Решение № 8671 от 10.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3661/2018 г.

Решение № 8671 от 10.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3661/2018 г., V о., докладчик съдията Мария Николова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с § 149 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на АПК (обн. ДВ бр. 77/2018 г.). Образувано е по жалба на Н. Вълева срещу решение № 30/5.02.2018 г. постановено по административно дело № 373/2017 г. по описа на Административен съд /АС/ – Ямбол. Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че същото е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон и целта на закона, както и че решаващият състав не е събрал, анализирал и обсъдил релевантните към случая факти по начин, който би довел до правилното решаване на спора. Оспорва изводите на съда, че при постановяване на решение № 270/20.07.2017 г. на Комисията за защита от дискриминация /КЗД, Комисията/ не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и че същото не е в противоречие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Твърди, че в хода на производството се е доказало, че спрямо нея са приложени множество дискриминационни мерки – преследване, подбуждане към дискриминация, неблагоприятно третиране, тормоз, социална дискриминация, както и нееднакво прилагане на критерия "тежест на нарушението", което е довело до поражения като принизяване на чувството за социална ценност, представите за чест и достойнство, обида, отчаяние, чувство за малоценност. Твърди, че спрямо нея е налице различно третиране, извършено поне на два от дискриминационните признаци, като е налице пряка причинно – следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, която се изразява в признак по чл. 4 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр. / - на личното и обществено положение. Излага съображения, че ответната страна, в съответствие с чл. 9 ЗЗДискр., не е доказала, че не е налице нарушение на принципа на равно третиране. Иска от съда да уважи жалбата и да реши делото по същество, като уважи жалбата пред КЗД. Не претендира разноски. Ответникът по касация – Комисия за защита от дискриминация оспорва жалбата. Иска същата да бъде оставена без уважение, като неоснователна и недоказана. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация – А. Гагашев оспорва жалбата. Иска същата да се отхвърли, като неоснователна и недоказана, а атакуваното решение на АС – Ямбол, като законосъобразно и правилно, да се остави в сила. Оспорва доводите в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения в хода на производството пред АС – Ямбол като счита, че такива не са налице. Сочи, че с разпита на поисканите свидетели се цели опровергаване на ясни и категорични писмени доказателства. Ответникът по касация – Р. Димова не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, след като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, след съвещание, намира следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в законоустановения срок, от надлежна страна, за която е налице правен интерес от оспорването и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Н. Вълева срещу решение № 270/20.07.2017 г. по преписка № 145/2015 г. на КЗД и е осъдил Вълева да заплати на Комисията деловодни разноски в размер на 100 лева. От фактическа страна съдът е установил, че производството пред КЗД е започнало по жалба с вх. № 44-00-1442/20.04.2015 г. подадена от Н. Вълева срещу А. Гагашев в качеството на административен ръководител на Районен съд /РС/ - Сливен и в лично качество и Р. Димова в качеството на съдебен администратор на РС – Сливен, относно дискриминация по чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДискр. по признак лично положение. По жалбата е образувана преписка № 145/2015 г. по описа на КЗД, по която са проведени четири заседания. С оспореното пред АС – Ямбол решение № 270/20.07.2017 г. постановено по преписка № 145/2015 г. КЗД е установила, че А. Гагашев в качеството на административен ръководител на РС – Сливен и в лично качество и Р. Димова в качеството й на съдебен администратор на РС – Сливен, не са извършили дискриминация по признак "лично положение" по отношение на Н. Вълева. Установено е в производството пред КЗД, че Вълева е заемала длъжността "съдебен архивар" в РС – Сливен. Със Заповед № РД-14-30/25.11.2014 г. издадена от председателя на РС – Сливен на Вълева било наложено дисциплинарно наказание "Уволнение" и трудовото й правоотношение било прекратено. Заповедта за налагане на дисциплинарното наказание била издадена въз основа на констатирани пропуски при обработването на книжата по архивни дела. С решение № 114/9.07.2015 г. по гр. дело № 280/2015 г. по описа на РС – Нова Загора, влязло в сила на 31.07.2015 г., уволнението е признато за незаконно и Вълева е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. КЗД е посочила, че за да се възприеме наличието на дискриминация трябва да се установи, че лицето, което се счита за дискриминирано е третирано по – неблагоприятно от друго лице, въз основа на защитен признак. Приела е с оглед представените доказателства, че твърденията на Вълева, че е била по-натоварена в работата си в сравнение с другия архивар в РС – Сливен – М. Семкова, са неоснователни. Във връзка с разпоредената с изрична заповед проверка резултатите, от която са отразени в съставен протокол, съдът е посочил, че КЗД е приела, че право на работодателя е да възлага и да извършва проверки и да изисква обяснения от подчинените си във връзка с изпълнение на техните служебни задължения. В хода на производството не са потвърдени заявените от жалбоподателката претенции за извършена спрямо нея дискриминация от ответните страни. От правна страна съдът е посочил, че оспореното пред него решение е издадено от компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия, съгласно чл. 47 от ЗЗДискр. Издадено е в съответствие със законовите изисквания относно формата и съдържанието му. При постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, установени в ЗЗДискр. За несъществено нарушение на административнопроизводствените правила, съдът е приел извършването на проучването по преписката извън 30-дневния срок по чл. 59 ЗЗДискр. и постановяване на решението на Комисията извън 14-дневният срок по чл. 63, ал. 3 ЗЗДискр., като е посочил, че този срок е инструктивен. Не е констатирана незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК – противоречие с материалния закон и неговата цел. В тази връзка съдът е развил съображения, от които е видно, че споделя правните изводи на КЗД. От събраните доказателства не е установено дискриминационно третиране от страна на А. Гагашев в качеството му на административен ръководител на РС – Сливен и в лично качество и Р. Димова в качеството й на съдебен администратор на РС – Сливен по отношение на Н. Вълева. Съдът е посочил, че преценява действията на административния ръководител и съдебния администратор на РС – Сливен като израз на законово регламентираните им правомощия в Закона за съдебната власт /ЗСВ/ и Правилника за администрацията в съдилищата /ПАС/, на правото им да извършат определено действие и задължението им при определени условия да упражнят това свое право. Посочил е, че искането на обяснения не може да се приеме като израз на дискриминация спрямо нея. Предприетите действия не сочат на упражнявано по-неблагоприятно отношение спрямо Вълева и не установяват данни за съзнателно тенденциозно поведение спрямо нея. Посочил е, че в протокола от извършената проверка именно тя е посочена като автор на установените нарушения, а изискването на писмени обяснения е част от регламентираната процедура по установяване на нарушението и налагане на съответното дисциплинарно наказание. Отмяната на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, съдът е посочил, че означава, че тази процедура не е проведена в пълен обем. Развил е съображения, че жалбоподателката не е доказала осъществена спрямо нея дискриминация под формата на тормоз и неблагоприятно третиране, както и че различното третиране са извършени по някой от признаците, посочени в чл. 4 ЗЗД. Решението е правилно. Административният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и въз основа на тях правилно е установил фактическата обстановка по спора, която не се различава от тази установена от КЗД. Съдът не е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила с отказа си да назначи поисканите от жалбоподателката, настоящ касатор, експертиза и разпит на свидетели. С оглед заявените за установяване факти, тези доказателствени средства не биха довели до изясняване на спорните по делото въпроси относно наличието или не на осъществена спрямо Вълева дискриминация, поради изначалната липса на защитим от закона защитен признак. За установяване на обема на свършената от Вълева и Семкова работа, по делото са събрани писмени доказателства – справка от деловодната програма на РС – Сливен. Натовареността и обема на свършената работа от отделните служители не би могла да се установява със специални знания, по начина поискан от жалбоподателката. При постановяване на решението не е допуснато нарушение на материалния закон. ЗЗДискр. забранява както пряката, така и непряката дискриминация. Съгласно чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Легални определения на понятията пряка и непряка дискриминация се съдържат в чл. 4, ал. 2 и чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр. За да се приеме осъществена дискриминация и в двата случая, не е достатъчно да се установи неблагоприятно третиране на определено лице. Задължително е да се докаже, че това е извършено съзнателно по някой от признаците посочени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗД и е налице причинно - следствена връзка между неблагоприятното третиране и защитения признак. ЗЗДискр. посочва като форма на дискриминация и тормозът, преследването, подбуждането към дискриминация, по смисъла на чл. 5 ЗЗДискр. вр. § 1, т. 1, т. 3, т. 5 с. з. И в тези случай е необходимо доказването на защитен от закона признак. Трайна е практиката на Върховният административен съд по тълкуване и прилагане на ЗЗДискр., че фактическият състав на всяка от формите на дискриминация има своя специфичен комплекс от юридически факти, чието доказване установява дискриминационното третиране. Общото между тях е, че съставляват нарушение на принципа на равенство на основата на някой от защитените признаци. За да е съставомерно по смисъла на