Решение № 60232 от 3.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3734/2020 г.

Решение № 60232 от 3.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3734/2020 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от прокурор от Апелативна прокуратура – София като представител на Прокуратура на Република България, срещу решение от 01.07.2020 г., постановено по гр. д. № 4911/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 13.08.2018 г. по гр. д. № 2843/2017 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявения от К. Д. Р. срещу Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.10.2015 г. до окончателното й изплащане. Касационното обжалване е допуснато с определение № 60552 от 25.06.2021 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за проверка за противоречие на въззивното решение с т. II ППВС № 4/23.12.2968 г. и цитираната в изложението на касатора практика на ВКС – – решения по гр. д. № 1730/2011 г. на ІV г. о., гр. д. № 5376/2014 г. на ІV г. о., гр. д. № 854/2012 г. на ІІІг. о., по поставения материалноправен въпрос относно съдържанието на понятието "справедливост", изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Когато този принцип е нарушен, това дава отражение върху изводите за паричния еквивалент необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпените от него неимуществени вреди. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение. Ответникът К. Д. Р., чрез процесуален представител адв. Г., оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, в която ответникът - Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на К. Д. Р. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно образувано и водено срещу ищеца наказателно производство за извършено престъпление по чл. 387, ал. 3 във вр. ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК, за което е бил оправдан с присъда от 09.02.2015 г., постановена по н. о. х. д. № 9556/2014 г. от Софийски районен съд, влязла в сила на 20.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда - 20.10.2015 г., до размер на сумата от 10 000 лв. Съгласно задължителната практика на ВКС – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, понятието "справедливост", по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Установено е, че по отношение на ищеца К. Д. Р. е било образувано наказателно производство за извършено престъпление по чл. 387, ал. 3 във вр. с ал. 1 НК, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Наказателното преследване е продължило около пет години, като се е осъществило в досъдебната фаза и в съдебната фаза в две инстанции, като на първа инстанция е постановена оправдателна присъда, потвърдена на втора инстанция, влязла в сила на 20.10.2015 г. Правилно въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, съобразно критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968 г. и конкретните данни по делото, а те са: възрастта на ищеца, неговото обществено положение, образование, квалификации и чисто съдебно минало; продължителността на наказателното преследване; повдигнато е било обвинение за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; наказателното преследване е препятствало развитието на ищеца в професионален план; по отношение на ищеца не е била взета мярка за неотклонение и/или мярка за процесуална принуда да напуска територията на Република България без разрешение на прокурора, наблюдаващ наказателното производство; воденото наказателно производство не е било медийно отразявано; няма данни по отношение на ищеца са били приложени специални разузнавателни средства, които да са нарушили правото му на личен живот и неприкосновеност; няма данни наказателното производство да е повлияло изключително негативно върху физическото и психическо здраве на ищеца. От значение за определяне на обезщетението е и установеното относно интензивността на наказателното производство, конкретно предприетите действия на процесуална принуда в хода на производството. В случая узнаването за образуваното производство срещу него е предшествало значително по време привличането на Р. като обвиняем на 18.06.2013 г. Изхождайки от понятието "неимуществени вреди", в което според практиката на ВКС се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време, като и изхождайки от разбирането, че критерият за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не е абстрактен, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които в случая не дават основание за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 лв. От правно значение за ангажиране отговорността на държавата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обвинение в извършване на престъпление, по което лицето е оправдано и принципно търпените /респ. ако има установени претърпени в по-голяма степен/ неудобства в резултат на това обвинение и на задържането под стража като мярка за неотклонение по него. Като се вземат предвид установената продължителност на наказателното преследване, тежестта на престъплението, за което е бил обвинен, и претърпените от това обвинение от ищеца душевни страдания, възрастта му /роден е през1959 г. /, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 7 000 лв. Този размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото. В останалата част до присъдения размер 10 000 лв. претенцията е завишена. По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение. Предвид изложеното и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да се остави в сила за размера 7 000 лв. и се отмени за размера над 7 000 лв. до присъдения размер 10 000 лв. и в тази част искът се отхвърли като неоснователен. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение