Решение № 5099 от 20.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15584/2009 г.

Решение № 5099 от 20.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15584/2009 г., I о., докладчик председателят Бисерка Коцева Производството е по чл. 208 и сл. АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Директор на дирекция ОУИ гр. Пловдив при ЦУ на НАП срещу решението от 2.11.2009 г. по адм. д. № 1398/2009 г. на Административен съд - Пловдив, ХIV състав, с което по жалба на ЕТ "Светлана-90 Минчо Минчев" е отменен обжалваният РА, потвърден с Решение № 498/24.07.2009 г. на директор на дирекция ОУИ гр. Пловдив. Дирекцията е осъдена да заплати на дружеството 1407 лв. разноски. В жалбата се поддържа материална незаконосъобразност и необоснованост на решението, свеждащо се до това, че съдът неправилно е тълкувал израза по първото изречение на чл. 143, ал. 1 ЗДДС, както и приетото от съда, че за приложното поле на нормата на чл. 151, ал. 3 ЗДДС следва да се отчете времето на нейното приложение, т. е. след влизане на РБ в ЕС на 01.01.2007 г. По съображенията в жалбата, моли да се отмени решението с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - ЕТ "Светлана-90-Минчо Минчев", както в писмен отговор на жалбата, така и в писмено становище на адв. Светлин Панов оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение като правилно да се остави в сила. Прокурорът от ВАП намира жалбата за неоснователна по съображения, изразени в хода по същество. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, но е неоснователна. По правния спор, свеждащ се до допълнително начислен с обжалвания РА ДДС в размер на 9310 лв. и съответни лихви за продадените от търговеца- жалбоподател на трети лица по посочените ф-ри /всичките, издадени след 01.01.2007 г./ общо 8 леки автомобила, втора употреба, закупени преди 01.01.2007 г. с покупко-продажба извън страната, АС - Пловдив е приел, че за приложението на чл. 151, ал. 3 ЗДДС във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗДДС следва да се отчете нейният времеви обхват. Формулировката на разпоредбата сочи, че приложното и поле обхваща периода след влизане на Република България в ЕС на 01.01.2007 г., от която дата територията на страната представлява "територия на държава-членка". Изразът "доставени му на територията на страната, вкл. внесени / или от територията на друга държава членка" в първото изречение на чл. 143, ал. 1 ЗДДС съдът е приел, че изисква към момента на доставката на стоките на дилъра, територията на страната да е територия на държава членка. От това пък съдът е приел, че в случая липсва единият от елементите на описанието на двете разпоредби, а именно да са извършени от дилър по смисъла на новия закон /§ 1, т. 23 ЗДДС/, поради което цялата глава 17 и в частност чл. 151, ал. 3 ЗДДС не са приложими по отношение на доставките, представляващи внос за периода преди 01.01.2007 г. В заключение съдът е решил спора, приемайки, че внесените от жалбоподателя преди 01.01.2007 г. употребявани автомобили не са внос по смисъла на новия ЗДДС, в сила от 01.01.2007 г., тъй като материалните права се уреждат от закона, действащ по време на възникването им. В новия ЗДДС няма текст, позволяващ обратно действие на чл. 143 и сл. от глава 17, за да се приеме, че чл. 143 касае стоки втора употреба, внесени преди влизането на закона в сила. Отделно от това съдът е посочил, че внесените от търговеца автомобили преди разглежданата дата не са предмет на вътреобщностно придобиване, който институт е въведен с новия закон след извършване на вноса. Нормата на § 5, ал. 1 ЗДДС /в сила от 01.01.2007 г./ предвижда СД за последния данъчен период, преди влизане в сила на този закон да се подаде до 14-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнася, като за посочения в нея резултат възникват всички права и задължения по този закон. Така формулиран текстът предвижда приложимост на новия закон, но само за резултата от справката-декларация за м. 12.2006 г, но не и по отношение други разпоредби на закона, вкл. на чл. 151, ал. 3 ЗДДС. Постановеното решение е законосъобразно. АС - Пловдив правилно е разрешил правния спор по делото. В настоящия случай реализираните процесни продажби на стари автомобили не попадат в Глава 17 от ЗДДС. И след като към момента на вноса, респ. придобиването на автомобилите, втора употреба преди 01.01.2007 г. ЕТ е начислил и платил ДДС върху митническата им облагаема стойност и правомерно е ползвал данъчен