Решение № 47 от 5.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6669/2020 г.

Решение № 47 от 5.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6669/2020 г., VI о., докладчик съдията Таня Комсалова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба, подадена от Директора на ТД на НОИ – Пловдив, против Решение № 645/13.03.2020 г., постановено по адм. дело № 198/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отменено Решение № 2153-15-337 от 23.12.2019 г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № [ЕГН]/Протокол № 2140-15-748 от 15.10.2019 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Пловдив, с което на Н. Георгиева е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 68, ал. 3 от КСО; изпратена е преписката на длъжностното лице по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив за ново произнасяне по заявление вх. № 2113-15-4505 от 18.09.2019 г. на Н. Георгиева, за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 от КСО при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на съдебното решение и е осъден НОИ за разноски. Изложени са съображения, че съдебният акт е неправилен, като постановен в противоречие с материалния закон – касационно основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорва се правният извод на съда, че "периодът на майчинство на неработеща майка от 15.09.1979 г. до 9.07.1980 г." съставлява "действителен осигурителен стаж" и следва да бъде зачетен за нуждите на изчисляване на осигурителния стаж по чл. 68, ал. 3 от КСО. Изложени са подробни аргументи в подкрепа на тезата на касатора. Настоява се за отмяна на съдебния акт и отхвърляне жалбата против оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ. Заявява претенция за присъждане на разноски, под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева и 200 лева, заплатена държавна такса за касационно обжалване. Настоява в случай на отхвърляне на касационната жалба за присъждане на минимален размер на адвокатско възнаграждение. Ответникът по касация – Н. Георгиева, чрез процесуалния си представител адв. Н. Христев, оспорва касационната жалба по аргументи, изложени в депозирания писмен отговор и писмена молба, имаща характер на писмени бележки. Настоява за оставяне в сила на съдебното решение като, правилно и законосъобразно, с присъждане на сторените пред касационната инстанция разноски. Участващият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага решението на първоинстанционния съд като правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С процесното Разпореждане от 15.10.2019 г. Ръководителят на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – Пловдив е отказал да отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на Н. Георгиева по чл. 68, ал. 3 от КСО, поради отказът му да зачете като "действителен осигурителен стаж" по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО наред с периодите през които лицето е получавало обезщетение за безработица и обезщетение по чл. 222 от КТ /които не са спорни/ и спорният по делото период от 15.09.1979 г. до 9.07.1980 г. с продължителност от 9 м. и 24 дни, през който "лицето е отглеждало малко дете", поради което от зачетения общ осигурителен стаж от III-та категория труд от 16 г., 10 м. и 05 дни, са признати само 14 г., 08 м. и 10 дни за "действителен осигурителен стаж", при необходими минимум 15 години такъв. Недоволна от разпореждането Н. Георгиева го е обжалвала пред Директора на ТП на НОИ – Пловдив, с доводи, че неправилно е приложено материалното право относно зачитането на действителния трудов стаж и неправилно не е зачетен периодът на неработещата майка като такъв стаж, който административен орган с оспореното пред Административен съд – Пловдив Решение от 23.12.2019 г. е отхвърлил изцяло жалбата, като е споделил изцяло, а и доразвил, правните аргументи на пенсионния орган. От своя страна, за да отмени така постановеното решение, а и потвърденото с него разпореждане, първоинстанционният съд (възприемайки, че спорът е изцяло правен, а не по фактите) е приел, че макар и постановено от компетентен орган в предвидената от закона форма и без допуснати нарушения на административно-производствените правила, то е издадено при неправилно прилагане на материалния закон (основание по чл. 146, т. 4 от АПК за отмяната му). Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдения от касатора порок, наличието на който би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, спорът по делото не е по фактите /те са правилно установени още в хода на развилото се административно производство/, а по правото и е свързан с противоположните становища на страните относно квалифицирането като "действителен осигурителен стаж" по смисъла на легалното определение на това понятие, дадено с § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, на периода, през който жалбоподателката е била "неработеща майка" (според терминологията, използвана от административните органи) и включването му за нуждите на изчисляване на действителния осигурителен стаж, необходим за пенсиониране по реда на чл. 68, ал. 3 от КСО. Безспорно съгласно чл. 68, ал. 3, изр. първо от КСО, в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2, до 31.12.2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж, като от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст. Допълнителната разпоредба на § 1, т. 12 от ДР на КСО, която дефинира понятието "действителен стаж" като действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски, е приета с измененията на КСО, обн. в ДВ, бр. 107 от 2014 г. и е в сила от 1.01.2015 г. В настоящия случай се разглежда стаж, придобит през времето от 15.09.1979 г. до 9.07.1980 г., поради което правилно административният съд е прие, че на основание § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО неговата действителност следва да се прецени съобразно действалите до 31.12.1999 г. разпоредби. Както правилно е отбелязал в тази връзка съдът, приложимата материалноправна разпоредба за процесния период е нормата на чл. 80 от отменения Правилник за прилагане на Закона за пенсиите (ППЗП, отм.), която през целия период на действието си не е изменяна и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла на Закона за пенсиите (ЗП, отм.) се зачита и времето, прекарано в законно установения платен и неплатен отпуск, който се признава по Кодекса на труда. Правилно като относимо към казуса е прието и Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта, обн. ДВ, бр. 2 от 1968 г. (чл. 9, ал. 4 и ал. 5 ), а и Инструкция № 0-4 за уреждане на трудовия стаж на жените-майки и осиновителки, членки на ТКЗС или неработещи, при бременност, раждане и за отглеждане на деца, издадена от министъра на труда и социалните грижи, Централния съвет на българските професионални съюзи и Централния съюз на трудово-производителните кооперации, обн. ДВ, бр. 15/20.02.1970 г. ( с която са дадени допълнителни указания по приложението на т. 9, ал. 4 и ал. 5 от ПМС № 61/1967 г.). Съгласно т. 9, ал. 4 от посоченото постановление "На жените-майки,..... или неработещи, при бременност и раждане и за отглеждане на деца да се зачита за съответен трудов стаж времето, отговарящо на размерите на предвидения в това постановление платен и неплатен отпуск, с който се ползуват майките-работнички и служителки". От своя страна цитираната Инструкция уточнява, че – трудов стаж по т. 9, ал. 4 и 5 по постановлението могат да придобиват само жените–майки и осиновителки, които са родили или осиновили деца след 31.12.1967 г. и които към деня на раждането на детето не работят като осигурени за всички осигурителни рискове, а в случаите в които през отделни етапи на периода на бременността, раждането и отглеждането на детето майката/осиновителката е работила като осигурена за всички осигурителни случаи по някои от посочените в предходната алинея нормативни актове, а през други не е работила или е била осигурена само за в случай на трудова злополука, трудов стаж по т. 9, ал. 4 и 5 от 61-во постановление се зачита само за периодите, през които жената не е била осигурена за всички осигурителни случаи /т. 2, ал. 1 и ал. 2/; че се зачита за трудов стаж времето от 12 месеца при раждане /т. 4/, които се броят от 45-я ден, предшестващ раждането /т. 13/. Изрично е и правилото на т. 3 от същата Инструкция, а именно че "Придобитият по т. 9, ал. 4 и 5 от постановлението трудов стаж, както и по чл. 60 и 61 от Кодекса на труда, чл. 15 от Указа за взаимно осигуряване членовете на ТПК, § 24, 25 и 26 от Правилника за социално осигуряване на земеделските стопани-кооператори, се зачита при ползуване на права по изброените в т. 2, ал. 1, нормативни актове, както и по всички други нормативни актове ползуването на правата, по които е свързано с непрекъснат или общ трудов стаж (Закона за пенсиите, Закона за пенсиониране на земеделските стопани-кооператори и др.). ". Следва да се посочи и последователността на нормотвореца касателно правата на "неработещите" жени–майки – виж чл. 3ж, ал. 2 от Указа за насърчаване на раждаемостта /обн., ДВ, бр. 51 от 1984 г., отм. /, а и сега действащият чл. 9, ал. 7 от КСО, съгласно която "За осигурителен стаж при пенсиониране се зачита.... и времето, през което неработеща майка е гледала дете до 3-годишна възраст. За тези периоди се внасят осигурителни вноски в размера за фонд "Пенсии" за сметка на държавния бюджет върху минималната работна заплата към датата на отпускане на пенсията. ". В този дух е и нормата на чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 2 от КСО, съгласно която за осигурителен стаж без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето на отпуска за бременност, раждане и отглеждане на дете, в какъвто смисъл е и чл. 38, ал. 3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). Или налага се изводът, че