Решение № 303 от 16.07.2009 г. на ВКС по н. д. № 314/2009 г.

Решение № 303 от 16.07.2009 г. на ВКС по н. д. № 314/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по касационен протест на прокурор при Апелативна прокуратура - гр. Пловдив и касационна жалба от защитника на подсъдимия Е. Ю. Р. против решение № 34 от 5.03.2009 г., постановено по внохд № 640/2008 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В протеста е релевирано основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК за проверка на атакувания съдебен акт, като се прави искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Излага се довода, че наказанието на подсъдимия неправилно е индивидуализирано при условията на чл. 55 НК, тъй като липсват предпоставките за това, при очертаната висока степен на обществена опасност на деянието и на дееца, който многократно е осъждан за престъпления от общ характер, преди и след деянието. Отделно, в протеста се развива тезата, че значителен принос за забавяне на наказателното производство е по вина на подсъдимия, поради което той не следва да черпи от това права, като това обстоятелство неправилно се възприема от съда за "изключително" по смисъла на чл. 55, ал. 1 НК, в аспекта на изискването на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ за разглеждане на делото и приключването му в "разумния срок". В касационната жалба е посочено основанието по чл. 354, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия. Изложени са съображения за незаконосъобразност на постановения съдебен акт, тъй като според защитата деянието, предмет на обвинението е несъставомерно по чл. 253, ал. 3 /стара редакция/ НК. Пред касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения и излага мнение, че като неоснователна жалбата на подсъдимия следва да се остави без уважение. На реципрочна основа е становището на защитника на подсъдимия по отношение на касационния протест, а именно: "доводът, че подсъдимият не може да ползва привилегията на чл. 55 НК е абсурдна". Същевременно, защитникът поддържа касационната жалба по съображения за несъставомерност на деянието от субективна страна. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Хронологията на делото сочи, че то многократно е било предмет на постановени различни първоинстанционни и въззивни съдебни актове, включително е било разглеждано и от касационната инстанция. Настоящото производство е второ за същата тази инстанция след отмяна на основание чл. 357, ал. 3, т. 3 НПК (отм.) на въззивно решение № 122/31.05.2004 г. по внохд № 118/2004 г. на Пловдивския апелативен съд, с решение № 553/7.10.2005 г. по н. д. № 1064/2004 г. на Върховния касационен съд, първо н. о. и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. При разглеждане на върнатото дело, образувано като внохд № 545/2005 г., въззивният състав на Пловдивския апелативен съд е констатирал, че протестираната първоинстанционна оправдателна присъда № 98/18.07.2003 г. по нохд № 771/2002 г. на Окръжен съд - Х. е постановена от незаконен състав и с решение № 317/21.12.2005 г. я отменил и върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. По нохд № 10/2006 г. на Хасковския окръжен съд е постановена присъда от 19.01.2006 г., с която Р. е признат за виновен в деянието предмет наобвинението, но тя отново е била отменена с решение № 509/9.11.2007 г. по внохд № 448/2007 г. на Апелативния съд при констатацията за допуснато от Окръжния съд съществено процесуално нарушение и за пореден път делото е върнато за ново разглеждане. Понастоящем, предмет на касационната проверка е постановеното въззивно решение № 34 от 5.03.2009 г. на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 640/2008 г., с което е изменена присъда № 195 от 27.10.2008 г. по нохд № 501/2007 г. на Хасковския окръжен съд, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК наложеното на подсъдимия Р наказание "лишаване от свобода" за престъплението, по което е признат за виновен е намалено на две години и осем месеца, а глобата от десет хиляди лева е намалена на пет хиляди лева. В останалата част присъдата е потвърдена. С първоинстанционната присъда по нохд № 501/2007 г. Е. Ю. Р. е признат за виновен в това, че на 7.09.1999 г. в гр. Х., извършил с Ш. К. сделка с имущество - лек автомобил, марка "М. ...." с ДК№ К* черен на цвят, без номер на двигателя, с рама № ........... на стойност 9400 /девет хиляди и четиристотин/ лв., за което знаел, че е придобито чрез престъпление, като имуществото е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 253, ал. 3 /в редакцията му към датата на извършване на деянието - ДВ, бр. 85/1998 г./, във вр. ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на четири години лишаване от свобода и глоба в размер на десет хиляди лева, като е оправдан досежно размера на предмета на престъплението за разликата до десет хиляди лева. Съдът е определил на Р. първоначален "Общ" режим за изтърпяване наказанието "лишаване от свобода". На основание чл. 59, ал. 1 НК съдът е приспаднал от наказанието "лишаване от свобода" времето, през което Р. е бил задържан по мярка за неотклонение"Задържане под стража" и по мярка "Домашен арест", считано от 12.12.2000 г. до 19.01.2007 г. На основание чл. 253, ал. 4 /стар/ НК е отнет в полза на държавата л. а. марка "М. ....." с ДК № К* черен на цвят, без номер на двигателя, с рама № ........... на стойност 9400 /девет хиляди и четиристотин/ лв. На основание чл. 68, ал. 1 НК съдът е привел в изпълнение влязлата в сила присъда № 61 от 30.09.1997 г. по нохд № 276/1996 г. на РС - Кърджали като постановил наложеното с нея наказание от една година и пет месеца подсъдимият да изтърпи отделно изцяло при първоначален "Общ" режим. По реда на чл. 189, ал. 3 от НПК съдът се е произнесъл по направените по делото разноски, които присъдил в тежест на подсъдимия. К. прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки обжалваното решение в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира касационния протест и жалба за неоснователни. По доводите развити от защитата в касационната жалба на подсъдимия Касационната инстанция констатира, че като цяло, въззивният съд е изпълнил задълженията и изискванията на чл. 313 и чл. 314 НПК за цялостна проверка на обжалвания пред нея съдебен акт и в съответствие с разпоредбата на чл. 339, ал. 2 НПК при потвърждаване на присъдата е посочила основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на въззивната жалба, депозирана пред съда от защитника на Р. Въззивната инстанция е възприела изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и е направила анализ на доказателствената съвкупност, включително и на събраните от нея допълнителни доказателствени източници, а именно: изслушване на допуснатия свидетел Е, поискан от защитата, както и заключението на тройната съдебно-психиатрична и психологическа експертиза. Изложени са аргументирани съображения по предмета по чл. 102 НПК и е посочена доказателствената основа, на която съдът е изградил вътрешното си убеждение за доказаност на инкриминираното с обвинителния акт деяние извършено от подсъдимия, което правилно е преведено към нормата на чл. 253, ал. 3, във вр. ал. 1 от НК /ред. ДВ, бр. 85/1998 г./ и са изложени подробни съображения по този квалифициран състав. Установените по делото фактически положения сочат, че след придобиването на "М."-а, чрез закупуването му от ЕТ "Е. И.", в един по-късен момент Е. Р. разбрал, че автомобилът е издирван от "И.", тъй като е бил предмет на кражба извършена на 28.04.1994 г. от немския гражданин М. Р. от гр. Х. В потвърждение знанието на Р. на този факт е и обстоятелството, че именно по този повод автомобилът е бил иззет за кратко от служителите на полицията от Е. Й. Х. - брат на подсъдимия, който се грижил за автопарка му. Фактът, че Р. е знаел престъпния произход на инкриминираната движима вещ не се променя от последвалото връщане на автомобила на подсъдимия с прокурорско разпореждане от свидетелката Е. на 27.06.1997 г., което е видно и от последвалите му действия насочени с цел да се "освободи" от него, чрез последващите опити за продажба на същия, с нотариална заверка на подписите, първоначално на 30.11.1998 г. на свидетеля С., а впоследствие на 7.09.1999 г. и на свидетеля К. В случая, са налице обективните и субективни признаци, като елементи от фактическия състав на предявеното срещу Р. престъпление, като изпълнителното деяние е насочено към преобразуване /прехвърляне/ на собственост на имущество чрез сделка, с цел прикриване на незаконния му произход, т. н. "пране на пари", независимо, че първоначалното престъпление /кражбата на автомобила/ е извършено в чужбина от неустановено лице /лица/. Затова, оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения и незаконосъобразност на присъдата /липса на умисъл у подсъдимия, като елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 253, ал. 1 /стар/НК/ и на въззивното решение по правната квалификация на деянието, предмет наобвинението, не намира опора в доказателствения материал, събран и проверен от двете решаващи по фактите съдилища. Съдът не е нарушил закона, като на основание чл. 68, ал. 1 НК е постановил Р. да изтърпи отделно и наказанието от една година и пет месеца лишаване от свобода, наложено му по влязлата в сила на 24.03.1998 г. присъда по нохд № 61/1997 г. на РС - гр. Кърджали, защото в определения по нея изпитателен срок е извършил деянието, предмет на осъждането му по нохд № 501/2007 г. и на атакуваното въззивно решение. По основанието в протеста за явна несправедливост на наказанието. Доводите в негова подкрепа са неубедителни и неоснователни. Определеното при условията на чл. 54 НК от първоинстанционния съд наказание лишаване от свобода за срок от четири години правилно е прието от въззивния съдебен състав за несъответно на извършеното от подсъдимия по смисъла на чл. 35, ал. 3 НК. "Разумният срок" по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ е погазен драстично с продължилото близо десет години наказателно производство. Всяка превенция по чл. 36 НПК не би била ефективна, с оглед продължителността на процеса. Разумният характер на продължителността на производството трябва да се преценява с оглед специфичните обстоятелства по делото. И по-специално - сложността на случая и процесуалното поведение на лицето. Обвинителният акт първоначално е внесен за разглеждане в Окръжния съд на 25.07.2000 г. Периодът, който следва да се преценява е с начален момент - привличане на Р. в качеството му на обвиняем, тъй като иначе, не би било налице наказателно обвинение и не би било възможно произнасяне по него, а крайният момент е произнасяне на присъдата по основателността на обвинението. Проследената и съобразена хронология на наказателното производство и движението на делото между съдебните инстанции правилно е преценена от въззивния съд при индивидуализиране на наказанието с констатацията, че забавеното разглеждане на делото не се дължи изцяло на поведението на подсъдимия и неговия защитник. В случая, Е. Р. е привлечен като обвиняем на 21.07.1999 г. за извършено престъпление по чл. 253, ал. 1 /стар/ НК и инкриминираната с първоначалния обвинителен акт /внесен в Окръжния съд на 25.07.2000 г./ дата е отдалечена значително във времето от тази на постановяване на крайния съдебен акт, което, само по себе си, обуславя възможността за смекчаване на наказателно-правното му положение. Налице е нарушение на правилото по чл. 22, ал. 1 НПК - за разглеждане на делото в "разумен срок", което се явява изключително смекчаващо обстоятелство с оглед, на което и най-лекото, предвидено в закона наказание, ще се окаже за подсъдимия, несъразмерно тежко. Предвид на това, настоящият съдебен състав намира, че определеното от въззивния съд на Е. Р. наказание лишаване от свобода правилно е наложено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК на две години и осем месеца лишаване от свобода, което следва да бъде изтърпяно ефективно, поради законови пречки за приложението на чл. 66, ал. 1 НК. Ето защо, касационният протест по изложените в него съображения е неоснователен и следва да се остави без уважение. При проверката на въззивното решение и присъдата, настоящият касационен състав намира, че при приложението на чл. 59, ал. 1 НК е допуснато нарушение на закона, което съобразно чл. 124 от Конституцията, тази инстанция има задължението и правомощието да отстрани. Нарушението се състои в това, че при приспадане периода през който подсъдимият е бил лишен от свобода по взетите му мерки за неотклонение "Задържане под стража" и "Домашен арест", съдът не е установил действителния му фактически период, а постановил, че приспада това задържане, считано от 12.12.2000 г. до 19.01.2007 г., което от данните по делото е видно, че това, очевидно, не е така, тъй като през този период Р. е бил и с взети други, по-леки мерки за неотклонение, несвързани с лишаването от свобода. Затова, в тази част присъдата и въззивното решение като незаконосъобразни, следва да бъдат коригирани с отмяна приложението на чл. 59, ал. 1 НК, като приспадането на задържането от наказанието лишаване от свобода бъде сторено при изпълнение на присъдата от Прокуратурата по реда на чл. 417 НПК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, III н. о.