Решение № 104 от 13.3.2023 г. на ВКС по н.д. № 20238002200084/2023 г.

С присъда №260005/26.03.2021г., постановена по н.о.х.д. №104/2020г., по описа на Окръжен съд- Ловеч, подсъдимият Е. Й. Т. е признат за виновен в това, че на 22.09.2015г., на път 1-4 София –Варна, при км. 51+300, с посока на движение гр.София, при условията на независимо извършителство с Л. Б. Я. /починал на 24.04.2019г./ при управление на МПС –л.а. „*********“ с рег.№ ******, собственост на „********“ООД гр.София, нарушил правилата за движение по пътищата, установени в чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на С. М. Г. от гр.Варна и П. Е. Н. от гр.София и една тежка и три средни телесни повреди на Л. Б. Я., като на основание чл.343, ал.4 във вр. с ал.3, пр.4 и 5, б.“а“, алт.1 и алт.2 и б.“б“, алт.1 във вр. с чл.342, ал.1, пр.3 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изпълнение отложил за срок от три години на основание чл.66, ал.1 от НК. На основание чл.343г от НК наложил на подс.Т. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца. С присъдата съдът се разпоредил с веществените доказателства по делото и възложил разноските по същото в тежест на подсъдимия. С обжалваното решение № 129/07.11.2022г., постановено по ВНОХД № 233/2021г. първоинстанционната присъда била изменена в наказателно-осъдителната част като деянието било преквалифицирано в такова по чл.343, ал.3, б.“б“ във вр. с ал.4 във вр. с чл.342, ал.1 от НК, а подс.Т. бил оправдан по първоначалното обвинение по чл.343, ал.3, б.“а“ от НК.В останалата част присъдата била потвърдена.Въззивното производство било образувано по протест на държавния обвинител, насочен срещу санкционната част на първоинстанционния съдебен акт и по жалба на подсъдимия и неговия защитник с релевирани доводи за процесуално-правна и материално-правна незаконосъобразност и за явна несправедливост на наложеното наказание. Аргументацията в жалбата, инициираща настоящото производство, е в основната си част в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Съдържанието на сезиращия документ изисква уточнението, че доводите, изложени на л.4 и л.5 от същия, както и тези развити от защитника в съдебното заседание пред ВКС тангират с оплакване за необоснованост, доколкото се претендира преоценка на доказателствените материали.В тази връзка се налага отбелязването, че доколкото касационният съд осъществява контрол в рамките на установените от въззивния съд фактически положения и не може да подменя или променя вътрешното убеждение на последния, аргументи за необоснованост на атакуваното въззивно решение е недопустимо да бъдат разглеждани. Поради това доводите в касационната жалба от защитата следва да бъдат разгледани единствено на плоскостта на преценката за правилност на процеса на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд и за екзактността на съдебния акт съобразно законоустановените изисквания за съдържанието му.В посочените рамки жалбата се явява основателна. Касаторът с право твърди, че атакуваният пред настоящата инстанция съдебен акт не съответства на стандарта по чл.339, ал.2 от НПК. В касационната жалба се настоява, че въззивната инстанция не е обсъдила доводите на защитата, обективирани в пар.І, т.1-4 от жалбата, с която е бил сезиран.В обобщен вид, тези доводи са били свързани с недоказаност на изводите на първоинстанционния съд, според които преустановяването на движението от подс.Т. в резултат на аварийно спиране, в полагаемата му се пътна лента, е било достатъчно условие за да не настъпи удар с движещия се насреща му със скорост от 121км/ч товарен автомобил, управляван от починалия водач.В тази насока защитникът е отправил конкретни възражения срещу експертните констатации, залегнали в основното и допълнителните заключения на КПМАТЕ, като е привел редица изчисления противоречащи на експертните изводи и подробно е обосновал несъгласието си с дадената им от първоинстанционния съд оценка.Макар в изложението на въззивния съд да се съдържа кратък коментар на защитната теза, аргументите за отхвърлянето й в значителна степен са декларативни и препращащи към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.