в областта на общественото осигуряване при майчинство и преди, и сега законодателят не прави разлика между жените, които не работят, защото са майки на малки деца, и другите жени, които полагат труд и са осигурени за този риск, вкл. и в хипотезите на чл. 68, ал. 1-3 от КСО. Неправилно се поддържа в касационната жалба тезата, че "законодателят е ограничил обхватът на тази привилегия, като е приел че този стаж е недействителен, т. е. не следва да участва при преценка правото на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО". Напротив такова "ограничение" не се установява, а отделно от това незачитането на времето на майчинството като действителен осигурителен стаж би влязло в противоречие с чл. 14 и 47 от Конституцията, регламентиращи закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и осигурителни права, като съображения как следва да се тълкуват тези текстове са изложени в решение № 2 от 4.04.2006 г. по конституционно дело № 9/2005 г. на Конституционния съд на Република България. Предвид тези разпоредби административният съд правилно е приел, че пенсионните органи е следвало да зачетат периода от 15.09.1979 г. до 9.07.1980 г., в който Н. Георгиева е била неработеща майка, като действителен осигурителен стаж от трета категория при пенсиониране. С оглед на това следва да се приеме, че както длъжностното лице по пенсионно осигуряване в ТП на НОИ - Пловдив, така и ръководителят на ТП на НОИ – Пловдив, са приложили неправилно материалния закон, като са приели, че посоченият период не следва да се зачита като действителен стаж, във връзка с което са направили погрешен извод, че не е налице една от кумулативно необходимите предпоставки за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО, а именно липсата на изискуем действителен стаж от 15 години, поради което са издали материално незаконосъобразни актове (нарушение по чл. 146, т. 4 от АПК). Като се зачете този период за такъв стаж, общият действителен стаж на Н. Георгиева към датата на заявлението за пенсия надхвърля изискуемите 15 години, следователно тя е отговаряла към същия момент на кумулативно изискуемите условия по чл. 68, ал. 3 от КСО, за да се пенсионира по този ред. В този смисъл е формирана и константна съдебна практика на Върховния административен съд, шесто отделение - Решение № 1023 от 1.02.2016 г., постановено по адм. дело № 488/2015 г., по описа на ВАС, Решение № 6744 от 22.05.2018 г., постановено по адм. дело № 2009/2018 г., Решение № 2477 от 17.02.2020 г., постановено по адм. дело № 5956/2019 г. и др., общото между които е че периодът на бременност и раждане и отглеждане на малко дете в случаи като процесния е прието, че следва да бъде взет в предвид при изчисляване на стажа по чл. 68, ал. 3 от КСО, доколкото съставлява "действителен осигурителен стаж" по смисъла на посочената разпоредба. По тези съображения касационният съдебен състав намира, че като е уважил подадената до него жалба, Административен съд – Пловдив е постановил правилно решение, което при отсъствието на пороци, обуславящи наличието на касационни основания, водещи до неговата отмяна, трябва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника по касация при своевременно заявена претенция и изхода на правния спор на основание чл. 143, ал. 1 от АПК се следва присъждане на разноски за касационната инстанция, които се установиха в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. Страната е представлявана от адвокат, по делото е представен договор за правна защита и съдействие за производството пред касационната инстанция /л. 7/, видно от който е, че е заплатена в брой сумата от 400 лева като възнаграждение на упълномощения да я представлява пред Върховния административен съд адвокат. Неоснователно е искането на касатора за редуцирането му до минимума по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Единствено в хипотезата на чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК съдът е в правомощията си при сторено нарочно възражения в този смисъл от противната страна и при констатираната несъразмерност на платения адвокатски хонорар с действителната фактическа и правна сложност на казуса и конкретно осъществения обем процесуално представителство да намали този размер до минимума по казаната Наредба. В случая предвиденият минимум съгласно новелата на чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 350 лева, като не са на лице посочените предпоставки за възприемане на уговореният и изплатен адвокатски хонорар от 400 лева за прекомерен по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Или понесените от ответника по касация съдебни разноски пред касационната инстанция следва да й бъдат репарирани изцяло, като заплащането им съгласно § 1, т. 6 от ДР на АПК следва да се поеме от юридическото лице, в структурата на което е административния орган, издал отменения акт. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,