Решение № 16797 от 19.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6047/2011 г.

Решение № 16797 от 19.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6047/2011 г., VI о., докладчик съдията Румяна Папазова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Социално подпомагане", гр. Варна, против решение № 658 от 19.03.2011 г. по адм. д. № 4161 по описа за 2010 г. на Варненския административен съд, с което са отменени издадените от касатора заповеди № ЗД-Д-Вн-01/465 от 22.11.2010 г. и № ЗД-Д-Вн-01/466 от 22.11.2010 г. Изложените съображения за пороци на съдебното решение релевират касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК - необоснованост и неправилно прилагане на чл. 25, ал. 1, т. 3 и 4 и чл. 26, ал. 1 от Закона за закрила на детето. Ответникът Сергей Михайлов Иванов от гр. Варна е оспорил касационната жалба в писмен отговор. Ответницата Мая Веселинова Иванова от гр. Варна не е взела становище. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за правилност на обжалваното съдебно решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е ОСНОВАТЕЛНА. С обжалваното решение Варненският административен съд е отменил заповеди № ЗД-Д-Вн-01/465 и № ЗД-Д-Вн-01/466, издадени на 22.11.2010 г. от Директора на Дирекция "Социално подпомагане", гр. Варна, с които на основание чл. 27, ал. 1 във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 4 от Закона за закрила на детето децата Александра Сергеева Иванова, род. на 26.09.1998 г. и Михаил Сергеев Иванов, род. на 18.05.2000 г., са временно настанени в Центъра за спешен прием към Комплекс за социални услуги за деца и семейства (КСУДС), гр. Шумен, до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от ЗЗкрД. След като обосновано е приел, че оспорените заповеди са издадени при спазване на административнопроизводствените правила и на материалния закон, Варненският административен съд незаконосъобразно ги е отменил като издадени при отпаднало основание с оглед на обстоятелството, че административният орган не е отправил искане до съда за постоянно настаняване на децата в срока по чл. 27, ал. 2 от ЗЗкрД. По делото е установено, че настаняването на двете деца извън семейството е било наложително като мярка за тяхната закрила по административен ред след изчерпване на всички възможности за закрила в семейството. При извършената подробна и задълбочена преценка на събраните по делото доказателства първоинстанционният административен съд обосновано е приел, че двете деца са "в риск" по смисъла на § 1, т. 11, букви "б" и "в" от ДР на ЗЗакрД. От 2005 г. отношенията между двамата родители са крайно лоши, като и двамата са търсили защита на правата си по административен и съдебен ред. На 27.06.2007 г. бащата е извел децата от страната без съгласието на майката и се е установил да живее с тях в Австралия. След като австралийските компетентни органи са издали разпореждания за незабавно връщане на отвлечените деца в България и упражняването на родителските права е било предоставено на майката с решения на българския и австралийския съд, бащата заедно с децата се е укривал от властите в Австралия в продължение на година и половина. През това време децата не са посещавали училище, не са ползвали медицинска помощ, не са се срещали с други хора, развили са чувство на силна зависимост към баща им и изключително негативно отношение към майка си (наричана от тях "чумата") и към България. След проведено издирване полицейските органи в Австралия задържали бащата, за когото е дадено заключение, че в момента на медицинския и психологичния тест е с психично разстройство, а децата били незабавно отделени и настанени в приемно семейство. Там по внушение на баща им те отказали да излизат от стаята си, да се къпят, да си сменят дрехите и да се хранят (за да не бъдат отровени), поради което били настанени във болница. В началото на месец май 2010 г. австралийските власти ги качили заедно с майка им на самолет за България, но при трансфера в Истанбул те успели да избягат и били прибрани в България със съдействието на българското консулство в Истанбул. След завръщането си в страната поведението им останало непроменено, поради което майката незабавно потърсила съдействие от Отдел "Закрила на детето" при ДСП, гр. Варна. Детско - юношеският психиатър им поставил диагноза "Остра стресова реакция" с тежки симптоми на "Синдром на отчуждение от родителя". Децата отказвали да излизат от стаята, да ядат приготвената им храна и да се къпят, а по отношение на майка си и баба си проявявали агресия. През м. юни 2010 г. сформираният междуведомствен екип, прокурор при Районна прокуратура - Варна и "Фондация SOS - Семейства в риск" - Варна обсъдили възможността за настаняване на децата в Кризисен център по чл. 4, ал. 1, т. 5 от ЗЗкрД. Завръщането на бащата и контактите му с децата дали определено негативен ефект върху възстановяването им. През есента на 2010 г. те били записани на училище като частни ученици, но отказвали да допуснат преподавателите с обяснения, че са австралийци, че мразят България и са малтретирани от майка си. На 26.09.2010 г. след среща с баща си децата отказали да се върнат в дома на майка си. Срещу бащата било образувано гражданско производство за лишаване от родителски права и наказателно производство за престъпление по чл. 182, ал. 2 от Наказателния кодекс. По негово искане районният съд е издал заповед за незабавна защита, като е задължил майката да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо децата. За да избегне проявения интерес от масмедиите към децата, на 11.11.2010 г. майката подала молба за настаняването им извън нейния дом. Следва да бъде подкрепен изводът на първоинстанционния съд, че мерките за закрила в семейна среда са били изчерпани и очевидно неефективни независимо от положените усилия, както от социалните работници, така и от специалистите - лекари и педагози. Горните обстоятелства сочат за съществуваща сериозна опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото, интелектуалното и социалното развитие на децата като основание по чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗакрД за настаняването им извън семейството, което е в техен "най - добър интерес" по смисъла на допълнителната разпоредба на § 1, т. 5 от ЗЗакрД. Към постановяване на съдебното решение не са съществували данни за наличие на някое от основанията по чл. 29 от ЗЗакрД за прекратяване на временното настаняване. Липсват и каквито и да било данни, че към настоящия момент фактическите предпоставки за предоставяне на закрилата по чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗакрД не са налице. Ограничаването на заповедта със срок няма за последица отпадане на основанието за издаването й предвид обстоятелството, че действието й е подновявано със следващи ежемесечни заповеди. Неизпълненото задължение от страна на административния орган да сезира районния съд по реда на чл. 26, ал. 2 и 3 от ЗЗазкрД с искане за постоянно настаняване на децата не преклудира действието на акта за временно настаняване, който на основание чл. 26, ал. 1, изр. 2 от ЗЗазкрД е в сила до произнасянето на съда. Като е отменил оспорените заповеди поради отпадане на основанието за временно настаняване по административен ред на децата в риск, Варненският административен съд е постановил неправилно решение, което подлежи на отмяна. Вместо него следва да бъде постановено друго решение по същество, с което подадената жалба бъде отхвърлена като неоснователна. По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,