Решение № 10634 от 27.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4342/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. А. Г., подадена чрез адв. С. Гогов, срещу решение № 3874/30.01.2026 г. постановено по адм. дело № 9454/2025 г. по описа на Административен съд – София – град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му против заповед №3286з-2952 от 18.07.2025г. на директора на Главна дирекция „Национална полиция” (ГДНП) при Министерство на вътрешните работи (МВР) за отказ за снемане на полицейска регистрация № 28416/17.10.2019 г., извършена в 05 РУ СДВР. Касаторът обжалва решението като неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Подробни съображения развива в касационната жалба. Иска отмяна на решението и решаване на спора по същество. Претендира разноски, съобразно представен списък на разноските. Ответната страна – директорът на ГДНП при МВР, чрез пълномощник, оспорва касационната жалба и моли за оставяне в сила на решението на първоинстанционния съд. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от касатора. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 т.3 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че на 23.04.2025г. И. А. Г. подал искане вх. № 328600-26361/23.04.2025г. по описа на ГДНП за снемане на всички полицейски регистрации и заличаване на негови лични данни, обработвани в информационните фондове на МВР. При разглеждане на искането е установено, че И. А. Г. има извършена полицейска регистрация под № 28416/17.10.2019 г. в 05 РУ - СДВР, за престъпление по чл. 354а, ал. 1 от НК, по ДП № ЗМ 1997/2019 г. по описа на 05 РУ - СДВР, пр. пр. № 18837/2019 г. по описа на СГП. По внесено споразумение на СГП по пр. пр. № 18837/2019г. е било образувано НОХД № 3614/2020 г. по описа на СГС, по което с протоколно определение № 260025 от 12 октомври 2020 г., влязло в сила на 12.10.2020г., СГС е одобрил постигнатото споразумение, по силата на което И. А. Г. се признава за виновен в извършване на престъпление по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, предл. 4, алт. 1 от НК, извършено на 16.10.2019 г., за което престъпление му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за срок от три години. На основание чл. 19 ал. 4 т. 1 и т. 2 от Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, след извършена проверка, от директора на СДВР е изготвено предложение peг.№51Зр-56646/30.05.2025г., с което се предлага на директора на ГД „Национална полиция” да откаже снемане на полицейската регистрация на И. А. Г. № 28416/2019г. по описа на 05 РУ на СДВР, поради липса на законно основание по чл.68 ал.6 от ЗМВР Въз основа на направеното предложение от директора на СДВР и приложените към преписката документи от извършената проверка по реда на чл. 19 ал. 4 т. 1 от Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, в кръга на делегираните му правомощия със заповед 8121з-267/10.03.2015г. на министъра на вътрешните работи, директора на ГДНП е издал заповед №3286з-2952 от 18.07.2025г., с която е отказал снемането на полицейска регистрация № 28416/17.10.2019 г., извършена в 05 РУ СДВР. Първоинстанционният съд е приел в обжалваното решение, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, съдържа всички изискуеми реквизити и при издаване на акта не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, както и че не е налице нито едно от посочените в чл. 68 ал. 6 от ЗМВР основания за снемане на полицейската регистрация, извършена в 05 РУ – СДВР на жалбоподателя по повод повдигнатото му обвинение за извършено тежко умишлено престъпление – държане с цел разпространение и разпространение на високорискови наркотични вещества без съответното разрешение. Съдът е посочил, че в производството не са ангажирани доказателства по отношение на жалбоподателя И. А. Г. да е било налице което и да е от изрично и лимитативно посочените основания в чл.68 ал.6 от ЗМВР за снемане на полицейската му регистрация. Относно настъпилата реабилитация АССГ посочил, че това обстоятелство не е сред основанията по чл. 68 ал. 6 от ЗМВР, както и е неотносимо към снемането на полицейската регистрация, чиято цел е насочена към дейностите по чл. 27 ЗМВР. Първоинстанционният съд се е позовал и на решение на СЕС от 30.01.2024г. по дело С-118/22г., съгласно което чл. 4, параграф 1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, параграф 2, буква б) и чл. 16, параграф 2 и 3 от тази директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани, или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. Отбелязал, че решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България и дадените с Решение на СЕС от 30.01.2024г. по дело С -118/2022г. разрешения са безспорно относими и към настоящия казус, при което направил извод, че обработването на лични данни в случаите, свързани с противодействие на престъпността и опазване на обществения ред е допустимо само ако администраторът периодично проверява дали съхранението е необходимо за целите, за които те са били обработвани, като същия следва във всеки конкретен случай, по искане на заинтересовано лице, да осъществява тази проверка като съобрази характера и тежестта на престъплението, за което е осъдено лицето, настъпилата реабилитация, дали в срока от извършване на престъплението до настъпилата реабилитация лицето е извършило друго престъпление и дали то е от общ характер, както и данните за личността на лицето, респ. риска който то представлява. Изрично посочил, че едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи да бъде осъществявана или следва полицейската регистрация на лицето да бъде снета и заличена, респективно ограничена., приемайки, че както в оспорената заповед, така и в предшестващото я предложение, е извършен необходимия анализ в посочения по - горе смисъл относно личността на жалбоподателя, като са изложени мотиви, обосноваващи отказ от заличаване на данни. Решението е неправилно. Съхранението от полицейските органи на лични данни и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер до смъртта на субекта на данни, включително, когато той е реабилитиран, се отнася до обработване на лични данни, отговарящи на цели, които съгласно чл. 1, § 1 от Директива 2016/680 попадат в приложното поле на тази директива. Съгласно чл. 4, § 1, буква в) от нея, държавите членки