Решение № 9185 от 21.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4006/2013 г.

Решение № 9185 от 21.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4006/2013 г., VI о., докладчик председателят Румяна Папазова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Даниела Цветанова Паунова от гр. София срещу решение № 3515 от 25.06.2012 г. по адм. дело № 1408 по описа за 2012 г. на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата й срещу акт за установяване на задължение по декларация № 2205003489 от 04.11.2011 г., издаден от старши инспектор по приходите в ТД на НАП София, потвърден с решение № АУ-31 от 21.12.2011 г. на директора на ТД на НАП София. Изложените съображения за пороци на съдебното решение се свеждат до нарушения на чл. 51, ал. 1 от Конституцията на Република България и на съдопроизводственото правило на чл. 168, ал. 1 във вр. с чл. 146 от АПК като касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът - Директорът на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП) - София е оспорил касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за правилност на обжалваното съдебно решение с предложение за оставянето му в сила. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна. Разгледана по същество, е НЕОСНОВАТЕЛНА. С обжалваното решение Административен съд София - град е отхвърлил жалбата на Даниела Цветанова Паунова от гр. София срещу акт за установяване на задължение по декларация № 2205003489 от 04.11.2011 г., издаден от старши инспектор по приходите в ТД на НАП София, потвърден с решение № АУ-31 от 21.12.2011 г. на Директора на ТД на НАП - София, с който на жалбоподателката в качеството й на самоосигуряващото се лице са определени следните задължения за осигурителни вноски за 2009 г.: 2914,99 лв. за фонд ДОО и лихви в размер на 987,35 лв.; 1079,15 лв. за фонд ДЗПО - УПФ и лихви в размер на 359,91 лв.; 1477,04 лв. за ЗО и лихви в размер на 231,09 лв. - общо 7049.53 лв. След като е подложил на преценка събраните по делото доказателства, Административен съд София-град законосъобразно е приел, че жалбоподателката Паунова като самоосигуряващо се лице, което подлежи на осигуряване за задължителните социални рискове по чл. 4, ал. 3 от КСО и по свой избор за риска общо заболяване и майчинство съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, дължи осигурителни вноски върху декларираните доходи с годишната данъчна декларация за 2009 г. При определяне на размерите на задълженията органът по приходите е взел предвид минималния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица за 2009 г. и е приложил съответните проценти за отделните фондове, като е направил изчисленията в табличен вид (справка към АУЗД - л. 21 от делото). Въпреки дадените от съда указания за разпределяне на доказателствената тежест жалбоподателката не е ангажирала доказателства, вкл. съдебно-счетоводна експертиза, за доказване на твърденията й в жалбата и за опровергаване на определените от органа по приходите размери на задълженията за осигурителни вноски и лихви за просрочие. Въпросите във връзка с внесения авансов данък и неговото преизчисляване са неотносими към спора за законосъобразност на акта за установяване на задълженията на лицето за осигурителни вноски за фонд ДОО, ДЗПО - УПФ и ЗО за 2009 г. Неоснователно е изложеното в касационната жалба оплакване за нарушение на разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията на Република България, съгласно която гражданите имат право на обществено осигуряване. Конституционно гарантираното право на обществено осигуряване обхваща различни и отделни материални субективни права на гражданите на осигурителни плащания (обезщетения и помощи), които се обезпечават чрез системата на социалното осигуряване, създадена със законова уредба. Държавното обществено осигуряване (ДОО) е форма на организирана материална защита на работещите граждани в случаите, когато те поради настъпване на някой от осигурените социални събития не са в състояние да получават доходи от трудова дейност. По силата на чл. 3, т. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) държавното обществено осигуряване се осъществява въз основа на принципа на задължителност и всеобщност на осигуряването. За задължителното здравно осигуряване принципът на задължително участие при набирането на вноските е въведен с чл. 5, т. 1 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО). На основание чл. 10 от КСО задължението за осигуряване възниква от деня, от който лицата по чл. 4 започват да упражняват трудова дейност. Лицата, упражняващи свободна професия (адвокат), подлежат на задължително социално осигуряване за инвалидност за общо заболяване, за старост и за смърт на основание чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО и на задължително здравно осигуряване на основание чл. 33, ал. 1, т. 1 от ЗЗО. С чл. 4, ал. 4 от КСО е създадена възможност за самоосигуряващите се лица по свой избор да се осигуряват за общо заболяване и майчинство (без трудова злополука и професионална болест и безработица). Неоснователен е касационният довод за нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 168, ал. 1 от АПК във вр. с чл. 146 от АПК. Първоинстанционният административен съд е упражнил контрол за законосъобразност на оспорения административен акт на всички предвидени основания: компетентност на административния орган; форма на акта; спазване на административнопроизводствените правила по ДОПК; противоречие с материалноправни разпоредби; несъответствие с целта на закона. Доводът е свързан със становището на касационната жалбоподателка, че не подлежи на задължително социално осигуряване. В тази връзка освен гореизложеното следва да се имат предвид конвенциите в областта на социалното осигуряване, отнасящи се и до лицата, упражняващи свободни професии: Конвенция № 35 относно осигуровката старост (индустрия и др.), 1933 г. и Конвенция № 37 относно осигуровката инвалидност (индустрия и др.), 1933 г., ратифицирани от България с Указ № 745 на Президиума на Великото Народно събрание от 31.08.1949 г. - ДВ, бр. 207 от 1949 г., в сила за България от 29.12.1950 г. Всяка държава - членка на Международната организация на труда, която е ратифицирала конвенциите, се е задължила да установи или да осигури задължителна осигуровка старост и инвалидност. От фактическа страна по делото е установено, че касационната жалбоподателка е самоосигуряващо се лице, което подлежи на осигуряване на основание чл. 4, ал. 3 от КСО за социалните рискове инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт и на основание чл. 4, ал. 4 от КСО за общо заболяване и майчинство съгласно подадената декларация до ТД на НАП по реда на Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица. За 2009 г. окончателният размер на месечния осигурителен доход е следвало да бъде определен при условията на чл. 6, ал. 8 от КСО (редакция - ДВ, бр. 109 от 2008 г.). След като в годишната данъчна декларация е декларирала получени доходи от упражнявана дейност, жалбоподателката е била длъжна да определи окончателния размер на средномесечния си осигурителен доход като самоосигуряващо се лице и да внесе дължимите за съответния риск осигурителни вноски в нормативно установения срок. Като е приел, че актът за установяване на задължение по декларация № 2205003489 от 04.11.2011 г. на старши инспектор по приходите в ТД на НАП София е издаден при спазване на процесуалния и материалния закон и е отхвърлил подадената жалба като неоснователна, Административен съд София - град е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Основателно е искането на административния орган за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в касационната инстанция, което се определя в размер от 150 лв. съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 8 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,