Решение № 8518 от 19.8.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5425/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. П. Т. и И. А. Т. против решение 3771 от 03.04.2025 г., постановено по адм. д. 1915/2024 г. по описа на Административен съд гр.Варна. Касаторите навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Молят за отмяната му и претендират присъждане на направените по делото разноски. Ответникът заместник-кметът на Община Варна в писмен отговор чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр.Варна отхвърля жалбата на Е. П. Т. и И. А. Т. против заповед 2733/08.07.2019 г., издадена от заместник-кмет на Община Варна, с която на основание чл. 195, ал.5 във вр. с чл. 196, ал.3 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) е наредено на Тодорови да премахнат като неподходящи по местоположение, разположение и вид Ограда и врата, изградени от метални профили и телена мрежа, находящи се върху второстепенна улица, представляващо общинска частна собственост с идентификатор 10135.2723.9534, ситуиран между ПИ 10135.2723.597 и ПИ с идентификатор 10135.2723.596, СО Траката, гр.Варна и осъжда жалбоподателите да заплатят на община Варна сумата 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. За да постанови този резултат съдът приема, че се претендира нищожност. Посочва, че от доказателствата по адм.д. 2365/2020 г. (приложено към настоящето) е установено, че жалбоподателите са направили изрично изявление, че са запознати и оспорват заповед 2733/08.07.2019 г. в т.нар. жалба от 16.11.2020 г. като в същата посочват 12.11.2020 г. за дата, на която са се запознали със заповедта. Съдът излага съображения, че предвид изявлението за оспорване на заповедта с уточнителна молба от 19.11.2020 г., до произнасянето на Върховния административен съд с решение 8328/04.07.2024 г. по адм.д. 12017/2023 г., че заповед 2733/08.07.2019 г. не е предмет на обжалване по адм.д. 2365/2020 г., жалбоподателите може да са имали съзнанието за надлежно упражнено право на жалба в посочения срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, но от постановяване на решението на ВАС 04.07.2024 г. до подаването на жалбата, по която е образувано адм.д. 1915/2024 г. - 26.08.2024 г. са изтекли повече от 14 дни, поради което прави извод за изтекъл срок по чл. 149, ал.1 АПК. Приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила по чл. 196 ЗУТ, които да доведат до нейната нищожност. Прави извод, че не се констатира нищожност на обжалваната заповед на основание чл. 177, ал. 2 от АПК, тъй като не е установено същата да е в противоречие с влязло в сила решение на съд. Излага, че не са налице пороци, водещи до нищожността на заповедта поради противоречието й с материалния закон. По тези съображения съдът прави извод за законосъобразност на оспорения административен акт. Обжалваното решение е правилно. Правилно първоинстанционният съд е ограничил съдебната проверка само по отношение нищожността на обжалвания административен акт във връзка с направеното алтернативно искане от жалбоподателите, като приема, че подадената на 27.08.2024 г. жалба против заповед 2733/08.07.2019 г. на заместник-кмета на Община Варна е след срока по чл. 149, ал.1 АПК като се позовава и на решение 8328/04.07.2024 г., постановено по адм.д. 12017/2023 г., с което е оставено в сила решение 1107/26.07.2023 г., постановено по адм.д. 2365/2020 г. по описа на Административен съд гр.Варна. Съдът въз основа на представените по делото доказателства е извършил преценка за спазване преклузивния срок за съдебно оспорване по чл. 215, ал. 4 ЗУТ и позовавайки се на цитираните решения правилно приема, че с представената жалба от 16.11.2020 г. по адм.д. 2365/2020 г. по описа на Административен съд гр.Варна жалбоподателите изрично са направили изявление, че на 12.11.2020 г. са се запознали със заповед 2733/08.07.2019 г., издадена от заместник-кмета на Община Варна, която е била представена в преписката по обжалване действията по изпълнението й. Това изявление недвусмислено сочи на познаване на индивидуализацията на административния акт и неговото съдържание, каквато е целта на връчването, поради което правилен е изводът на съда, че датата 16.11.2020 г. може да се приеме за момента на съобщаване на заповед 2733/08.07.2019 г. на заместник-кмета на Община Варна, поставящ началото на срока за обжалването й. С оглед доказателствата по делото доводът на касаторите, че липсват данни за съобщаване на заповедта, поради което този юридически факт не е настъпил и не са породени свързаните с него правни последици е неоснователен. Липсата на данни за нарочно съобщаване на заповедта не изключва допустимостта на проверка за срочност на жалбата, ако има установен момент на действителното узнаване на факта на издаването й и предмета на обективираното в него волеизявление, какъвто е настоящия случай. Противното би разрешило злоупотребата с процесуално право (чл. 3 ГПК във вр. с чл. 144 АПК), изразяващо се във възможността за неограничено във времето упражняване право на жалба. За да бъде нищожен, административният акт следва да е засегнат от особено тежък порок, който да е пречка актът да породи целеното от издателя действие. Съобразно посочения критерий, нищожни са актовете издадени от некомпетентен орган, тези постановени при липса на форма или при толкова съществено нарушаване на административнопроизводствените правила, довело практически до липса на волеизявление. Противоречието с материалния закон, може да обоснове нищожност, когато е налице пълна липса на предпоставките на приложимата правна норма, когато актът е издаден изцяло при липса на законово основание или когато акт с такова съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон или от никой орган. В съответствие с изложеното и при правило тълкуване и прилагане на закона Административен съд гр. Варна приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, съгласно изискването на чл.195, ал. 5 ЗУТ и съобразно приложената заповед 4793/25.11.2015 г. на кмета на Община Варна (л.183) за делегиране на права на заместник-кмета на Община Варна в т. 4 от заповедта във вр. с § 1, ал. 3 от ДР ЗУТ. Правилно съдът приема, че оспорената заповед е издадена в предписаната от закона писмена форма, като съдържа фактически и правни основания за издаването й. Порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова съществен, че практически се приравнява на липсата на форма и оттам на липсата на волеизявление, което в случая не е налице. Законосъобразен е изводът на първоинстанционният съд, че при постановяване на административния акт не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да обосноват нищожност на същия, и не са налице пороци, водещи до нищожност на заповедта поради противоречие с материалния закон. За да има такова противоречие следва да е налице пълна липса на предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата правна норма или актът изцяло да е лишен от законово съдържание, или когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв нормативен акт, от нито едни орган. Всички останали несъответствия на административния акт са основания за неговата отмяна като унищожаем, но не и за прогласяването му за нищожен. Съгласно чл. 195, ал. 5 ЗУТ, на което основание е издадена оспорената заповед, кметът на общината може да задължи със заповед собствениците на заварени или търпими строежи да премахнат, преобразуват или ремонтират неподходящи по местонахождение, разположение, вид и материали огради, гаражи, второстепенни, селскостопански и други обекти по чл. 151, ал.1, т. 1-15, временни постройки, септични ями, канализационни съоръжения, насаждения, както и да извършат необходимите работи в интерес на сигурността, безопасността на движението, здравеопазването, хигиената, естетиката, чистотата и спокойствието на гражданите. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че касаторите са собственици на ПИ с идентификатор 10135.2723.783 по КККР на гр.Варна като описаната в заповедта врата с две крила с общи размери 4.00м./ 2.00 м. и ограда с размери 3.00м/2.00м., изградени от метални профили и телена мрежа не са разположени на границата на притежавания от жалбоподателите ПИ с идентификатор 10135.2723.783. Вратата и оградата са разположени на няколко метра в западна посока от най-западната граница на притежавания от тях имот и се намират в обхвата на второстепенна улица представляваща ПИ с идентификатор 10135.2723.9534 по КККР на гр.Варна. При тези данни правилно в заповедта е посочено, че процесните телена ограда и метална врата са неподходящи по местонахождение и разположение. Правилно съдът приема, че процесната заповед не е нищожна на основание чл. 177, ал.2 АПК като първоинстанционният съд излага подробни мотиви в тази насока, които на основание чл.221, ал.2 АПК настоящата инстанция напълно споделя, поради което не е необходимо да ги преповтаря. Следователно като прави извод за неоснователност на искането за прогласяване на нищожността на оспорената заповед Административен съд гр.Варна постановява решение в съответствие с материалния закон, а направените в този смисъл изводи се подкрепят от събраните по делото доказателства. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателна се явява претенцията на ответния административен орган за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, която следва да бъде уважена в размер 100 лева. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,