кредит, съобразно реда на отменения ЗДДС, то следва да се приеме, че при реализацията им към негов получател-трети лица, макар и продадени след 01.01.2007 г., основата за начисляване на данъка следва да се определя по общия ред - чл. 26 ЗДДС. В случая данъчната основа за извършените продажби е определена правилно по реда на чл. 26, ал. 2 ЗДДС. Аргумент за това е и граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗДДС, тъй като посоченото в скобите /включително внесени/ е променено за 2007 г., като при първоначалния текст законодателят е имал предвид доставки на Общността, от което явства, че текстът следва да се прилага тогава, когато стоките са доставени на дилъра или са придобити от него след влизането на РБ в ЕС. Правилен е основният правен извод на съда, че ЕТ, сега ответник няма качеството на дилър по § 1, т. 23 от ДР на ЗДДС, именно защото вносът, респ. придобиването са осъществени преди приемането на тази обяснителна материално правна разпоредба на понятието по закона- в сила от 01.01.2007 г. Безспорно е, че вносът /закупуването/ на коли втора употреба е осъществен преди посочената дата, а реализацията /продажбата/ им е осъществена през месеците след 2007 г. ЗДДС е в сила от 01.01.2007 г. и с цитираната разпоредба на § 1, т. 23 от ДР на ЗДДС са дефинирани понятията, служещи за целите на този закон-ЗДДС, поради което понятието "дилър на стоки втора употреба..." естествено следва да се свързва само със стоки, които са придобити след 01.01.2007 г., независимо, че в самата разпоредба това изрично не е визирано. Противно тълкуване - в смисъл, че нормата няма ограничение, би означавало че целите на ЗДДС са относими и към тези по отменения ЗДДС. От всичко това следва, че за придобиването на процесните автомобили-втора употреба преди влизането в сила на ЗДДС не е ползван специалният ред, а е ползван общият режим на облагане по отменения ЗДДС и съответно е упражнено правото на данъчен кредит. От това пък следва, че по отношение на жалбоподателя, сега ответник по касационната жалба не е бил приложим Специалният ред на облагане на маржа на цената - Глава седемнадесета - чл. 143, ал. 1 ЗДДС /в сила от 01.01.2007 г./., регламентиращ облагане само на маржа, което представлява разликата между покупната /придобивна/ цена и продажната цена. Общият ред за облагане по чл. 151, ал. 3 ЗДДС, който отново е относим само за дилъри по смисъла на вложеното в § 1, т. 23 ДР на ЗДДС понятие, регламентира, че данъчната основа се определя по чл. 26 и 27 ЗДДС и не може да бъде по-ниска от стойността на придобиването. При положение обаче, че към момента на вноса на автомобилите от български търговец, същият няма качествата на дилър нито по § 1, т. 23 ПЗР на ЗДДС, нито пък по чл. 85 и сл. от ЗДДС (отм.), то безспорно новият режим на облагане не е относим към старите вносове, т. е. внос на стоки - втора употреба преди 01.01.2007 г. В заключение при безспорния факт, че дружеството-сега ответник при вноса на колите-втора употреба е ползвал материалното си право на приспадане на ДК по общите правила, то следва, че и при последващата продажба на автомобилите данъчната основа за начисления ДДС също е по общия ред - този по правилата на чл. 26 ЗДДС, респ. данъчната основа за извършените продажби правилно е определена по реда на чл. 26, ал. 2 ЗДДС. Ето защо доначисляването с обжалвания РА на ДДС и съответни лихви за внесените преди 01.01.2007 г. коли-втора употреба, за които е ползван данъчен кредит в месеца, в който е издадена фактура за закупуване или митническа декларация за внос и след продажбата им през 2007 г. е начислен ДДС върху продажната цена при условията на чл. 151, ал. 3 ЗДДС е било незаконосъобразно, поради което правилно АС - Пловдив е отменил РА. С оглед изхода на делото на касатора разноски не се дължат. Ответникът не се е представлявал пред касационната инстанция и не е претендирал присъждане. Що се отнася до възражението на касатора за завишен размер на присъдените в полза на ЕТ за първата инстанция съдебни разноски, следва да се посочи, че възражението е неоснователно. Съдебни разноски са присъдени по доказано като реално изплатено адвокатско възнаграждение - за един адвокат в размер на 1357,64 лв. по договор за правна защита и 50 лв. на заплатена ДТ. Няма основание да се приеме, че адвокатското възнаграждение е завишено, за да се намали, редуцира от съда. При тези съображения и водим от чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, първо А отделение,