Решение № 6006 от 5.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9481/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие (ДФЗ), чрез процесуален представител главен юрисконсулт М. Панчева, против решение 1184/22.02.2024 г. по адм. дело 10047/2023 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). Излага доводи за недопустимост и неправилност на оспорваното решение поради противоречието му с материалния закон и необоснованост. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът Гависел ЕООД, чрез процесуалния си представител адв. Д. Зарева, представя становище за неоснователност на касационната жалба, като излага подробни съображения за това. Претендира разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и поради това счита, че първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила. След като взе предвид доводите на страните и прецени приетото от фактическа и правна страна от първоинстанционния съд, настоящият съдебен състав намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество същата е и основателна. Производството пред ДФЗ Земеделие е започнало по повод подадено искане от Гависел ЕООД с вх. 01-2600/3320#16 от 22.08.2023 г., за произнасяне по заявление с ИД 02/04/1/0/00281 от 22.11.2016 г. (заявлението). След като административният орган е бездействал и не се е произнесъл изрично по това искане, първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба с вх. 35094/04.10.2023 г. от Гависел ЕООД, с която жалбоподателят е посочил, че оспорва мълчалив отказ на изпълнителния директор на ДФЗ по повод заявлението. Същият е извел правото си на жалба, като е посочил, че административният орган не се е съобразил с влязло в сила решение 2194 от 18.02.2021 г., постановено по адм.д. 13977/2019 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, с което е отменено решение 1569/03.10.2019 г., постановено по адм. дело 3429/2018 г. от Административен съд Бургас и вместо него е постановено, че се отменя Заповед 03- РД/2615/27.06.2018г. на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, с която е отказано финансиране по заявление за подпомагане с ИД 02/04/1/0/00281 по подмярка 4.1 Инвестиции в земеделски стопанства на "Гависел"ЕООД и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне, без срок за изпълнение на указанията, изложени в него. Предвид тези твърдения на жалбоподателя и установените факти, първоинстанционният съд е приел, че подадената до него жалба е допустима и може да бъде разгледана по същество, като е постановил решение, с което е отменил твърдения от жалбоподателя мълчалив отказ. Решението е недопустимо. Наличното бездействие на административен орган по повод дадени указания на съд с влязло в сила съдебно решение, по силата на които за същия се поражда задължение да се произнесе изрично по направено искане от гражданин или организация, не представлява мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Институтът на мълчаливия отказ по чл. 58, ал. 1 АПК намира приложение единствено при първоначално отправено искане за издаване на административен акт, когато органът не се е произнесъл в предвидения за това срок. Напротив в процесния случай защитата срещу бездействието на административния орган може да бъде реализирана само по реда на чл. 289 и сл. АПК в хода на образувано изпълнително производство и/или по реда на чл. 306 вр. с чл. 304 АПК чрез налагане на глоба на виновното или виновните за това длъжностни лица. Доколкото това е така, неправилно първоинстанционният съд е квалифицирал бездействието на органа като мълчалив отказ. Поради тази причина, първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба срещу акт, който не е годен за обжалване.Това обстоятелство представлява абсолютна процесуална пречка за допустимостта на съдебния процес и същият е следвало да бъде прекратен на основание чл. 159, т.1 АПК. Доколкото първоинстанционният съд е сторил обратното, като се е произнесъл по съществото на жалбата, с която е сезиран, постановявайки решение, последното следва да бъде обезсилено като недопустимо, а производството по делото да бъде прекратено на основание чл. 221, ал. 3, предл. първо АПК. С оглед изхода на спора, разноски следва да бъдат присъдени на касатора на основание чл. 228 вр. с чл. 143, ал. 1 АПК, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя за в размер на 100 лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ и разноски за държавна такса по касационната жалба в размер на 1700 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 3, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение