Решение № 126 от 10.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 744/2016 г.

Решение № 126 от 10.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 744/2016 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Г. П. и И. К. П., чрез адв. Н. П., против въззивното решение от 3.11.2015 г. по гр. д. № 6575/2014 г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение от 20.12.2013 г. по гр. д. № 51564/2010 г. на Софийския районен съд и производството по делото е прекратено. Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение, поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и искат отмяната му, като вместо това предявеният иск бъде уважен, с присъждане на направените разноски. Ответникът М. Н. Н., чред адв. Д. С., оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото - ищците, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 180 от 22.04.2016 г. на ВКС. В него е прието, че процесуалноправният въпрос относно наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост спрямо лице, което се е разпоредило със собствеността преди предявяване на иска, е обусловил извода на съда за недопустимост на предявения иск. Прието е наличие на противоречие със задължителна съдебна практика, обективирана в ТР № 4 от 13.03.2016 г. по т. д. № 4/14 г. на ОСГК на ВКС, т. 3Б, и е допуснато касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се произнесе настоящият състав приема следното: Спорът по делото е за собствеността на недвижим имот, представляващ втория етаж от къща, находяща се [населено място], [жк], [улица], състоящ се от две стаи, кухня, антре, клозет, баня и тераса, заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от дворното място, представляващо парцел ХVII-101 в кв. 174 по плана на [населено място], м. "Л. - III ч.", целият от 366.20 кв. м. В исковата молба ищците са поддържали да са собственици на горния имот на основание наследство и давностно владение, както и твърдение, че през 2004 г. сестрата на първия от тях Л. П. се е снабдила с нотариален акт за собственост на същия имот - нот. акт № 150 от 28.12.2004 г. По спора им за собствеността на имота с Л. П. е образувано съдебно производство по гр. д. № 25318/2006 г. СРС, в хода на което ищците узнали, че Л. П. се е разпоредила със спорния имот в полза на М. Н. с нот. акт № 111 от 19.10.2006 г., преди предявяването на иска срещу нея на 21.11.2006 г. С оглед твърдението им, че Л. П. не е била собственик на имота /за което е представено и влязлото в сила решение по приключилото производство с нея/, то и приобретателката не е придобила собствеността, както и последващия приобретател, в полза на който последната се е разпоредила. Тъй като това разпореждане /с нот. акт № 181 от 21.05.2008 г./ от М. Н. в полза на трето лице/ [фирма]/ е преди предявяването на настоящия иск за собственост срещу нея /исковата молба на П. е от 9.12.2010 г./, според въззивния съд не е налице правен интерес от иска за собственост срещу ответницата М. Н., какъвто биха имали при иск срещу последния приобретател на имота. Това било така, защото провеждането на иска срещу М. Н. не би се отразило на правната им сфера и да доведе до защита на правото им на собственост. Поради недопустимост на иска решението на първоинстанционния съд по същество на спора е обезсилено и производството прекратено. С т. 3Б от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС се прие, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба. Наличието на правен интерес се обосновава с това, че както когато се снабдява с нотариален акт за собственост по давност, така и когато се разпорежда с чуждия имот ответникът на практика оспорва правото на собственост на действителния собственик. В този случай ищецът има правен интерес да предяви иска за собственост /положителен или отрицателен/ както спрямо последният приобретател на имота, така и срещу неговия праводател, независимо че последният се е разпоредил с имота преди подаване на исковата молба. Посочено е, че насочвайки иска както срещу приобретателя, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост. В случая искът е насочен срещу приобретателя на Л. П., по отношение на която /респ. нейните наследници/ със сила на пресъдено нещо е прието, че В. П. е собственик по наследство на 1/2 ид. ч. от спорния имот. Твърдението в исковата молба е за разпореждане с чужд имот, вследствие на което приобретателката М. Н. не е придобила собствеността, което не е взето предвид от първоинстанционния съд, разгледал иска по същество, обсъждайки липсата на разпростиране силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение с праводателката на ответницата Л. П., с оглед на това, че прехвърлителната сделка между двете е преди предявяването на иска срещу Л. П. При установените по делото данни за прехвърлителната сделка между двете въпросът касае вещноправното й действие с оглед изложените обстоятелства в исковата молба. Ако съдът е считал, че същите са в противоречие с изразения петитум на иска, то е следвало да укаже отстраняването на нередовността в исковата молба, но не и да се произнася по неотносими обстоятелства. С оглед цитираната задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос за ищците в настоящето производство е налице правен интерес от предявяване на иска за собственост срещу ответницата М. Н., разпоредила се с техния имот, според твърденията им в исковата молба. С това правно действие тя фактически им оспорва твърдяното от тях право, и тъй като материалната й легитимация се основава на деривативното придобивно основание - договора за покупко-продажба с Л. П. по нот. акт № 111/2006 г., искът срещу нея е допустим. Вярно е, че максимална защита ищците биха получили при предявяването на иска както срещу приобретателя, така и срещу прехвърлителя, но съгласно прогласеният в чл. 6 ГПК принцип съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице, като предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Следователно, от волята на ищеца зависи чрез какъв иск и в какъв обем ще защити накърненото си от правния спор право, като в случая не намира приложение чл. 216, ал. 2 ГПК. Отделно от това, по делото са налице данни за наличието на друго производство между ишците и последния приобретател на имота. Като е обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството по предявените искове, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане по същество на спора от друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските пред касационната инстанция, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, II г. о. в настоящият състав