Решение № 161 от 14.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5917/2007 г.

Решение № 161 от 14.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5917/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /от 2007 г./.

С решение № 89 от 04.04.2002 г. по гр. д. № 3212/01 г. на Пловдивския районен съд е уважен иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н. а. № 1**/93 г.

Това решение е оставено в сила с решение № 1* от 29.05.2007 г. по гр. д. № 1450/02 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която искът е уважен до размер на V* ид. ч. от имота, а за останалите 3Л ид. ч., след отмяна на първоинстанционното решение, искът е отхвърлен.

Срещу въззивното решение в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) са подадени касационни жалби и от двете страни.

Ищецът не е доволен от обжалвания съдебен акт в отхвърлителната част и иска като постановен в нарушение на материалния и процесуалния закони и необоснован, да бъде отменен.

Ответниците са обжалвали въззивното решение, с което искът за разваляне на договора е уважен и като основания за касирането му сочат липсата на правно защитим личен интерес за ищеца, произнасяне по непредявен иск и непроизнасяне по периода на исковата молба. Развиват оплаквания и за допуснати съществени нарушения на съдопрозводствени правила, изразили се в противоречиви мотиви, и за нарушение на материалния закон при тълкуването на клаузата от договора за запазеното право на ползуване, а оттам - и за неизпълнението на поетите задължения.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди заявените в касационните жалби основания и данните по делото, приема следното:

От фактическа страна е установено, че с договор, сключен с н. а. № * от 02.06.1993 г., П. В. Т. и А. Г. Т. прехвърлили на ответниците - съпрузите Ж., дворно място с построената в него жилищна сграда, срещу задължението за гледане и издръжка, със запазване на безвъзмездно и пожизнено право на ползуване. Правата на прехвърлителите са възлизали на !Л ид. ч. за А. Т. и % ид. ч. за П. Т., която починала на ..** г. и оставила за свой наследник по закон другия прехвърлител - ищец по делото.

Искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е предявен на 20.01.2001 г. и е основан на твърдения за пълно неизпълнение от ответниците на задълженията им по отношение и на двамата кредитори.

След сключване на договора Ж. се разпоредили с част от придобития имот в полза на трето лице, комуто учредили и право на строеж /н. а. № ***/94 г./ и след осъществено строителство придобили собствеността върху два апартамента, гараж и ателие от новопостроена в имота жилищна сграда. След събарянето на старата сграда - част от предмета на договора за издръжка и гледане, в продължение на две години - до 1996 г., Т. живеели в дома на Ж., а след това Ж. им предоставили по-малкото от новопостроените жилища, разположено на етажа срещу жилището на ответниците.

По основния спорен въпрос - дали ответниците са изпълнявали поетите с договора задължения, въззивният съд приел, че до смъртта на П. Т. длъжниците полагали грижи за кредиторите, като се установили да живеят в едно домакинство, ежедневно им осигурявали хранителни продукти, заплащали консумативите - ток, вода, отопление. След това отношенията между страните се влошили, ищецът не допускал ответниците в жилището, не приемал доставяната от тях храна. В средата на 2001 г. ответницата заминала за Г., където останала в продължение на 5-6 години. От средата на 2002 г. ответникът започнал да внася различни суми на името на ищеца, а на 13.02.2007 г. открил влогова сметка на негово име за сумата 2 005.47 лева. Но тъй като ответниците не са поискали от съда промяна на натуралното задължение в парично, а предложеното трансформирано изпълнение е в по-късен период, то по отношение на ищеца е налице неизпълнение на договорните задължения и основание за разваляне на договора за притежаваната от него част от имота. По отношение на П. Т. облигационната връзка е прекратена със смъртта й. Затова и предвид изпълнението на договора до този момент в пълен размер по отношение и на двамата прехвърлители, съдът счел, че ищецът може да претендира разваляне само за своята част от съсобствеността.

Обжалваното въззивното решение е допустимо и правилно.

Неоснователна е касационната жалба на ищеца.

Установеното от въззивния съд изпълнение на договорните задължения по отношение на прехвърлителката П. Т. е обосновано на доказателствата по делото, които са възприети според точния им смисъл и съдържание. Съдът не е допуснал нарушение на процесуалните правила, като при съществуващите противоречия между двете групи свидетели е дал вяра на показанията на тези, които имат непосредствени впечатления от предоставяните грижи и издръжка, включително осигурявана зимнина от ответниците и от майката на ответницата. Св. К. Р., който познава семейство Т. откакто се настанили да живеят в новото жилище, и посещавал поне два пъти седмично Ж., е установил, че баба П. чувствала семейството на К. като свое. Той, както и св. М съсед от 1965 г. на семейство Т. на ул. *. и св. И съседка на сем. Ж. в кв. "Тракия", продължила да поддържа връзка с тях и след настаняването им в новото жилище, сочат, че чистенето, прането и готвенето били поети от Й., К. осигурявал отоплението, семейство Ж. заплащали и консумативи. Св. В. К. - наемател на ателие на К. Ж., но заплащал наема на П. Т., докарвал продукти от с. С. живее майката на Й., която е сестра на П. / за двете семейства - Т. и Ж. Свидетелите, чиито показания според ищеца доказват пълно неизпълнение на задълженията, установяват или отделни такива случаи, или не предават свои лични впечатления от отношенията между страните. Затова с оглед на събраните по делото доказателства обосновано съдът е приел, че неизпълнението се свързва с времето след смъртта на П. Т. и въз основа на правилно установената фактическа обстановка законосъобразно е приел неоснователност на иска за разваляне на алеаторния договор за нейната част.

