Решение № 11745 от 1.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2513/2024 г.

Образувано е по касационна жалба(наименована погрешно въззивна ) на Директор на ДСП Пловдив и по касационна жалба на К. В. Й., чрез назначения му от съда особен представител адв. Л. Попова, срещу Решение 2099 от 22.11.2023 г., постановено по адм. дело 1569/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив. В двете жалби се излагат доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на съществени процесуални правила и поради необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата на М. И. Й. с адрес гр. София срещу Заповед ЗД/Д-РВ-228 от 21.09.2022г. на Директор ДСП Пловдив. Ответникът М. И. Й., чрез адв. Дишев, намира така подадената касационна жалба от К. Й. за неоснователна и настоява за отхвърлянето и. Ответникът В. А. Й. от гр. Пловдив не взема становище по така депозираните касационни жалби. Постъпил е и писмен отговор от страна на К. Й., чрез адв. Попова, на касационната жалба на Директор ДСП Пловдив, която счита за основателна. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационните жалби за процесуално допустими, като подадени от надлежни страни по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледани по същество и за основателни. С оспореното съдебно решение, състав на първоинстанционния съд е обявил нищожността на атакуваната от М. Й. Заповед ЗД/Д-РВ-228 от 21.09.2022г. на Директор ДСП Пловдив, с което е прекратено настаняването на детето К. К. Й., род. на [заличен текст], в семейството на неговия дядо по бащина линия В. А. Й., живеещ в гр. Пловдив. Със съдебния си акт първостепенният съд е приел, че с предприетата мярка административният орган по същество иззел правомощие на съда(районния съд), поради което актът му е издаден извън компетентността му по чл.30 ал.2 от Закона за закрила на детето(ЗЗДет.). Настоящият съдебен състав намира, че крайният извод за незаконосъобразност на атакуваният индивидуален административен акт не може да се сподели. Видно е от фактическите и правни основания за приемане на оспорената заповед, че със Заповед ЗД/Д-С-КС-245 от 25.08.2022г. Директор ДСП Красно село е наредил настаняване на детето К.(с обичайно местопребиваване гр. София) при условията на спешност в семейството на В. Й. дядо по бащина линия, във връзка с издадена международна заповед за задържане на майката М. Й., полагаща грижите за детето към този момент. Спешното настаняване е предприето на основание чл.33 ал.1 ППЗЗДет. и с оглед обстоятелството, че другият родител бащата К. Й. към този момент се е намирал във Великобритания. След издаване на акта са налице следните новонастъпили обстоятелства: завръщането на бащата в България(26.08.2022г.), както и отказът на наказателния съд да вземе мярка за неотклонение Задържане под стража спрямо майката(съгласно протоколно определение от 26.08.2022г. по ч.н. дело 3360/ 2022г. в сила от 30.08.2022г, като спрямо Й. е взета по-лека мярка за неотклонение Подписка .). Посочено е също така в оспорения акт, че завърналият се баща е представил заповед на Върховния съд на Англия, предоставяща му родителските права, като е заявил, че К. ще живее с него в чужбина, за което поискал издаване на международен паспорт на детето. При тази фактическа и правна обосновка на оспорения акт, административният съдия е приел, че Директор ДСП Пловдив е иззел компетентност на съда, като е прекратил(без посочен срок, т.е. не и временно) постановеното настаняване при дядото, а същевременно не е поискал произнасянето на съда по въпроса. По този начин, според него, окончателно е прекратено настаняването при дядото, каквото правомощие(според съда) законът не му е предоставил. Настоящият състав на касационната инстанция намира на първо място за принципно вярна тезата, развита от първостепенния съд в решаващите му мотиви, но съдът е пропуснал да отчете една съществена особеност на случая, различаваща го от визираните подобни случаи по цитираната практика на ВАС на РБ. Преди всичко следва да се посочи в по-общ план, че правната рамка в разглеждания аспект на казуса, след последното и изменение(ДВ бр.71/2020г.), предвижда, че настаняването на дете в семейство на роднини или близки, в приемно семейство и в социална или интегрирана здравно-социална услуга за резидентна грижа се извършва със заповед на директора на ДСП по настоящия адрес на детето(чл.27 ал.1 ЗЗДет.), като то може да се извърши в условията прилагане на спешни мерки или във всички останали случаи(така чл.27 ал.2,т.1 и т.2 от ЗЗДет.). С Правилника за прилагане на ЗЗДет. чл.33 ал.1 е посочено, че спешното настаняване извън семейството се предприема в случаите, когато има опасност за здравето и живота на детето, но при необходимост от промяна на тази мярка за закрила или прекратяване на настаняването, компетентният директор издава нова заповед(ал.4). С новелата на чл.33 ал.5 ППЗЗДет. императивно е предвидено, че органът следва да направи искане пред съда за налагане на мерките по така издадените негови заповеди по ал. 2 и 4. Или следва да се обобщи, че независимо от техния характер с оглед търсената бързина на действие, приложените от административният орган мерки следва да получат крайната санкция на съда, за да се стабилизират окончателно. Не е спорно по делото, че след като издал акта си на 25.08.2022г. и в срока за отправяне на искане до компетентния районен съд, органът констатирал съществени изменения в обстоятелствата, при което е предприета мярката, а именно завърналият се баща, поради което приел, че няма да приключи процедурата, т.е. няма да направи искане пред съда по чл.27 ал.2 ЗЗДет. В тази връзка не е спорно по делото, че такова искане не е направено, т.е. районният съд не е бил сезиран с него, не го е разгледал, респ. няма съдебно производство, приключило с акт, с който съдът да е разрешил окончателно съдбата на взетата като спешна мярка за закрила. В тази връзка дори в самата заповед от 25.08.2022г. е посочено, че настаняването е временно до промяна на обстоятелствата или до произнасянето на съда по чл.26 ЗЗДет. Или в тази връзка важно е да се отбележи, че акта на директора на компетентната ДСП в посочената законова хипотеза има временен характер и неговото действие се простира или до момента, в която се наложат обстоятелства, при които временната мярка да се промени(така чл.33 ал.4 от ППЗДет.), но във всички случаи не по-късно от произнасянето на съда по чл.26 ЗЗДет., което бележи и крайния момент на действие на предприетото временно настаняване. След този момент актът му преустановява своето действие(в този смисъл напр. Решение 9425 от 10.10.2023г. по адм. дело 9647/2022г. на ВАС на РБ). В случая с детето К. и поради липса на дори започната съдебна процедура, Директорът на компетентната ДСП(по новото местопребиваване настоящ адрес на дете по см. на дефинитивната норма на §1,т.15 от ДР на ЗЗДет.) е следвало да уреди последиците във връзка с обективно настъпилата промяна в обстоятелствата от една страна и от друга най-вече с оглед липсата на производство по чл.26 ЗЗДет., тъй като с него е свързано и темпоралното действие на предприетите временни мерки, независимо от техния спешен или неспешен характер. В този смисъл създалата се ситуация е различна от описаните в цитираната предходна практика на касационната инстанция, тъй като и при трите посочени казуса децата(преди това) са били настанени с акт на районния съд по реда на чл.26 ЗЗДет. В този смисъл и именно новелата на чл.30 ЗЗДет. урежда прекратяване на настаняването, но само когато актът за това настаняване е на съда. Т.е. само съд може да прекрати настаняване, постановено от съд, а за административния орган, в лицето на съответната ДСП, е предоставена възможността по чл.30 ал.2 ЗЗДет. за постановяване единствено на временното му прекратяване до произнасянето на съда. Или няма как да се търси(обоснове) компетентност на съда по отношение преустановяване и то за напред действието на акт за временното настаняване на дете по административен ред(още повече, че в случая този административен акт е бил обжалван и отменен по представеното по делото съдебно решение по адм. дело 8131/2022г. по описа на АССГ, влязло в сила на 28.09.2023г.). Именно и поради тази причина разглежданата тук заповед е издадена при налична компетентност у Директор ДСП Пловдив и тя се черпи от нормата на чл.33 ал.4 ППЗДет. С оглед на изложеното изводите на административния съдия за нищожност на акта не се споделят от касационната инстанция. Що се отнася до преценката по същество на акта, то в обжалването съдебно решение, макар и пестеливо, не са констатирани основания, обосноваващи неговата отмяна като незаконосъобразен, поради наличие на други негови дефекти от основанията, изброени в чл.146 АПК. Още повече, а както вече се посочи по-горе, с актът Директор ДСП Пловдив прекратява временното спешно настаняване на детето при дядото на основата на заповедта на Директор ДСП Красно село от 25.08.2022г., който акт е бил отменен като незаконосъобразен от съда по влязлото в сила съдебно решение на АССГ считано от 28.09.2023г. Т.е. при отчитане на обстоятелства по чл.142 ал.2 АПК. По отношение на останалите развити съображения, касаещи възстановяване на положението от преди издаване акта от 25.08.2022г., то оспорената заповед в нейната разпоредителна част не разрешава никакви други въпроси(т.е. не постановява нищо), освен прекратяване на временното настаняване по административен ред на малолетното дете К., поради което и тези въпроси няма как да бъдат предмет на обсъждане по това дело. Консеквентно това обосновава извода на този състав за отмяна на атакуваното съдебно решение, тъй като е налице касационното основание по чл.209, т.3 АПК неправилност, поради нарушение на материалния закон. Вместо него следва да се постанови друго, с което жалбата на М. Й. се отхвърли, като неоснователна. По разноските. С оглед изхода от спора разноски са дължат на АСП за осъщественото представителство от юрисконсулт само пред първата съдебна инстанция, поради което следва да се осъди М. Й. да заплати на юридическото лице сумата от 100 лева. По изложените съображения Върховният административен съд, Шесто отделение