Решение № 44 от 8.02.2013 г. на ВКС по н. д. № 2032/2012 г.

Решение № 44 от 8.02.2013 г. на ВКС по н. д. № 2032/2012 г., III н. о., НК, докладчик съдията Саша Раданова Производството е по искане на Главния прокурор за възобновяване на внохд № 127/2012 г. на Плевенския окръжен съд, отмяна на постановеното по това дело решение № 97 от 27.IV. 2012 г. и връщане делото на окръжния съд за ново разглеждане, което искане е основано на чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348ал. 1, т. 1 и 2 НПК. В съдебно заседание прокурорът поддържа искането по изложените в него съображения. Т. Д. Й., оправдан подсъдим по делото, чието възобновяване се иска, предоставя на съда да прецени основателността или не на направеното искане. ВКС установи: С присъда № 429 от 15.ХII.2011 г. по нохд № 1257/2010 г. на Плевенския районен съд, подсъдимият Т. Д. Й. е признат за невиновен в това, на 29.Х. 2006 г. в с. Буковлък, Плевенска област, да е причинил на Н. М. С. от с. с. средна телесна повреда, изразяваща се в проникващо счупване на черепа и мозъчна контузия, представляваща временно опасно за живота разстройство на здравето, при което е оправдан по обвинение в престъпление по чл. 129 НК. Присъдата е постановена след отмяната от Плевенския окръжен съд /по внохд № 109/2010 г./ на постановена от Плевенския районен съд /по нохд № 2782/2007 г./ осъдителна присъда. С решението по делото, чието възобновяване се иска, е потвърдено оправдаването на Тр. Д. Й. Искането за възобновяване е допустимо, направено от оправомощена страна и в срока по чл. 421, ал. 1 НПК. При липсата на друга информация, на коя дата искането е постъпило в изпращащия съд, за такава следва да се приеме датата, на която то е било изведено от ВКПр - 26.Х.2012 г. И тъй като последният ден на 6-месечния срок, изчисляван по правилото на чл. 183, ал. 3 НПК, е неприсъствен - 27.Х.2012 г. е събота-за последен ден съгл. чл. 183, ал. 4 НПК се приема първия следващ присъствен ден, 29.Х., понеделник, и на тази дата делото е било изпратено от Плевенския районен до Върховния касационен съд. Искането за възобновяване е и основателно. При анализа на гласните доказателства и заявеното кредитиране на едни от тях и отхвърляне на други, въззивният съд е изпаднал в противоречие, непозволяващо да се разбере действителната му воля за взетото решение. Така въззивният съд най-напред е заявил /в абз. втори на с. 4/, че приетата от първата инстанция фактическа обстановка е правилна, "напълно се споделя" и се потвърждава включително от показанията на свидетелите П. К. и М. К. -родители на пострадалия, А. К. и Ив. К. -сестри на пострадалия, Ст. Н. и З. Н. -баба и дядо на пострадалия, Ив. И. -братовчед на пострадалия и Р. А. -приятелка на пострадалия, а няколко реда по-нататък /в абз. втори на с. 5/, че на твърдяното от изброените свидетели-че на улицата, вблизост до портата към двора на дома на сем. К., Т. с брадва е нанесъл удар по главата на С. -не може да се вярва, тъй като "те са заинтересувани от изхода на делото". И тъй като двете заявления на въззивния съд са диаметрално противоположни, отнасят се до основния, подлежащ на доказване факт-е ли бил С. ударен от Т., или от друг, неизвестен извършител-и второто изключва първото, се налага заключението, че показанията на изброените 8 свидетеля не подкрепят фактическата обстановка, приета от първоинстанционния и споделена от въззивния съд. По-нататък, според въззивния съд, приетото от първата инстанция се потвърждавало от свидетелите Р. Р., В. И., Н. К., К. М., М. М., П. И., К. Г. и Ем. К. Никое от изброените 8 лица обаче, всички живеещи в с. Буковлък и в някакво родство с Т. или С. -освен Р. Р., кмет на селото-не е очевидец на инцидента, затова няма как показанията им да подкрепят или не приетата от въззивния съд недоказаност на обвинението. Остават пострадалия, чиито показания, според въззивния съд, също не подкрепяли обвинението, макар С. винаги да е твърдял, че знае, кой го е ударил, и че това е именно Т., както и показанията на неразпитания от съда В. Г., таксиметров шофьор, дадени по нохд № 2782/2007 г., който също не е бил очевидец на инцидента, но е заявил, че Т. го е ангажирал не по-късно от "9.15 или 9.30 ч. " / л. 63/. От дотук казаното следва първо, че от изброените във въззивното решение /по реда на разпита им в първата инстанция/ 18 свидетеля, 10 нито потвърждават, нито опровергават фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, тъй като не са присъствали на мястото на инцидента и от други лица са получили информация, че такъв е имало, а останалите 8 са очевидци на инцидента и на удара с брадва, който Т. е нанесъл по главата на С., причинил на С. експертно установена мозъчна контузия, представляваща временно опасно за живота разстройство на здравето. Второ, че с приемането на обвинението за недоказано, въззивният съд се е позовал на източници, установяващи обратното и на нито един източник в подкрепа на приетото. Трето, в защита на решението си е игнорирал установени от свидетели факти относно осветеността на мястото на инцидента, позволяваща не само да се различават фигурите, но и лицата на присъстващите, за която осветеност свидетелстват както очевидците, така и Р. Р., извикан от близките на пострадалия и организирал отвеждането му в болнично заведение. Четвърто, извел е значими за обективността на свидетелите-очевидци и близки на пострадалия изводи от незначителното-освен това и несигурно като факт-разминаване във времето на инцидента, сочено от тези свидетели около 22 ч, от прокурора в обвинителния акт около и след 21 ч, а от свидетеля В. Г., предвид времето, когато Т. го е ангажирал, между 21.15-21.30 ч. Всичко изброено опорочава дейността на въззивния съд по анализа на доказателствения материал и установените посредством него факти, тъй като приетото за установено не отговаря на действително установеното. Такова процесуално нарушение, преди извеждано като самостоятелно основание за отмяна /необоснованост/, има винаги съществено отражение върху процесуалните права на засегнатата страна-държавното и частно обвинение в случая-съставлява касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК и налага отмяна на постановения при наличието му съдебен акт. Ето защо и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС