1 от ЗДСл на Д. Хаджиев, на длъжност "държавен експерт" в задгранично представителство (ЗП)-Бурса, с ранг V-ти старши, дългосрочно командирован за изпълнение на функциите на пълномощен министър, нотифициран в Консулската канцелария на Р. Б. в гр. Б., Р. Т., е наложено дисциплинарно наказание "уволнение". За да постанови обжалвания правен резултат първоинстанционният съд приема, че въпросите свързани с прекратяване на служебните правоотношения със служителите в дипломатическата служба, какъвто е и жалбоподателя, включително компетентността на дисциплинарно наказващия орган са уредени изрично в специалния закон, а именно Закона за дипломатическата служба. Според разпоредбите на специалния закон министърът на външните работи ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика в областта на външната политика на Р. Б. и международните отношения, като в тези му функции (по чл. 6, ал. 1), бива подпомаган от заместник- министрите. На последните, съгласно чл. 7, ал. 2 от Закона за дипломатическата служба министърът делегира с писмена заповед правомощия и определя техните функции. Съгласно ал. 3 на цитирания текст министърът на външните работи може да делегира на заместник- министър с писмена заповед правомощията си във връзка с възникването, изменянето и прекратяването на трудовите и служебните правоотношения с изключение на налагането на дисциплинарните наказания по чл. 59 от този закон и по чл. 90, ал. 1, т. 4 и 5 от Закона за държавния служител. Като анализира и разпоредбите в Закона за дипломатическата служба и на Устройствения правилник на Министерството на външните работи (УПМВнР), които регламентират статута и правомощията на постоянния секретар като най-високата професионална дипломатическа длъжност в Министерството на външните работи и правната възможност министърът да му възложи своите правомощия или отделни свои правомощия във връзка със служебните и трудовите правоотношения на служителите в министерството (чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 от ЗДиплС във връзка с чл. 14, ал. 1, т. 10 от УПМВнР) административният съд достига до законосъобразния извод, че министърът може да делегира своите правомощия във връзка с възникването и прекратяването на трудовите и служебните правоотношения на служителите от дипломатическата служба само на заместник- министър, но не и на постоянния секретар. Налагането обаче на служителите от дипломатическата служба на дисциплинарните наказания, установени в чл. 59 от ЗДиплС и чл. 90, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ЗДСл е единствено от компетентността на министъра на външните работи и законът не позволява делегиране на посоченото правомощие на друг орган. Решението е правилно като постановено в съответствие с приложимия материален закон, без допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е обосновано. Настоящата инстанция споделя изцяло задълбочената и прецизна аргументация, дадена от административния съд, мотивирала го да прогласи нищожността на оспорената пред него заповед. Неоснователно е касационното оплакване на процесуалния представител на постоянния секретар на министерството за допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на обжалвания съдебен акт поради приетата приложимост на разпоредбите на Закона за дипломатическата служба при определяне на компетентността на административния орган да прекрати служебното правоотношение с Д. Хаджиев на посоченото в заповедта правно основание –чл. 90, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 91, ал. 1 от ЗДСл. Правилно първоинстанционният съд приема, че общите разпоредби на ЗДСл се прилагат само ако в специален закон не е предвидено "друго", следователно разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от ЗДСл, посочени като приложими в случая в касационната жалба, не намират приложение като норми на общия закон, тъй като материалната компетентност на дисциплинарно наказващият орган по отношение на служителите от дипломатическата служба е определена от законодателя в нормата на чл. 7, ал. 3 от специалния Закон за дипломатическата служба. Не се споделят в тази връзка и твърденията на касатора относно статута на държавен служител без дипломатически ранг на ответника Хаджиев към момента на извършване на дисциплинарните нарушения, което обуславя приложимост на Закона за държавния служител към протеклото дисциплинарно производство спрямо него и ангажиране на дисциплинарната отговорност от компетентния дисциплинарнонаказващ орган по този закон. Доказателствата по делото сочат на безспорния факт, че към датата на извършване на дисциплинарните нарушения от Д. Хаджиев, последният заема длъжност в Задгранично представителство-Бурса с дипломатически ранг –пълномощен министър, нотифициран, което го определя като служител в дипломатическата служба по смисъла на чл. 4, т. 1 от ЗДиплС. Т. е релевантният момент за преценката на компетентността на дисциплинарно наказващия орган, което правилно е отчетено от административния съд. Неоснователно е и касационното възражение за допуснато от решаващия съд нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като след обявяване на заповедта на постоянния секретар на министерството за нищожна в противоречие с изискването на разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от АПК административната преписка не е върната на дисциплинарно наказващия орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. В случая прогласяването на нищожността на оспорения индивидуален административен акт, с който се налага дисциплинарно наказание, представлява решение по същество по смисъла на чл. 173, ал. 1 АПК и липсват предпоставките на чл. 173, ал. 2 и 3 АПК за връщане на преписката за ново произнасяне. Извън това повторното реализиране на отговорност след осъществен контрол за законосъобразност по съществото на фактите и приложимия закон означава повторно налагане на дисциплинарно наказание и то след изтичане на преклузивните срокове за това по чл. 94 от ЗДСл, което е в противоречие с основните правни принципи по чл. 6, ал. 2, чл. 8, ал. 2 и чл. 13 АПК. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено с настоящото. С оглед изхода на спора на ответника Д. Хаджиев от [населено място] следва да бъдат присъдени разноски по делото в размер на 1000 лв. (хиляда лева), представляващи възнаграждение за един адвокат, платими от Министерство на външните работи. Воден от горното, ВАС, пето отделение