Този подход на проверявания съд не може да бъде утвърден, тъй като освен, че е в отклонение на стандарта, установен в чл.339, ал.2 от НПК, обосновава и извод за пренебрегване изискванията на чл.314 от НПК за цялостна проверка на невлязлата в сила присъда, независимо от основанията, посочени от страните. На следващо място, независимо от пространното изложение, във въззивния съдебен акт липсват съображения по основни фактически положения, правилното установяване на които е в основата на законосъобразността на правните му изводи.Нещо повече, изложените такива са неясни, а на места взаимнопротиворечиви, което не позволява както на касационния жалбоподател, така и на касационния съд да разбере действителната воля на решаващият съдебен орган по правнозначимите обстоятелства. Въззивният съд, като е съобразил оплакванията и възраженията в жалбата на подсъдимия, с която е бил сезиран, е провел въззивно съдебно следствие, с оглед обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото.В хода на същото е изслушал дадените от подсъдимия Т. обяснения и е уважил защитното искане за назначаване на допълнителна повторна КМАТЕ.В резултат на събраните в хода на въззивното съдебно следствие доказателства и тези приобщени при първоинстанционното разглеждане на делото, съставът на апелативния съд е възприел като принципно правилни фактическите обстоятелства, залегнали в мотивите на първостепенния съд, но също така е възприел и нови фактически положения. Възприетите нови технически параметри за механизма на реализиране на пътно-транспортното произшествие не са променили правния извод на първоинстанционния съд за това, че подс. Т. е осъществил състава на престъпление по чл. 343, ал. 4 във вр. с ал.3 от НК /в хипотезата на чл.343, ал.3, б.“б“ от НК според изложеното на л.22 от мотивите/, включително и по отношение на съображенията за нарушаване на правилото за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, причинната връзка на това нарушение с настъпилия резултат и субективното отношение на жалбоподателя към него. Въззивният съд също така е аргументирал изводите си за съгласие с възприетото от първия съд съпричиняване на резултата от страна на починалия водач Л. Б. Я.. Касационната проверка установява основателност на оплакването за неясно изразена воля от въззивния съд по отношение на приетия от него механизъм на ПТП.Касаторът с основание твърди, че втората инстанция декларативно е възприела фактическите изводи на първоинстанционния съд без да извърши дължимия анализ на доказателствените източници, въз основа на които те са изведени.По същественият проблем обаче е друг: На л.6 от мотивите, въззивният съд е утвърдил възприетия от първоинстанционния съд механизъм на инкриминирания пътен инцидент, според който пострадалият водач Л. Я., движейки се в посока обратна на тази на подс.Т., на разстояние от 138, 55м от автомобила на последния, навлезъл в насрещната пътна лента, т.е. лентата, в която се движел подс.Т..Последният възприел навлизането, отнел от газта, за да намали скоростта на движението си, изчаквайки какво ще е поведението на насрещнодвижещия се водач.Преценил, „че няма какво друго да направи и предприел маневра завиване наляво, като пресякъл осовата линия и навлязъл в насрещната пътна лента.“Междувременно водачът на товарния автомобил също възприел движещия се срещу него лек автомобил, предприел връщане в полагаемата му се пътна лента. По този начин траекторията на движение на товарния автомобил на пострадалия Я. се пресякла с тази на автомобила, управляван от подсъдимия и настъпил удар, който бил челно- кос.Въззивният съд не е счел за необходимо да посочва други технически параметри, освен този, касаещ разстоянието на което са били двата насрещнодвижещи се автомобила един от друг, към момента, към който починалия водач е предприел неправомерно навлизане в лентата за движение на подс.Т., което разстояние несъмнено е от значение за определянето на момента, в който е възникнала опасността за движение на последния.По нататък, на л.18 от мотивите, съдът е отрекъл този параметър, като е декларирал „промяна в установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка по отношение на разстоянията, на които са се намирали двата автомобила към момента, в който товарният автомобил /с водач Л. Я., бел.