трябва преди всичко да гарантират, че личните данни са подходящи, относими и не надхвърлят необходимото във връзка с целите, за които данните се обработват. Тази разпоредба изисква държавите членки да спазват принципа на "свеждане на данните до минимум", с оглед спазване на принципа на пропорционалност. По силата на чл.4, § 1, буква д) от Директива 2016/680 държавите - членки трябва да гарантират, че тези данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субектите на данни за период, не по-дълъг от необходимия за целите, за които те се обработват. Както правилно е посочил и първоинстанционният съд, в решението на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С-118/22 г. е дадено задължително тълкуване, че чл. 4, § 1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, § 2, буква б) и чл.16, § 2 и 3 от тази директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания, предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. Обработването на лични данни в случаите, свързани с противодействие на престъпността и опазване на обществения ред и по - конкретно по повод извършена в тази връзка полицейска регистрация е допустимо, само ако администраторът периодично проверява дали съхранението е необходимо за целите, за които те са били обработвани, като същия следва във всеки конкретен случай, по искане на заинтересовано лице, да осъществява тази проверка, като съобрази: характера и тежестта на престъплението, за което е осъдено лицето; настъпилата реабилитация; дали в срока от извършване на престъплението до настъпилата реабилитация лицето е извършило друго престъпление и дали то е от общ характер; както и данните за личността на лицето, респ. риска който то представлява. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи да бъде осъществявана или следва полицейската регистрация на лицето да бъде снета, респективно ограничена. В оспорената заповед административният орган е посочил само информация за извършената полицейска регистрация на И. Г. и за какво престъпление е била извършена, като е възпроизвел съдържанието на протоколното определение по НОХД № 3614/2020 г. по описа на СГС, след което посочил, че не са налице предпоставките за снемане на полицейската регистрация, тъй като прекратяването на делото със споразумение, не е сред основанията по чл.68 ал.6 от ЗМВР, че не е изтекла давност по чл.81 ал.3 вр. с чл.80 от НК и че е налице необходимост правоохранителните органи да разполагат със специфичните данни за лицето, събрани чрез способа на полицейската регистрация, вкл. при извършване на тяхната оперативно-издирвателна дейност по чл.8 ал.1 от ЗМВР, както и за установяване на връзки между различни разкрити престъпления и извършване на превенция на деяния, опасни за обществото. В действителност, административният орган дължи извършването на проверка, при която следва да се направи съпоставка на важността на преследваната с полицейската регистрация цел във конкретния случай и спрямо всяко конкретно лице /субект на данни/ и тежестта на ограничението за упражняване на съответни права, вкл. правото на изтриване/заличаване на съхраняваната за лицето информация, в който смисъл е т. 67, вр. т. 62 и т. 69 от решението по дело С-118/2022 г. на СЕС, но в контекст на баланса между обществения интерес, предполагащ правоохранителните органи да разполагат със специфични данни за лицето, събрани чрез способа на полицейската регистрация и правото на субекта на данни на изтриване на съхраняваните данни, щом съхранението им вече не е необходимо. Подобна съпоставка липсва в заповедта, а позоваването на необходимостта правоохранителните органи да разполагат със специфичните данни за лицето, събрани чрез полицейската регистрация е бланкетно и относимо към всяко лице, субект на данни, доколкото е свързано с целта на полицейската регистрация. Резултатите от извършената от административния орган проверка за необходимостта от продължаване на съхранението на личните данни трябва да са обективирани в крайният акт, завършващ производството по чл. 68, ал. 6 от ЗМВР, а именно в заповедта по чл. 21, ал. 1 от НРИСПР, и да са част от мотивите на органа за издаване на административния акт за конкретния адресат. От съдържанието на административната преписка не се установява да е извършена такава проверка, поради което и предложението на директора на СДВР до директора на ГДНП съдържа данни само за дата на извършената полицейска регистрация, номера й и кога и за какво престъпление е извършена, както и по какъв начин е приключило досъдебното и съдебното производство, завършвайки с предложение да не се снема полицейската регистрация. Липсата на мотиви на административния орган в контекста на задължителното тълкуване, дадено от СЕС с решението по дело С-118/2022 не може да бъде заместена от съда при осъществяване на съдебен контрол в хипотезата на съдебно оспорване на акта, както от първата така и от касационната инстанция. Като е достигнал до различен извод, първоинстанционният съд е постановил съдебен акт при наличие на посоченото от касатора касационно основание - нарушение на материалния закон. Решението на АССГ следва да се отмени, като се постанови друго по същественото на спора, с което се отмени оспорената заповед и преписката да се върне на органа за ново произнасяне по подаденото от И. А. Г. заявление, при съобразяване с мотивите на настоящото решение. При този изход на спора претенцията за разноски на касатора е основателна. В производството пред АССГ И. Г. е претендирал разноски съгласно приложения списък на разноските за държавна такса в размер на 10 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 900 ( деветстотин) лв. за предоставена безплатна правна помощ по чл.38 ал.1 т.3 от Закона за адвокатурата. В представения в касационното производство списък на разноските са включени вече посочените разноски пред първата инстанция, както и разноски за държавна такса за касационната инстанция в размер на 35,79 евро и адвокатско възнаграждение в размер на 900 ( деветстотин) лв. за предоставена безплатна правна помощ по чл.38 ал.1 т.3 от Закона за адвокатурата, които следва да бъдат присъдени в полза на касатора. Възражението на ответната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, с оглед размера му, е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение