Решение № 5825 от 17.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9693/2018 г.

Решение № 5825 от 17.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9693/2018 г., II о., докладчик съдията Емилия Кабурова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на В. Караколева от [населено място], чрез пълномощника й - адв. Костадинов, против решение № 1347/14.06.2018 г., по адм. дело № 2956/2017 г. на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й против Заповед № ДК-02-ЮЦР-18/19.01.2012 г. на Началника на РДНСК-ЮЦР, като неоснователна. Поддържа се искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост -основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът: началника на РДНСК - ЮЦР, чрез процесуалния му представител - юрисконсулт Аврамов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С оспорената Заповед № ДК-02-ЮЦР-18/19.01.2012 г. на началника на РДНСК - ЮЦР, гр. Пловдив, издадена на основание чл. 225, ал. 1 ЗУТ, е наредено премахването на незаконен строеж: "Масивна сграда", находяща се в имоти 11845.16.141 и 11845.16.143 по КК на [населено място], [община], [област]. Адресат на заповедта е собственика и извършителя на строежа – П. Караколев, съпруг на оспорващата, който на самостоятелно основание е обжалвал заповедта и спрямо него има влязло в сила решение № 2055/02.10.2012 г. по адм. д. № 1220/2012 г. на АС-Пловдив, с което жалбата му е отхвърлена. С обжалваното решение е прието от съда, че заповедта е законосъобразен административен акт. Изведени са изводи, че разпореденият за премахване строеж е от пета категория и за него липсват строителни книжа, както и проведена процедура по промяна предназначението на земята с оглед на това, че е построен върху земеделска земя. Прието е още, че строежът е нетърпим, предвид установения период на извършване – след 08.12.2001 г., за който разпоредбите за търпимост са неприложими. Решението е валидно, допустимо и правилно. При правилно установена фактическа обстановка съдът е извел законосъобразни и обосновани правни изводи за неоснователност на жалбата. Правилно е прието, че по описание и характеристика процесната масивна сграда представлява строеж, по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, за който се изискват строителни книжа, с каквито строежа не разполага. Поради това издателят на заповедта разполага с материална компетентност по чл. 225, ал. 1 ЗУТ / ред. преди изм. Д. в. бр. 82/2012 г. / да разпореди премахването му като незаконен, в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Правилни са и другите изводи на съда, че строежът не е сред изключенията по чл. 151 ЗУТ, за които не се изисква разрешение за строеж, както и по чл. 147, ал. 1 ЗУТ, за изграждането на които обекти не се изисква одобряване на инвестиционен проект. От данните по делото е установено, че масивната сграда е реализирана от съпруга на касатора – П. Караколев, без строителни книжа, като В. Караколева е съсобственик на сградата, в режим на СИО. Пред решаващия съд, а и пред настоящия, касаторът не е оборил установените факти и не е представил доказателства за наличие на строителни книжа за масивната двуетажна постройка, както и за смяна статута на земеделската земя по реда, предвиден в ЗОЗЗ, въз основа на влязъл в сила ПУП за този имот. Поради това, като е приел, че е налице незаконен строеж, за който са налице предпоставките на чл. 225, ал. 1, вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ за премахване, съдът е постановил правилно решение. Строежът не е търпим, в хипотезите на § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ, тъй като е извън регламентираните от тези разпоредби периоди на търпимост. Установено е от съда, че строежът е започнал след 08.12.2001 г., а най-късния период до който се изследва търпимостта е 31.03.2001 г. Неоснователно е оплакването за съществени нарушения при издаване на заповедта, които съдът неправилно не е установил. Правата на съпругата - касатор не са били нарушени, тъй като производството се е движило срещу съпруга Караколев, а на Караколева е дадено правото на самостоятелна жалба срещу заповедта, упражнено с подаване на жалбата до съда. Спазено е и изискването на чл. 225, ал. 3 ЗУТ (в относимата към 2010 г. редакция), за съставяне на КА от длъжностни лица на РДНСК, въз основа на които е издадена заповедта. Това са КА № 108/20.09.2010 г. и № 109/20.09.2010 г. на дл. лица при сектор-Пловдив при РДНСК-ЮЦР (стр. ЗЗ-36, адм. д. № 1220/2012 г.), които са връчени на адресата на заповедта при условията на § 4, ал. 1, изр. 2 и 3 ДРЗУТ (ред. ДВ. бр. 61/2007 г.) като "отсъстващо" лице, а впоследствие получени лично от лицето на същата дата. Връчването на КА-ве е удостоверено по надлежния ред и е стигнало до адресата, който е направил възражение срещу тях в 7-дневния срок, на 21.09.2010 г., след което е била издадена заповедта. Спазената процедура по връчване на КА-ве се отнася и до съпругата Караколева, тъй като същата не е адресат на заповедта, но извършените от съпруга й действия по узнаване на КА-ве и подаване на възражение са такива на обикновенно управление по отношение на общата вещ, които засягат и нея. Това, че касаторът не е адресат на заповедта, въпреки, че е един от собствениците на незаконния строеж, не води до незаконосъобразност на акта. Както правилно е констатирал първоинстанционният съд право на органа е да определи спрямо кой от няколкото възможни по § 3, ал. 1 ДР на Наредба № 13/2001 г. за принудително изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи от органите на ДНСК, адресати да издаде заповедта. От изложеното следва, че обжалваното решение е правилно и като такова следва да се остави в сила. При този изход по спора, основателно е искането на ответника за присъждане на разноски. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ, касаторът В. Караколева следва да бъде осъдена да заплати на РДНСК-ЮЦР юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, второ отделение