ВКС/ е навлязъл в насрещната лента за движение“, както и на „разстоянието на което са се намирали един от друг двата автомобила към момента, когато товарния автомобил е предприел обратно връщане в неговата лента за движение“.Съдът не е счел за необходимо да посочва конкретните величини на коментираните отстояния, нито пък е посочил доказателствената пътека, която е поставена в основата на приетите нови фактически положения.Отбелязването, че промяната е мотивирана от „приетото от настоящата инстанция допълнително заключение“ не е достатъчно за да се внесе необходимата яснота, тъй като съдът не е изложил съображения кои точно експертни констатации поставя в основата на фактическите си изводи, респ. кои не кредитира с доверие, както и причините за отхвърлянето им.Така волята му по съществения за отговорността на подсъдимия въпрос –на какво разстояние са били един от друг двата автомобила към момента на навлизане на товарния автомобил в лентата за движение на подсъдимия е неясно и противоречиво заявена, което я прави непознаваема както за касационния жалбоподател, така и за касационния съд.Извън съмнение е обстоятелството, че ясното и точно посочване на коментираното отстояние е от решаващо значение в конкретния случай, тъй като има отношение към правилното изясняване на въпроса за момента, в който е възникнала опасноста за движение на подс.Т., съответно - за момента, в който същият е бил длъжен да реализира дължимото според предписанията на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП поведение.Идентично е положението и по отношение на разстоянието, на което са били двата насрещнодвижещи се автомобила към момента, в който починалия водач е предприел връщане в своята пътна лента, по който въпрос съдът също не е намерил необходимост да посочи точно кой експертно предложен вариант кредитира, какви са съображенията му за това и каква е конкретната величина на коментираното отстояние.Също така неясно и противоречиво е заявена и позицията на проверявания съд по отношение на скоростта на движение на автомобила, управляван от подс.Т. непосредствено преди удара - дали експертно предложения на въззивното съдебно следствие от 90км/ч или този, приет от предходните експертни заключения от около 66км/ч.Конкретната величина на скоростта, с която се е движел подс.Т. несъмнено има съществено значение, най-малкото защото експертите от последната допълнителна експертиза са коментирали вариант, при който при скорост от 90км/ч / този подсъдим не е имал техническата възможност да спре преди мястото на удара.Проблемът се задълбочава и от това, че съдът е изложил противоречиви съждения, като от една страна е приел, че при скорост на движение от 90км/ч подс. Т. „не е имал техническата възможност да спре до мястото на удара“, тъй като в момента на възникване на опасността, товарният автомобил се е намирал в опасната му зона за спиране, а веднага след това е посочил, че и при тази скорост на движение, е била налице техническа възможност за предотвратяване на удара, ако подс.Т. „предприеме ефективно спиране и продължи да управлява лекия автомобил в полагащата му се пътна лента.“Последно отбелязаното указва, че волята на съда по отношение на дължимото от подс.Т. поведение също е противоречива.От начина, по който тя е обективирана на л.19, абзац втори от мотивите не става ясно какво точно поведение е следвало да съблюдава подсъдимия Т., за да избегне удара в насрещнодвижещия се автомобил – дали да предприеме ефективно спиране или да продължи да управлява автомобила в полагаемата му се пътна лента.Двете взаимно изключващи се хипотези са дадени от съда в условията на кумулативност, а фактът, че едно превозно средство не би могло едновременно да спре екстрено и същевременно да продължи да се движи, не се нуждае от нарочно обсъждане.Отделен е въпросът, че съдът не е счел за необходимо да изследва по експертен начин евентуалната възможност за промяна на траекторията на автомобила, управляван от подс.Т. вследствие на екстремната употреба на спирачки при конкретната пътна обстановка /дъга от завой, ляв за посоката му на движение / и при скорост на движение от 90км/ч, съответно –ако такава вероятност е налице, би ли било възможно безконфликтното разминаване на двата автомобила.Изясняването на това обстоятелство е било наложително предвид устните разяснения на експертите от последната експертиза, според които: 1/ при предприето от подс.