Касаторът поддържа, че поради неделимост на задълженията по алеаторния договор изпълнението е поето общо за двамата кредитори и затова в нарушение на закона въззивният съд приел, че договорът не следва да се развали изцяло. Доводът би бил основателен, ако по делото е доказано, че до смъртта на П. Т. е налице изпълнение само спрямо единия от кредиторите. Само при такова фактическо положение и до то така определения момент, може да се говори за неделимост на самото изпълнение. Данните по дело обаче сочат на неизпълнение само спрямо ищеца и то след смъртта на неговата майка, т. е. към момент, когато кредиторите вече не са били двама. От друга страна, за да се приеме, че искът е основателен и за частта на П. Т., ищецът като неин наследник е следвало да докаже, че договорът не е бил изпълняван спрямо нея. Това не е сторено и правилно съдът е отхвърлил иска за частта от договора, предмет на разпореждане от прехвърлителката Т.

Касационната жалба на ответниците също е неоснователна.

Касаторите се позовават на това, че от датата на исковата молба - 20.01.2001 г., до средата на 2001 г., когато според въззивния съд ищецът отказал да приема изпълнение по договора, няма нито отказ от изпълнение на задълженията, нито забава от двете страни и искът подлежи на отхвърляне. Вместо това съдът го уважил и така постановил недопустимо решение, защото не се е произнесъл за периода по исковата молба, а по непредявен период. Доводът не може да бъде споделен, защото периодът на твърдяното неизпълнение се определя от въведените с исковата молба обстоятелства и обхваща и времето приживе на П. Т. Преценката дали събраните по делото доказателства обосновават извод в поддържаната от ищеца насока, не е свързана с допустимостта на постановеното решение, а с неговата правилност. Неоснователно се поддържа и това, че периодът на неизпълнението след завеждане на делото не следва да се взима предвид. Като релевантен за спорното правоотношение факт, той правилно е съобразен от съда - чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.).

Оплакването за липса на активна материалноправна легитимация е обосновано с твърдението, че ищецът не е имал изискуемо вземане, тъй като е станал нетрудоспособен едва през 2001 г. Следователно при сключването на договора в 1993 г. страните са имали предвид, че издръжката по отношение на него ще стане изискуема и дължима в бъдеще време. То е неоснователно. Данните по делото сочат за налично още от детска възраст заболяване на ищеца, който страда от разстройство на личността, характеризиращо се с небалансирано съотношение на емоции, воля, характер и инстинкти на фона на нисък интелект и подчертана внушаемост. Приобретателката Й. Ж. е близка родственица на прехвърлителите - дъщеря на сестра на П. Т. и първа братовчедка на А. Т., и тези обстоятелства са били известни на задължените лица. Не противоречи на закона сключването на договор за прехвърляне на вещни права срещу задължение за гледане и даване на издръжка в натура, който има за цел да обезпечи на кредитора по това задължение по-добри социално-битови условия и в трудоспособна възраст, щом той се нуждае от специални грижи с оглед на здравословното си състояние.

Ответниците поддържат, че правото на ползуване, което Т. си запазили върху прехвърления с алеаторния договор имот, няма за предмет новоизградените четири обекта, придобити от Ж. в изключителна собственост след разрушаване на старата сграда и извършване на новото строителство. Считат, че като са предоставили на прехвърлителите да ползуват по-малкия от двата апартамента и ателието към него, като го отдават под наем, са предоставили изпълнение по договора за гледане и издръжка. Тезата не намира опора в закона, който в чл. 79, ал. 1 ЗЗД изисква точно изпълнение на договорите. То предполага изпълнение на дължимата престация освен по обем и качество, още и по вид. Кредиторът не може да бъде принуден да приеме нещо, различно от дължимото /уговореното/ - чл. 65, ал. 1 ЗЗД, защото задълженията следва да се изпълняват с това съдържание, което страните са вложили в тях при поемането им. Ползуването на предоставените от ответниците обекти не съставлява приемане от кредиторите на изпълнение на задължението за гледане и издръжка, а обитаване на основание запазено вещно право на ползуване по договора за гледане и издръжка.

Касаторите считат, че след като отказът на ищеца да приеме изпълнение е настъпил в хода на делото, то всъщност не се касае за отказ на съдействие, а за отказ от договора от страна на кредитора. Затова и те не са били длъжни да поискат трансформация на натуралното си задължение в парично. От друга страна ако изводите на съда са правилни, то е следвало да бъде зачетено и тяхното трансформирано изпълнение. Наред с това считат, че при предявяването на иска за разваляне са били изправна страна и затова периодът впоследствие е ирелевантен. Тези доводи също са неоснователни. Задълженията на страните по облигационната връзка отпадат едва с прекратяването й. Такова не настъпва с предявяването на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, нито подаването на исковата молба има правното значение на отказ от договора. За да са изправна страна и за да могат успешно да се противопоставят на иска за развалянето на договора, длъжниците е следвало да продължат изпълнението и след предявяване на иска. За да се приеме за заместваща престация, паричното изпълнение вместо изпълнение в натура следва да е в такъв размер, който да съответства на вида и на обема на дължимите грижи. Не е установено дали предложеното от касаторите изпълнение е такова и затова правилно не е било зачетено. Затова и при наличието на неизпълнение на договорните задължения в продължение на около 6 години, обосновано съдът е приел, че ответниците се явяват неизправна страна по договора, като неизпълнението не е незначително по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и законосъобразно е постановил неговото разваляне за частта на ищеца.

В обобщение, касационните жалби на заявените в тях основания са неоснователни и затова обжалваното решение следва съгласно чл. 218ж, ал. 1 ГПК /отм./ да се остави в сила.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.