Решение № 5179 от 13.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2691/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Образувано е по касационна жалба на М. Н. М. от гр. София, чрез процесуалния й представител адв. Дундов, против решение № 1072 от 09.01.2026г., постановено по адм.д. № 9366/2025г. по описа на Административен съд София – град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед № СОА25 – РД41 – 4 от 17.06.2025г. на кмета на Столична община /СО/, с която на основание § 9, ал. 1 от ПР на ЗУТ във връзка със ЗТСУ /отм./ и чл. 102 ЗС /отм./ е определено обезщетение с апартамент № 18 с идентификатор № [номер], с площ от 120,85 кв.м., мазе № 11 с площ 7,79 кв.м. и заедно с 3,868 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото УПИI – за кжс, [заличен текст], съгласно действащия регулационен план на гр. София при следните квоти на М. Н. М. – ½ ид.ч., на Г. И. С. – 1/6 ид.ч., на В. С. Г. – 1/6 ид.ч. и на И. С. И. – 1/6 ид.ч. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът е приложил неправилна редакция на чл. 102 ЗТСУ /отм./, неотносима към случая. Прави възражения досежно определянето като адресати на заповедта и на наследниците на С. С., неин брат, тъй като посочва, че с договор с нотариална заверка на подписите, майка им В. И. М. е прехвърлила изцяло на жалбоподателката правата за получаване на обезщетение. Поради това твърди, че е допуснато нарушение на материалния закон досежно определянето на адресатите на заповедта, които имот право да получат дължимото обезщетение. Твърди и допуснати нарушение в процедурата по избиране и определяне на обекта – жилище – който се отрежда за обезщетение, както и поради това, че в отчуждения имот е имало и гараж, а в предоставеното обезщетение такъв липсва, което посочва, че е в противоречие с чл. 82, ал. 3 ЗТСУ /отм./. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът кметът на Столична община, чрез процесуалния си представител юрк. Лазова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът В. С. Г. лично в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Ответниците И. С. И. и Г. И. С. не изразяват становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение съдът е приел от фактическа страна, че Със Заповед № РД – 40 - 609 от 16.04.1987г. на председател на ИК на СНС, на основание чл. 98 от ЗТСУ /отм./ е отчужден недвижим имот, [заличен текст], находящ се на [улица], съсобствен на Р. С. П., Б. К. П., С. Н. С. и Н. С. М., като е приел, че по делото няма спор, че отчужденият имот е завзет преди 30.10.1998г. След като Н. С. М. е починал на 29.09.1987 г., са останали негови наследници по закон са В. И. М. – съпруга, С. Н. С. – син и М. Н. М. – дъщеря, като със заявления по чл. 102 от ЗТСУ /отм./ от 19.04.1989г. М. Н. М. и С. Н. С. са прехвърлили правото си да получи обезщетение на майка си В. И. М.. Със заповед № РД – 41 – 656 от 10.05.1989г. на председател на ИК на СНС на основание чл. 100 от ЗТСУ /отм./ в обезщетение на наследниците на Н. С. М. е определен в обезщетение конкретен апартамент, който се предоставя изцяло на В. И. М., като жилищният блок, в който е определен апартамента, не е бил изграден и предаден на правоимащите. Приел е и че по делото са представени два договор за цесия на правото на обезщетение между В. И. М. и дъщеря ѝ М. Н. М., с който прехвърля на дъщеря си М. Н. М. и на внука си В. Н. М. правото на обезщетение. Приел е, че в списък от 05.08.2015г. на отчуждените собственици, с неприключени обезщетителни процедура за преизбор на жилища в новопредвидена сграда са включени наследници на Н. и В. М. – С. Н. С. и М. Н. М., проведена е среща с необезщетените собственици на същата дата и с нотариално заверена декларация М. Н. М. и С. Н. С. са избрали и са посочили, че са съгласни да бъдат обезщетени с ап. 18, с [идентификатор], с прилежащо мазе № 11 в пететажна жилищна сграда с подземни гаражи в [заличен текст], [улица], като С. Н. С. е починал на 22.12.2020г. и по представено удостоверение за наследници, негови такива са – Г. И. С., В. С. Г. и И. С. И.. При тези фактически установявания съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия по закон, в предвидената форма и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Приел е и че заповедта е материално законосъобразна, тъй като при наличието на предпоставките по § 9, ал. 1 ПР на ЗУТ и установеното, че имота е отчужден, завзет е, но не е предоставено обезщетение, с оспорената заповед след изрично писмено изразено съгласие от жалбоподателката М. Н. да бъде обезщетена с ап. 18 в описана жилищна сграда, й е отреден същият обект. Поради това е обосновал, че възраженията в тази връзка са преклудирани. Приел е и че оценката на отчуждение имот е определена с решение № 382 от 04.11.1987, постановено по гр.