Т. екстремно спиране при коментираната скорост без промяна на траекторията му на движение, технически е било възможно разминаването му с насрещния автомобил, но част от последния /задната му лява ъглова част и част от масата на разстояние от около метър/, предвид отстоянието на което е бил към момента на прибирането му в полагаемата му се пътна лента е щяла да бъде в лентата за движение на подс.Т. към момента на разминаването, и 2/при коментираната хипотеза страничното разстояние между двата автомобила би било много малко до степен да не бъде спазен необходимия напречен динамичен коридор /вж.л.296 и л.299 от въззивното съдебно дело/. На последно място, основателен е отправения упрек към доказателствената и аналитична дейност на проверявания съд.Касационната проверка установява, че на практика такава липсва.На л.10 до л.14 от мотивите съдът е възпроизвел части от основната и допълнителните заключения на комплексната повторна АТМЕ, в които е изведен извод, че подс.Т. е имал техническата възможност при своевременно спиране с максимална ефективност в полагащата му се пътна лента да спре преди мястото на удара и по този начин да предотврати последния.След това, съдът възпроизвел съдържанието на обясненията, които подс.Т. депозирал пред него, посочил, че тези обяснения са го мотивирали да допусне допълнително заключение на петорната комплексна експертиза, декларативно посочил, че последната е обоснована и правилна, след което на л.15 и л.16 възпроизвел съдържанието на същата и направените от експертите устни разяснения при защитата й.В заключение съдът посочил, че намира за обосновани и законосъобразни изводите на първоинстанционния съд за субективна съставомерност в поведението на подсъдимия.Подходът на съда с основание е критикуван от жалбоподателя.В проверявания съдебен акт липсва анализ и съпоставка на доказателствените източници и на средствата за тяхното установяване; липсва яснота по въпроса за доказателствената стойност на обясненията на подс.Т.; съдържанието на експертните заключения е възпроизведено механично без същото да е подложено на задълбочена преценка и без да са изложени съдържателни мотиви кой точно експертен вариант се възприема от съда и поради какви съображения. В обобщение на гореизложеното, решението на АС –Велико Търново страда от порок по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК – съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в липса на мотиви касателно съществени обстоятелства, включени в предмета на доказване и тяхното непълно изясняване. Това нарушение обосновава наличие на основание за упражняване на правомощието на ВКС по чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, като бъде отменен съдебния акт и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото следва да бъде даден ясен и категоричен отговор на въпросите за скоростта на движение на автомобила, управляван от подс.Т.; за разстоянието между двата насрещни автомобила към момента, към който товарният автомобил е навлязъл в лентата за движение на подс.Т.; за разстоянието между двата автомобила към момента, в който водачът на товарния автомобил е предприел връщане в своята пътна лента; за възможността на подс.Т. да предотврати удара и за дължимото от него поведение.Следва също така по експертен път да бъде изяснено дали екстремното спиране би могло да доведе до промяна в траекторията на автомобила, управляван от подс.Т. при конкретната пътна обстановка и да се изследва възможността за безконфликтното разминаване на двата автомобила съобразно експертното становище. След изясняването на посочените въпроси съдът следва да изпълни задължението си да изготви качествен съдебен акт, в който да мотивира изводите си; да аргументира кой вариант от изведените от вещите лица възприема и основанията за това и да даде отговор на възраженията, направени от жалбоподателя. Предвид констатираното основание за връщане на делото за ново разглеждане, липсва необходимост от обсъждане на останалите релевирани основания в касационната жалба – нарушение на закона и явна несправедливост на наказанието. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.3, т.2, вр. ал.1, т.5 вр. чл.348, ал.1, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение