Решение № 13272 от 6.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14527/2015 г.

Решение № 13272 от 6.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14527/2015 г., I о., докладчик съдията Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 вр. чл. 129, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ - В. Т. при Централно управление на Националната агенция за приходите /ЦУ на НАП/ против решение № 427/17.11.2015 г. на Административен съд - В. Т. /АСВТ/, постановено по адм. д. № 548/2015 г., с което е отменен акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ № П-04001215059390-004-001/28.04.2015 г., издаден от орган по приходите при Териториална дирекция / ТД / на НАП - В. Т., потвърден с решение № 302/20.07.2015 г. на и. д. директора на Дирекция "ОДОП" - В. Т. при ЦУ на НАП, съгласно заповед № ЗЦУ - 1015/25.07.2014 г. на изп. директор на НАП, и преписката е върната на компетентния орган за издаването на нов АПВ съобразно дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. В касационната жалба се излагат доводи за неправилно приложение на материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и второ АПК. Претендира се отмяна на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 600 лв. за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - "Огоста" АД със седалище и адрес на управление: гр. М., бул. "Трети март" № 74 - оспорва същата чрез представляващия дружеството по съображения, изложени в писмен отговор, по реда на чл. 163, ал. 2 вр. чл. 228 АПК. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 АПК намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването, против подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, основателна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред АСВТ е бил АПВ № П-04001215059390-004-001/28.04.2015 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - В. Т., потвърден с решение № 302/20.07.2015 г. на и. д. директора на Дирекция "ОДОП" - В. Т. при ЦУ на НАП, с който е оставено без разглеждане като недопустимо, поради неспазване на срока по чл. 129, ал. 1 ДОПК, искането на "Огоста" АД вх. № ИТ-00-288/09.03.2015 г. за прихващане на доброволно платени на 01.01.2005 г. и на 28.12.2007 г. суми срещу задължения по изброени декларации обр. 6 /главници/, за принудителното събиране на които е образувано изп. д. № 334/2005 г. Искането е подадено до публичния изпълнител и е заведено с вх. № ИТ-00-935/11.09.2014 г. Решението е валидно и допустимо. Правилно първоинстанционният съд е определил спорния по делото въпрос, а именно: от кой момент започва да тече преклузивният срок по чл. 129, ал. 1 ДОПК, в който следва да бъде подадено искането. Относно фактите по делото между страните не съществува спор и те са точно установени от съда. Към датата на подаването на искането дружеството има общо задължения по образуваното изп. д. № 334/2005 г. в размер на 874 430.70 лв., от които главница - 475 911.11 лв. и лихви - 371 519.59 лв. По данни от данъчно-осигурителната му сметка се установява, че са извършени плащания в общ размер 203 906.51 лв. с транзакции, касаещи кодове на плащане, както следва: 550101, 555710, 560101, 58120 и 58123 или вноски за фонд "Пенсии", фонд "Общо заболяване и майчинство", фонд "Безработица", ТЗПБ, фонд ГВРС, вноски за работници и служители, работещи по трудово правоотношение, вноски от осигурител за наети лица, осигурени в ППФ и вноски за осигурени лица, родени след 31.12.1959 г., осигурени в УПФ, отнасящи се за периодите 2003 г., 2004 г., 2005 г. и 2006 г. Не се спори между страните, че сумите са внесени доброволно на 01.01.2005 г. и 28.12.2007 г. ДЗЛ в периода 01.01.2005 г. - 31.12.2006 г. е подало само две декларации обр. 6 за м. февруари и м. април 2005 г. Изчислените по тези две декларации задължени за осигурителни вноски са в размер на 137 668. 26 лв. Тъй като за останалите месеци от 2005 г. и 2006 г. не са подавани декларации обр. 6 и няма подавани декларации обр. 1 сумата от 203 906.51 лв. стои по сметката и се води като "подлежаща на уточняване". В подаденото искане дружеството желае да бъдат погасени част от главниците по изп. д. чрез прихващане със сумата от 203 906.51 лв. Органът по приходите е приел, че преклузивният срок по чл. 129, ал. 1 ДОПК тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която сумите са платени, т. е. най-късно от 01.01.2008 г. по отношение на плащанията, направени на 28.12.2007 г., и изтича на 01.01.2013 г., поради което към датата на подаване на искането на 11.09.2014 г. срокът е изтекъл. Този свой извод той е направил изхождайки от текста на чл. 128, ал. 1 ДОПК, според който за погасяване на събирани от НАП публични задължения се прихващат недължимо платени суми за данъци и задължителни осигурителни вноски. Съдът е приел, че не е налице спор между страните за това, че сумите за осигурителни вноски, които жалбоподателят в качеството му на осигурител доброволно е платил макар и със забава, към момента на плащането са били дължими. Същите обаче са загубили това си качество, т. е. станали са недължими в по-късен момент, а именно след като е изтекъл срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК за възлагане на ревизия, която да ги установи. Именно от този момент, когато е преклудирана възможността на за възлагане на ревизия, тече срокът по чл. 129, ал. 1 ДОПК, в който длъжникът може да поиска връщането на тези суми или прихващането им за погасяване на изискуеми публични задължения. Това е така, защото по вина на НАП тези суми не са преведени в съответните осигурителни фондове за погасяване на задълженията на длъжника, а фигурират и към момента в данъчно-осигурителната му сметка като "подлежащи на уточняване". Тъй като поради собственото си бездействие и недобросъвестност органът по приходите не е пристъпил в рамките на законово определения срок към установяване на своите вземания за осигуровки, същият изпада в забава и от този момент плащанията, които длъжникът е наредил в негова полза, стават недължими. Най-старото вземане е от 2003 г. Доколкото не е посочено за кои месеци се отнасят плащанията, то най-благоприятният вариант за жалбоподателя е да се приеме, че се отнасят за м. декември 2003 г. Срокът по чл. 111 ДПК (отм.) е изтекъл на 01.01.2009 г., а срокът по чл. 129, ал. 1 ДОПК не е изтекъл към датата на подаването на искането, т. е. към 11.09.2014 г. Настоящата касационна инстанция намира тези изводи на първостепенния съд за неправилни. Съгласно чл. 129, ал. 1 ДОПК срокът за подаване на искането за прихващане или възстановяване тече от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, освен ако в закон е предвидено друго. Не винаги този срок тече от момента на внасяне /повторно внасяне, надвнасяне, погрешно внасяне, внасяне без основание/ на сумите, по отношение на които се претендира възстановяване, по аргумент на чл. 129, ал. 5 ДОПК, предвиждащ като основания влезли в сила административни или съдебни актове, когато с тях в полза на задълженото лице е признато право на получаване на суми, неправилно или недължимо платени, внесени или събрани, за данъци, задължителни осигурителни вноски, такси, глоби, имуществени санкции, установени, събрани или наложени от органите по приходите, включително внесени по тяхно писмено указание или становище; незаконосъобразно отказани за възстановяване суми. Именно поради това в текста на чл. 129, ал. 1 ДОПК е посочено, че срокът тече от възникване на основанието. Настоящият случай обаче не е такъв. Дружеството не твърди наличие на влязъл в сила административен или съдебен акт, с който да е установено, че внесените от него суми са недължимо платени. Случаят не попада и в хипотезата на "предвидено друго в закон" по смисъла на чл. 129, ал. 1 ДОПК. Пример за такава хипотеза е нормата на § 5 ПЗР на ЗИДДОПК /ДВ бр. 98/2013 г./ относно недължимо платените до влизане в сила на този закон суми за публични задължения, установени от НАП. Разпоредбата на чл. 109, ал. 1 ДОПК, установяваща преклузивен срок, след изтичането на който не може да се образува производство за установяване на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски не установява нещо друго, различно от регламентираното в чл. 129, ал. 1 ДОПК относно срока, в който е допустимо да се поиска възстановяване и прихващане по този ред и относно началния момент, от който започва да тече този срок. Данъчните задължения и задълженията за осигурителни вноски възникват по силата на закона. Те са определени по вид, субект и размер, падеж, условия при които се дължат, в съответните материалноправни данъчни и осигурителни норми, последните, съставляващи тяхно правно основание, т. е. те са дължими по силата на закона. Поради това с ревизионен акт по чл. 118 ДОПК или с акт за установяване на задължение по чл. 106 - 107 ДОПК, или с подаването на декларация, в случаите, когато лицето само изчислява данъчната основа и дължимия данък /чл. 105 ДОПК/, само се констатира /установява/ вече възникналото по силата на закона данъчно или осигурително задължение и се създава изпълнително основание за неговото събиране по принудителен ред /чл. 209, ал. 2, т. 1, т. 2, т. 3 ДОПК/. Прихващането като способ за погасяване на такива задължения, регламентиран в чл. 168, т. 2 ДОПК, според чл. 128, ал. 2 ДОПК се извършва с недължимо платени или събрани суми за данъци, ЗОВ, глоби и санкции, наложени от органите по приходите или подлежащи на възстановяване съгласно данъчното и осигурителното законодателство. Доколкото се сочи първата хипотеза, а именно на недължимо платени суми, то правилно е прието от органа по приходите, че срокът, в който следва да бъде поискано прихващането с тях, тече от датата на плащането им. Няма спор, че към този момент процесните суми не са били недължимо платени, но това е въпрос, който подлежи на изследване и преценка при постановяване акт по съществото на спора, а не по допустимостта на искането. Тези дължимо платени суми към момента на плащането им не стават недължими, ако в рамките на преклузивния срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК не бъдат установени с РА, противно на приетото от административния съд. С оглед изложеното по-горе, решението на АСВТ следва да бъде отменено като постановено при неправилно приложение на материалния закон и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата против АПВ. При този изход на спора основателна е претенцията на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции, което е своевременно поискано, в размера, в който е поискано - 600 лв. Съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ДВ, бр. 84/2016 г./ за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 500 лв., а съгласно чл. 9, ал. 2 от същата наредба за изготвяне на касационна жалба без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 8, но не по-малко от 600 лв. Мотивиран така, и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ вр. чл. 222, ал. 2 АПК Върховният административен съд, първо отделение