д. № 793/1987г. на Ленински районен съд, като в тази връзка доводите за наличието на търпим „гараж“ в отчуждения имот и неправилно изчислено обезщетение, са също преклудирани. Приел е и за неоснователно възражението за неправилно определени субекти на обезщетението, тъй като разпоредбите на чл. 102 ЗТСУ /отм./ и чл. 255, ал. 2 ППЗТСУ /отм./ изчерпателно уреждат кръга от лица в полза на които правоимащият може да отстъпи правото на обезщетение, както и срокът и формата, в която това може да стане, а именно с нотариално заверено заявление, адресирано до предприятието инвеститор до издаването на заповед по чл. 100 ЗТСУ /отм./. Поради това е приел, че договорът за цесия от 2004г., на който се позовава жалбоподателката не е оформен по предвидения за това ред, съответно не може да произведе действие спрямо общината и да обоснове промяна на кръга на правоимащите лица. Поради това е приел, че правилно административният орган е съобразил правоимащите лица, които в случая са наследниците на В. М., а именно не само дъщеря й М. Н., но и наследниците на починалия й брат С. Н. С.. Поради това е приел, че оспорената заповед е законосъобразна и е отхвърлил оспорването. Решението е правилно. Законосъобразни са изводите на съда, че оспорения административен акт е издаден от компетентен орган в рамките на правомощията, предоставени му по закон, в предписаната от закона писмена форма и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Правилен е и извода на съда за материална законосъобразност на оспорената заповед. В съответствие със събраните в хода на производството доказателства и при правилното тълкуване на относимите към спора законови норми съдът е достигнал до извод, че не е допуснато твърдяното нарушение на процедурата досежно определянето на обекта, предмет на обезщетението, а именно апартамент № 18 в пететажна сграда с подземни гаражи на [улица]. При определянето на обезщетението административният орган се е съобразил изцяло с представените писмени декларации на правоимащите лица, между които и жалбоподателката, които изразяват съгласие за индивидуализирането на обезщетението, а имено апартамент 18 с прилежащото му мазе. Съответен на закона е и извода на съда, че всички наведени възражения, които касаят отчуждителното производство, включително на отчуждените обекти, както и определянето на оценката на отчуждените такива и припадащото се на тях обезщетение, са преклудирани. Неоснователно е и възражението за неправилност на оспореното съдебно решение за законосъобразност на заповедта в частта, с която са определени субектите на дължимото обезщетение. Напротив правилен е извода на съда, че същите са определени съобразно законовите разпоредби, а именно наследниците на В. М.. Съобразно разписаните правила чл. 102 ЗТСУ /отм./ и чл. 255, ал. 3 ППЗТСУ /отм./, правото на обезщетение може да бъде прехвърлено от правоимащите лица на членове на техните семейства или на други роднини по права линия, но това става само с в писмена форма с нотариално заверено заявление на подписите на страните, отправено до предприятието инвеститор при общината. При липсата на доказателства този ред да е бил спазен е обоснован извода на съда за законосъобразност на определения кръг от правоимащи лица, а именно наследниците на В. М.. Съответен е извода, че представения договор за цесия от 2004г. е неотносим към това производство и не се отразява на законосъобразността на оспорената заповед. Същият е относим към евентуалното наличие на спор за собственост между роднините на В. М.. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски, а искането на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение като основателно съгласно чл. 143, ал. 3АПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ следва да бъде уважено в минималния размер, предвиден в чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, а именно 200 лева, съответен на 102,26 евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,