антидискриминационния закон, нарушението на принципа на равенство трябва да е обусловено, да е в причинна връзка (независимо от наличието и на други) с някой от защитените признаци. Само тогава неравенството попада в обхвата на закона и ползва неговата закрила. В случая, както правилно са отбелязали и КЗД и съставът на АС - Ямбол липсва доказан защитим от закона признак, въз основа на който да се преценяват твърденията на Вълева за осъществена спрямо нея дискриминация при упражняване на служебните й функции и задачи. Приетият въз основа на твърденията на Вълева защитен признак – "лично положение" не е конкретизиран. В закона липсва легално определение на признака "лично положение". Практиката е приела, че този признак следва във всеки конкретен случай да бъде установяван и доказван. Различното третиране трябва да е свързано с притежавани или придобити качества на личността или вътрешноприсъщи признаци, за да се приеме, че се включва в законово защитения признак "лично положение". В случая не е установен и доказан конкретен присъщ, иманентен белег на личността на Вълева, който я отличава от останалите служители, т. е. изпълва съдържанието на признака "лично положение" и е причина да бъде неравно третирана. В тази връзка правилно е прието от КЗД и от първоинстнационния съд, че не би могло да се установи неравно, по – неблагоприятно третиране на едно лице, без да се установи въз основа на какъв признак е допуснато това третиране в сравнение с друго лице, при сходни обстоятелства. Липсата на елемент от фактическия състав на заявените от жалбоподателката Вълева дискриминационни форми по смисъла на чл. 4 и чл. 5 във вр. с § 1, т. т. 1, 3, 5, 7 ЗЗДискр. санкционирани от ЗЗДискр. прави невъзможно установяването на дискриминация. В Глава втора, Раздел I на ЗЗДискр. са въведени антидискриминационни правила за защита на работниците и служителите при упражняване правото им на труд, вменяващи на работодателя задължения, свързани с: осигуряване на еднакви условия на труд; равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд; предоставяне на равни възможности за професионално обучение и повишаване на професионалната квалификация и преквалификация, както и за професионално израстване и израстване в длъжност или в ранг при прилагане на критерии при оценката на дейността им и др. В случая от доказателствата по делото се установява, че пред КЗД жалбоподателката е навела твърдения и за нарушаване на антидискриминационните правила от страна на председателя на РС – Сливен при прекратяване на трудовото и правоотношение и по конкретно на чл. 20 ЗЗДискр., предвиждащ, че работодателят прилага еднакви критерии при налагане на дисциплинарни наказания без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1. Правилно първоинстнационният съд е приел, че такова нарушение не е доказано. Действията на административния ръководител на РС – Сливен са израз на правомощията му по ЗСВ и ПАС. По делото е установено по безспорен начин, че дисциплинарното наказание на Вълева, в резултат на което е прекратено трудовото и правоотношение, е наложено при спазване на изискването на чл. 20 от ЗЗДискр. Установено е, че назначената комисия в изпълнение на Заповед № РД-10-107/3.09.2014 г. е констатирала, че Вълева е допуснала посочените в протокола пропуски при обработването на общо 68 броя дела, предадени за съхранение в служба "Архив", заради което и е наложено дисциплинарното наказание. Проверката е установила, че Семкова е участвала в обработването на 4 от тези 68 дела. Обяснения от жалбоподателката, настоящ касатор са изисквани по повод провежданото дисциплинарно производство. Установено е, че обяснения са изисквани и по други поводи, например във връзка с гр. д. № 2069/2013 г. Такива обаче са изисквани и от други служители, а не само от Вълева. Не е установено по делото от страна на А. Гагашев да е допуснато нарушения на правата на Вълева при упражняване на правото и на труд. Преназначаването на Семкова на длъжност съдебен секретар в РС – Сливен, не обосновава дискриминация спрямо Вълева, защото не е доказано, че и Вълева може да изпълнява тази длъжност. Твърденията за определеното и в по-малък размер допълнително трудово възнаграждение са недоказани. На база цялостния анализ на доказателствения материал, може да се направи извод, че се касае по-скоро за субективно схващане от страна на Вълева за упражнен тормоз, неблагоприятно третиране, нарушаване на правата й при упражняване правото на труд, а не за реално осъществени такива. Не всеки конфликт на работното място, при или по повод осъществяване на трудовото правоотношения е проява на дискриминация, а само онези случаи, при които поведението спрямо дискриминираното лице е провокирано от някой от защитените признаци на чл. 4 ЗЗДискр. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора своевременно заявената претенция на ответника по касация - КЗД за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателна и следва да се уважи. На основание чл. 228 АПК, вр. с чл. 143, ал. 4 АПК, чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на Върховния административен съд размерът на същото съдът определя на 100 лв. с оглед фактическата и правна сложност на делото. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение