Решение № 830 от 20.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1898/2009 г.

Решение № 830 от 20.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1898/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на страните по гр. д. № 713/2009 г. на Софийски апелативен съд, г. о., 1 с-в., срещу решение от 18.06.2009 г. по делото

Апелативна прокуратура - София обжалва решението в частта, с която Прокуратурата на Р. България е осъдена солидарно с В. апелативен съд на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ да заплати на П. М. Т. сумата 12,000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано с влязла в сила присъда и за незаконно задържане под стража като мярка за неотклонение по същото обвинение, ведно със законната лихва от 27.02.2006 г. до окончателното и изплащане и иска намаляване на обезщетението.

Великотърновският апелативен съд обжалва решението в частта, с която е осъден солидарно с Прокуратурата на Р. България на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ да заплати на П. М. Т. същата сума - 12,000 лева, ведно със законната лихва от 27.02.2006 г. до окончателното и изплащане. Иска отхвърляне на иска срещу него.

Ищецът П. М. Т. обжалва решението в частта, с която исковете му срещу Прокуратурата на Р. България и В. апелативен съд с правно за солидарно осъждане на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ са отхвърлени за разликата от 12,000 лева до пълния предявен размер 50,000 лева. Иска уважаване на исковете за целите предявени размери.

Всеки от жалбоподателите твърди, че в обжалваната от него част е неправилно и излага доводи за това. Доводите за неправилност ще бъдат разгледани по-долу.

Решението е допуснато до касационно обжалване с определение от 10.06.2010 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси:

Кога при различни конкретни случаи, при които са присъдени различни размери на обезщетения за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ, отнасящи се до преживяванията от незаконно задържане, от незаконно обвинение в престъпление, след като лицето е било оправдано, е налице противоречиво приложение на правилото на чл. 52 ЗЗД и на приетото с ППВС № 4/1968 г., че обезщетенията за неимуществени вреди се определят по справедливост, но понятието справедливост не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетенията.

Дали по делото е допуснато противоречие с т. 13 ТР № 3/2005 г., ако съдът, който е наложил мярка за неотклонение задържане под стража и съдът, който я е одобрил, са спазили всички изисквания на НПК и тази мярка не е била отменена по установения ред, но след оправдаването на лицето с влязла в сила присъда срещу съдилищата, са уважени негови искове за обезщетение по чл. 2, т. 2. ЗОДОВ.

По въпросите настоящият състав намира следното:

По първия въпрос: Налице е противоречия между решения, с които са уважени искове за обезщетение на неимуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, когато са определени различни по размер обезщетения за случаи, които са напълно сходни или сходни в основните факти, в които се изразява както видът и тежестта на обвинението и на мерките за неотклонение, вида, продължителността и момента на наказателното производство, така и на проявните форми на уврежданията, т. е. в случаите, когато има сходство на повечето доказани в хода на производството факти, които представляват основанието на исковете, а определените за тях обезщетения се различават значително по своя размер по преценката на решаващия съд, като част от едни и същи или по-големи от уважените предявени размери (а не поради по-малки предявени размери по едни дела от уважените по други).

В случая не е налице противоречие между приетото с обжалваното решение и посочените в жалбата на Прокуратурата на Р. България решения № 186 от 23.02.2009 г. по гр. д. № 595/2008 г. на I г. о. на ВКС, (с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30,000 лева, който не подкрепя тезата на Прокуратурата); Решение № 990 от 07.11.2008 г. по гр. д. № 3533/2007 г. на I г. о. на ВКС, Решение № 29 от 30.01.2009 г. по гр. д. № 2496/2008 г. на I г. о. на ВКС, тъй като няма сходство във фактите, които представляват основания на отделните искове, за които са присъдени различни обезщетения. За представеното решение № 518 от 22.12.2006 г. по т. д. № 760/2006 г. на Пловдивски апелативен съд няма данни дали е влязло в сила, поради което не може да представлява и да бъде обсъждано като основание (за противоречие) по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

По втория въпрос: разрешението на т. 13 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС е ясно: в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ съдът, който е наложил мярка за неотклонение в наказателното производство и съдът, който я е одобрил, не се освобождават от отговорност и в случаите, когато и двата са спазили изискванията на НПК за законосъобразното налагането на мярката за неотклонение.

От изложеното по-долу е видно, че въззивният съд е постановил решението си в съответствие, а не в противоречие с това разрешение. Поради което е без значение дали постановеното е в противоречие с друго съдебно решение по конкретен правен спор, като представеното решение № 67 от 14.05.2009 г. по г. д. № 116/2009 г. на Варненски апелативен съд, за което и няма данни дали е влязло в сила, поради което не може да представлява и да бъде обсъждано като основание (за противоречие) по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

• За да постанови обжалваното решение Софийският апелативен съд е приел, че ищецът П. М. Т. е предявил искове за заплащане на неимуществени вреди срещу В. апелативен съд в размер на 15,000 лева и срещу Прокуратурата на Р. България в размер на 35,000 лева за вредите, които е претърпял от привличането му като заподозрян, от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 НК и от задържането му под стража като мярка за неотклонение в хода на предварителното производство, като повдигнатото срещу него обвинение завършило с оправдателна присъда.

• Въззивният съд е приел за установени твърдените факти за задържането от 17.09.2000 г. до 11.07.2001 г. и за протичането на наказателното производство, за установено с медицинска експертиза влошаване на здравословното състояние на ищеца, но съдът е приел, че със заключението не се установява причинна връзка на влошеното здравословно състояние със задържането и обвинението (л. 4), а въз основа на свидетелски показания съдът е приел за установено, че задържането и повдигнатото обвинение са се отразили негативно върху психическото и физическото състояние на ищеца - преди ареста тежал около 130 килограма, а след излизането му от ареста, психиката му била "коренно различна", тежал 80 килограма, бил стресиран, уплашен и отчаян, отказвал да излиза в града и да се среща с хора, изпитвал постоянен страх да остава сам и твърдял, че страхът му е от престоя в килията, където се чувствал много зле, според свидетелите преди задържането ищецът имал приятелка, която го напуснала след задържането в ареста, според един от свидетелите битовите условия били изключително лоши и ищецът по време на задържането бил пред нервен срив и престоят му се отразил изключително неблагоприятно.

• Съдът е изложил доводи за това, че ответниците нямат правомощия за контрол върху местата за изтърпяване на мярката "задържане под стража" и че ищецът не е доказал, че е изпуснал конкретна възможност за пътуване в чужбина поради наложената му мярка за неотклонение, поради което не е обсъждал събраните за това доказателства при определяне на обезщетението.

• Съдът е изложил доводи за квалификацията на исковете - по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, поради искането да бъдат обезщетени вреди от наложена мярка за неотклонение в хода на наказателно производство, приключило с оправдателна присъда а не по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, както е приел първоинстанционният съд (вж. диспозитивите на двете решения), което въззивният съд е определил (правилно) като неправилно приложение на материалния закон, а не недопустимо произнасяне.

• След това съдът е изложил доводи за основателността на исковете и за това, че в случая съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ и т. 13 от ТР 3/2005 на ОСГК на ВКС в посочената хипотеза обезщетението за вреди от наказателното производство и от задържането под стража се определя глобално, без да се определя самостоятелно обезщетение за задържането. И че отговорността за вреди се носи от всички правораздавателни органи, които са постановили задържането, повдигнали и поддържали незаконното обвинение, независимо от приноса на всеки от тях за настъпването на вредите. И ако вредите са резултата от съвместни действия, отговорността е солидарна съгласно чл. 53 ЗЗД вр. с § 1 от ДР на ЗОДОВ.

• След това съдът е изложил съображения, че предвид оправдателната присъда, задържането, наложено от съда по инициатива на прокуратурата е незаконно, както и че след приключване на предварителното производство прокуратурата е повдигнала и поддържала обвинението в резултат на което е образувано съдебно производство, приключило с оправдателна присъда за ищеца.

Поради което и съгласно чл. 2, т. 2 ЗОДОВ незаконно е както обвинението, така и задържането и тъй като е установено, че те са рефлектирали негативно в правната сфера на ищеца - той е понесъл болки и страдания, които следва да се квалифицират като неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване от държавата съгл. чл. 4 вр. чл. 2, т. 2 ЗОДОВ в лицето на нейните правозащитни органи, от чиито действия и актове са последвали вредите, като за задържането съгл. чл. 4 ЗОДОВ и чл. 53 ЗЗД, прокуратурата и съдът носят солидарна отговорност, а съгласно разрешението на т. 13 от ТР 3/2005 на ОСГК на ВКС следва да бъде определено обезщетение в глобален размер.

• Съдът е изложил доводи за неоснователността на довода на ВТОС за недължимост на претендираното от него обезщетение за задържането поради спазването на изискванията на НПК с довода, че съгласно т. 13 от ТР 3/2005 на ОСГК на ВКС незаконосъобразността на задържането произтича от незаконосъобразността на самото обвинение, както е отговорил и на доводи на прокуратурата.

• След това съдът е определил размера на обезщетението по справедливост, като е съобразил възрастта на ищеца при повдигането на обвинението и задържането, вида и тежестта на обвинението, проявните форми на претърпените от него болки и страдания - притеснения, страхове, срам и унижение, довели до коренна промяна в личното му поведение и до неблагоприятно развитие на начина му на живот; продължителността на наказателното производство - от 16.09.2000 г. до 10.02.2006 г. и на задържането под стража - от 17.09.20000 г. до 04.07.2001 г., с оглед преценка на продължителността на процеса на увреждане. Така на основание чл. 52 ЗЗД е определил обезщетение в размер на 12,000 лева, за което е преценил, че ще допринесе за преодоляване на неблагоприятните неимуществени последици в резултат на незаконното наказателно преследване.

По основателността на касационните жалби:

По жалбата на ищеца:

• Наведеният довод е, че като е намалил почти три пъти определения размер на обезщетението, въззивният съд е нарушил принципа на справедливостта, без да изложи мотиви за намалението на обезщетението от 35,000 лева на 12,000 лева.

Доводът е неоснователен, въззивният съд като съд по съществото на спора е изложил самостоятелни мотиви за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, основани на установените по делото факти, които са от значение за спора и на установеното с чл. 4 ЗОДОВ, чл. 52 ЗЗД и с ППВС № 4/1968 г. правило.

По жалбата на В. т апелативен съд:

Наведени са следните доводи за неправилност на решението в обжалваната му част:

• Неправилен извод, че потвърждаването на мярката за неотклонение е основание за отговорност, тъй като при потвърждаване, както и при вземане на мярката за неотклонение, съдът е спазил изискванията на НПК и събраните към този момент доказателства и е било налице обосновано предположение.

Този довод е неоснователен. Както беше отразено, съдът се е обосновал с разрешението, прието в т. 13 ТР 3/2005 г. на ВКС.

• Липса на доказателства за претърпените вреди, за които са събрани само свидетелски показания, единият свидетел е съподсъдим, също ищец по иск за обезщетение, а показанията са само за изпадане в психологическо състояние, което свидетелите определят субективно и непрофесионално като депресия.

Този довод е неоснователен, изводите на въззивния съд за отрицателните преживявания на ищеца са обосновани - основават се на събраните по делото доказателства на няколко свидетели. За установяване на отрицателните преживявания на ищеца от събраните свидетелски показания не е необходимо те да определят точна медицинска диагноза на описаните преживявания. Също така: съдът изрично е приел (л. 8 най-долу), че при определяне на обезщетението не взема предвид твърденията на ищеца за влошаване на здравословното му състояние в резултат на задържането и обвинението като недоказани (отразено и при обсъждане на медицинската експертиза (л. 4).

• Необоснован е изводът, че ищецът го е напуснала приятелка, защото са събрани свидетелски показания, че от пет години живее на семейни начала с жена и има дете.

Този довод е неоснователен. Изводът на съда се основава на показанията на няколко свидетели, следва да се има предвид и че от задържането под стража до изслушването на свидетелите от съда са минали повече от пет години и няма никакво логическо противоречие.

• Няма данни колко е бил уронен престижът на ищеца, освен пред тесен кръг близки приятели и роднини и негови "другари" в процеса.

Съдът не е обсъждал такъв факт като основание за обезщетение.

• Доводът, че съдът не носи отговорност за често пъти некоректната и непрофесионално изнесена информация в пресата и ако ищецът е претърпял такива вреди, следва да претендира обезщетение за тях по исков ред от друг.

Доводът е неоснователен. Съдът изрично е отбелязал (на л. 5), че не обсъжда доказателства за това, тъй като в исковата молба не се съдържат твърдения за претърпени неимуществени вреди от публично разгласяване на обвинението и задържането (не са наведени като основания на исковете).

По жалбата на Прокуратурата на Р. България:

• Нарушени са логически правила и принципът за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД

Този довод е неоснователен по изложените по-горе съображения: въззивният съд като съд по съществото на спора е изложил самостоятелни мотиви за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, основани на установените по делото факти, които са от значение за спора и на установеното с чл. 4 ЗОДОВ, чл. 52 ЗЗД и с ППВС № 4/1968 г. правило.

• Спазени са изискванията за налагане на мярката за неотклонение, изменена е в "парична гаранция" е поради изменение на обстоятелствата.

Този довод е неоснователен по изложените по-горе съображения, основани на разрешението, прието в т. 13 ТР 3/2005 г. на ВКС.

• Решението е необосновано в обжалваната част.

Този общо формулиран довод е неоснователен по изложеното по-горе съображение, че съдът е обсъдил всички релевантни факти.

• САС не е съобразил, че ищецът е направил опит да напусне страната и затова е бил първоначално задържан.

Този довод е неоснователен. Съдът го е обсъдил и е приел, че няма данни, че при опита на ищеца да напусне страната през Д. мост на 16.09.12000 г. той да е знаел за обвинението, което му е било връчено на следващия ден, че няма доказателства, че се е опитал да напусне, за да избегне наказателно преследване, поради което не може да се приеме съпричиняване по чл. 5 ЗОДОВ

• Не са събрани данни за неблагоприятни промени на здравословното състояние.

Този довод е неоснователен по изложените вече съображения - съдът изрично е приел (л. 8 най-долу), че при определяне на обезщетението не взема предвид твърденията на ищеца за влошаване на здравословното му състояние в резултат на задържането и обвинението като недоказани

• Неправилен извод, че има причинна връзка между съдебното производство и това, че приятелката на ищеца го е напуснала - има само твърдения, че го напуснала след задържането му в ареста - в тази част решението се основава на предположения, а не на доказателства.

Неоснователен довод по изложени вече съображения.

Поради изложеното настоящият състав намира, че жалбите са неоснователни, а обжалваното решение е правилно.

С оглед изхода от спора (неоснователност и на трите жалби) разноски не следва да се присъждат.

Воден от горното и на основание чл. 293 ГПК съдът